Погромите в САЩ приключиха така внезапно, както и започнаха. Америка си ближе раните и пресмята загубите. Привържениците на протестите твърдят, че сега полицията в страната ще бъде реформирана, а в някои градове въобще няма да я има. Техните действия обаче по-скоро ще помогнат на Тръмп да бъде избран за втори път. За сметка на какво Америка успя да избегне революцията? И защо всички се учудихме от „черния бунт“?

Когато масовите безредици бяха още в началото, никой не беше готов да предположи в какви мащаби ще се разрасне бунтът и колко дълго може да продължи. Накрая се видя, че на протестиращите им бяха достатъчни по-малко от десет дни, и сега трябва да признаем, че мнозина надцениха ставащите в САЩ събития, като това се отнася както за привържениците на протеста, така и за неговите противници.

Низините отмениха карантината и Америка потръпна, но устоя,

и сега се връща към нормалния си живот. И макар, че на страната е гарантиран икономическия спад, какъвто не е имала повече от 100 години, някои важни показатели започнаха бързо да се възстановяват, като най-важният от тях е броят на работните места. Една от тайните за устойчивостта на политическата система в САЩ се състои в това, че от всяка криза страната излиза обновена, научила новия урок и намерила нова опорна точка. Но този път не се предвиждат никакви принципни промени. Даже и реформа на полицията, за която настояваха много от протестиращите, няма да има в близко време, с две изключения. Все пак в Минеаполис, в града, от който започна всичко, полицията ще бъде разформирована. Функциите по опазване на обществения ред в 400-хилядния град се предвижда да се изпълняват от някакво народно опълчение, или просто казано милиция, плътно координираща действията си със социалните служби. Това е експеримент, в чийто успех който никой не вярва, но на властите им се иска да пробват. Няма лошо, нека да пробват.

Това е типично по американски.

Да пробват, да експериментират, рязко да правят промени на локално ниво, а ако нещо се обърка, да го върнат пак така, както си е било. Но трябва и да сме наясно, че Минеаполис е един от най-либералните градове в страната. Един истински рай за велосипедисти, с голяма сомалийска диаспора, като една нейна представителка, Илхан Омар, дори беше избрана в Конгреса, ставайки втората мюсюлманка там и новата звезда в неформалния ляв блок на демократите. А градският съвет, който каза на полицията „довиждане“, се състои на 100 процента от „леви“. Тон в него задава една особена фракция в Демократическата партия с добавка към наименованието си „работническо-селска“.

Втората уговорка е по-съществена. Бъдещият кандидат за президент на демократите и бивш вицепрезидент Джо Байдън обеща, че ако победи ще направи някакъв федерален надзорен орган, който ще контролира работата на полицията и ако е необходимо ще я коригира. За САЩ това е малка апаратна революция, защото за полицията винаги е отговаряла местната власт със своите ченгета в щата, свои ченгета в градовете, в окръга също свои, а всички те заедно ненавиждат „федералните“. Но за реализацията на този смел замисъл Байдън трябва да стане президент, а проблемите с това са му гарантирани. Все още всичко може да се промени. Към настоящия момент шансовете на Доналд Тръмп да спечели на ноемврийските избори изглеждат значително по добри, въпреки че рейтингът му средно за страната е по-нисък от този на Байдън. Дълго може да изброяваме причините за това. Можем да започнем оттам, че Байдън в предишните години беше блестящ оратор, а днес напълно се е скапал. Обърква се във времето и пространството, за което получи от Тръмп прякора „сънения Джо“. Освен това, трябва да добавим и факта, че за победа на президентските избори в САЩ е необходимо да победиш в конкретни щати, а не в цялата страна. Например, през 2016 г., като цяло в страната победител беше Хилари Клинтън, благодарение на големите либерални щати, Калифорния и Ню Йорк, но накрая тя все пак загуби изборите.

На ръководството на Демократическата партия, разбира се, всичко това е известно,

затова там се опитаха да представят станалите антикарантинни бунтове на побъркали се от безделие и безнадеждност хора като война с „расиста Тръмп“ и въстание на черната общност против федералните власти. В тази примитивна постановка повярваха даже и политолозите в Русия, коментиращи уверено събитията в Америка от гледна точка на конфликт между черни и бели. И това е естествено, та нали в подкрепа на Байдън против Тръмп се изказа даже бившият държавен секретар и бивш глава на американския аналог на генерален щаб, Колин Пауъл. Наистина, това е най-известният и най-авторитетен политик афроамериканец в Републиканската партия. Но в действителност единна черна общност в САЩ не съществува. Според социологическите проучвания например, на фона на протестите рейтингът на Тръмп сред афроамериканците е нараснал до 40 процента, което е абсолютен рекорд и за самия Тръмп, и за републиканците от времето на Роналд Рейгън. Също така може да се види и какъв е социалният състав на тези 40 процента. Това са хора в зряла възраст, майки и бащи на мародерите, а също така и средната класа, чиито представители се чувстват напълно комфортно в американското общество и нямат усещането, че са „системно расово потискани“. Мнозинството от тези хора даже традиционно гласуват за демократите, но образът на страната обхваната от пламъци ги застави да променят мнението си в полза на консерваторите на

