Гледката на кмета на Минеаполис да умолява демонстрантите да му простят “привилегията”, че е бял, напомня най-лошите моменти от Китайската културна революция, когато ерудитът трябваше да признае любовта си към старата литература преди да бъде екзекутиран. Самокритиката е класика на комунизма. Целта не беше да се докаже безпогрешността на обвинението, а да се даде чиста съвест на палачите, натоварени с елиминирането на виновника, казва френският историк, специалист по комунизма, Тиери Волтон в интервю за “Фигаро”.

Сцените, на които сме свидетели в САЩ, Великобритания, Франция,

както почти навсякъде в Европа, по примера на «Black Lives Matter» (“Животът на черните има значение”), за да накарат “расисткото” минало да си плати, напомнят заслепенията на мрачното минало. Да отхвърлим миналото напълно! Тази известна повеля на “Интернационалът”, революционната песен, родена по време на Парижката комуна през 1871 г., може да има сериозни последици.

Всяко поколение се изкушава да обърне страницата на вчерашния ден, да повярва, че може да започне от нулата, да изгради нов, неминуемо по-добър свят, убедено, че може да се справи по-добре от своите предшественици, че бъдещето му принадлежи. Тази надежда обаче може да се превърне в кошмар, ако стане императив, който цели вече не да отвори пътища към бъдещето, а систематично да унищожи онова, което е било създадено преди, да отрече историята на това, което сме днес. Унищожаването на миналото с риск от амнезия отваря вратата за манипулации, поради липсата на ориентири във времето.

В коренно различен контекст, волята за разрушаване на миналото, която наблюдаваме, ни напомня за маоистки Китай от 60-70-те г. на ХХ век, когато кохортите червеногвардейци атакуваха символите на миналото. Разбира се, тези тълпи бяха управлявани от разстояние от Мао, който се стремеше да си възвърне властта, разклатена от гигантската катастрофа на “Големия скок напред” (от 30 до 50 млн. мъртви според оценките), за която той е отговорен. Със сигурност насилията на днешните демонстранти не могат да се приравнят с тези на младите превъзбудени китайци, които размахваха малката Червена книга, докато нападаха култивираните елити, виновни, че олицетворяват стария свят, стигайки до убийството им, последвано от вакханалии, при които черният дроб на изтезавания може да се яде. Въпреки това, изправянето на позорния стълб на интелектуалци, университетски преподаватели в САЩ и другаде, които не се огъват пред новата докса за антирасизма, антиколониализма, дори антисексизма, е част от същото желание за изключване, унищожение, не на човека, а на духа, което допълва абсурдната цензура.

“На чиста страница всичко е възможно; на нея може да се напише и нарисува всичко, което е по-ново и по-хубаво”,

този цитат на Мао послужи за аргумент на червеногвардейците, за да изкоренят историята. С този лозунг “великият кормчия” искаше да лиши китайски народ от историческа памет, за да го оформи по мярката на собствената си прекаленост. Мао се опита да приложи известния афоризъм на Големия брат в “1984” на Джордж Оруел, който най-добре изразява истинските предизвикателства от вчера, както и от днес: “Този, който контролира миналото, контролира бъдещето, този, който контролира настоящето, контролира миналото”. Провеждайки чистка на факти и хора в историята, които не се харесват на днешната съвест, тя не може да се разбере и да се научат нейните уроци.

Антирасистката дейност, провеждана в наши дни, е съпътствана от желание да се вмени чувство за вина на онези, които не са имали шанса да се родят от правилната страна на новата история, която се опитват да наложат. Гледката на кмета на Минеаполис да умолява демонстрантите да му простят “привилегията”, че е бял, напомня най-лошите моменти от Китайската културна революция, когато ерудитът трябваше да признае любовта си към старата литература преди да бъде екзекутиран.

Самокритиката е класика на комунизма.

Целта не беше да се докаже безпогрешността на обвинението, а да се даде чиста съвест на палачите, натоварени с елиминирането на виновника.

Борбата срещу расизма е благородна кауза, която припомня общата ситуация на човешкия род, очевидност, която не би трябвало да се налага да се защитава. Но трябва ли тази борба да се опитва да инструментализира историята, сякаш е виновна, сякаш може да се пренапише според днешния вкус, за да се угоди на тъжителите в момента? Унищожаването на символи на предполагаемо расисткото минало, развенчаването на герои, обвинени в расистки дела и думи, определянето като опасни на шедьоври, които вече не отговарят на модните канони, нищо няма да реши. В най-добрия случай подобни действия служат за

утоляване на омразата, която никога не е добър съветник.

Екстремистката политика, която води до заклеймяване на онези, които априори се смятат за виновни, придава на днешното “антирасистко” движение курс, който позволява да се съмняваме в неговата искреност. Да караш бял човек да се чувства виновен, че е бял, докато това не зависи от него, е глупаво и неуместно. Да се извини, да поиска прошка за това, което сам е направил, за което лично е виновен - разбира се, че да, но със сигурност не и за това, което е, или за нещо, което се е случило няколко века преди да се роди.

Всичко отминава. Днес младите китайци вече не правят чистка на миналото. По заповед на национал-комунистическата власт на Си Дзинпин възхваляват славната история на Поднебесната империя, същата тази, която Мао искаше да потъне в забрава. Колелото на историята се върти с ритъма, който му задават хората, днешните истини не могат да претендират за повече вечност от вчерашните и вероятно от тези на утрешния ден. Това не означава, че фактите сами по себе си не трябва да бъдат обсъждани, анализирани или дори оценявани, но без вълнение и най-вече без диктат, натиск и заплахи, каквито и да са те.

Тиери Волтон, “Фигаро”   Превод от френски: Галя Дачкова