Тръмп, който им обещава ред и „американска Америка“, т.е. национална идентичност,

която стои по-висока от расовата. Именно това обикновено не се разбира от анализаторите. Разговорите за „системен расизъм“ в някакъв си ултралиберален Минеаполишс, или за „единна черна общност“ в САЩ, са политическа технология на Демократическата партия. Това е оптиката на една конкретна политическа сила, чието възприемане  не води до дистанциране от расизма, а се сраства с него на принципа „всички негри са еднакви“. Чернокожите в САЩ имат много социални проблеми и те са известни. Местната полиция недопустимо често убива хора и далеч не е идеална. Но случващото се в Америка през последните дни не е „отдавна предсказваното въстание на черните“, а напълно

традиционни вълнения, характерни за левичарската младеж от всяко поколение.

Впрочем това е борба именно на поколенията, а не на расите. По-рано нещо подобно се наричаше „Окупирай Уолстрийт“. А преди него подобно движение бе приело формата на мащабна борба за граждански права, когато „Черните пантери“ стояха на барикадите заедно с белите хипита. Само че в тези времена, много преди изобретяването на интернета и социалните мрежи, походът към Вашингтон събираше по 300 хил. души, а сега се събра само 200 хиляди. Съдейки по всичко, този път ролята на спусък изигра „коронакризата“. Върху черните особено болезнено се стовари както епидемията, така и безработицата, а и нещо повече, голямата част от държавните помощи само мина покрай тях, или по точно, покрай тези от тях, които нямаха работа и не плащаха данъци. Тоест излизането на улицата, безусловно беше за тях жест на отчаяние, но съвсем не в този аспект каквото се опита да го представи Демократическата партия.

Що се отнася до Колин Пауъл, с него историята е по-особена. Работата съвсем не е в цвета на кожата, а в това, че той е представител на неоконсерваторите, към които може да отнесем също така Джордж Буш-младши и сенатор Мит Ромни. Това е своего рода фракция в Републиканската партия, която беше на власт в началото на „нулевите“ и пропагандираше месианството на Вашингтон, т.е. правото му да се намесва в работите на всяка страна от света, за да наложи тотална победа на демокрацията. Оттогава тази система от възгледи не претърпя някаква промяна, но напълно загуби популярността си. Тръмп е представител на противоположното крило на републиканците, привърженик на изолационизма, като и до днес той не е започнал нито една нова война (което е нетипично за президент на САЩ) и  редовно говори за извеждане на американските войски от Близкия Изток, Азия, или Европа. В очите на неоконите това е истинско предателство на националните интереси, а конфликтът им с действащия президент-републиканец е повод да напомнят за себе си и за своите позиции.

На свой ред, Тръмп побърза да напомни на Пауъл, че той вкара страната в скъпа и кръвопролитна война в Ирак, а оръжия за масово поразяване така и не намери. Сцената, в която Пауъл разклаща епруветка на заседанието на Съвета за сигурност на ООН е общоизвестна и влезе в историята. Държавният секретар не твърдеше, че в епруветката има оръжие за масово поразяване, доставено от Ирак. Естествено, че не може да носиш на заседанието на Съвета за сигурност бойни отровни вещества. Но той твърдеше, че Садам Хюсеин притежава оръжия за масово поразяване, и че съдържанието в една такава епруветка е достатъчно за организиране на мащабна агресия. Сега това вече не е важно. Няма значение, човекът просто излъга. Отказът на такива хора, като Пауъл и Буш, да подкрепят Тръмп е истински електорален подарък за действащия президент.

Точно какъвто електорален подарък станаха и протестите.

Макар, че в началото нищо не предвещаваше да се случи нещо подобно, сега работата отива натам, че на страната на Тръмп преминават даже умерените избиратели от Демократическата партия, включително и една част от чернокожите. Впрочем, както казахме и по-горе, в Америка винаги става така. В момента, в който една от страните демонстрира радикализъм, мнозинството от избирателите веднага изразява подкрепата си за другата. Либералите загубиха четири години, за да докажат, че Тръмп е опасен радикал. Но стана ясно, че тук радикала съвсем не е той. И ако не се случи нещо извънредно (а какво може да бъде по-извънредно от пандемия и масови бунтове?), президентските избори в САЩ през 2020 г. ще бъдат крайно скучни поради очевидността на резултата.                                          

Дмитрий Бавирин, vz.ru   Превод от руски: Никола Стефанов