"Живеем в свят, в който виртуалното се стреми да замени реалното. Това важи за всички области. Имаше едно изключение, което бяха именно религиозните обреди. Не защото засягаха възвишеното измерение на нашето съществуване, “духа”, както казва едно, уви, много разпространено погрешно тълкуване. А по-скоро точно обратното, защото се отнасят до тялото. Литургията е храна и човек не може да яде от разстояние. Разбира се, храната, която се раздава по време на литургия, не е каква да е. Разбира се, целта на тайнствата не е да ни накара да си спомним, че имаме тяло. Но може би те биха могли да ни помогнат за това. Те свързват неразривно Господ с онова, което е най-смирено, най-елементарно в нашето състояние: да се храним, да се възпроизвеждаме (бракът също е тайнство), да умираме. Този парадоксален съюз придава на нашия клет и крехък вид необикновено достойнство. Християните виждат във Велика събота очакването на Възкресението на Великден. Велика събота обаче не е празен ден, не е мъртво време. Не е без значение, че Христос не се е измъкнал от смъртта, заменен от двойник, отнесен на небесата, заминал за Кашмир или заточен на Острова на блажените и т.н., а е преживял до края нашето състояние и следователно е преминал през всички етапи, включително последния, споделяйки нашата обща съдба. Според основополагащата мисъл на Отците на Църквата само онова, което е поел върху себе си Христос, Божието слово, станало човек, и всичко понесено от него, е свято: трябваше Христос да премине през смъртта (“спуснал се в ада”), за да може и тя да стане повод за среща с Бога. Свети Павел казва: “Ако Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра”. Вследствие на това смъртта престава да бъде тази последна реалност, която пънкарите чистосърдечно превръщат във видим култ, а цялата ни лицемерна култура - в непризнато боготворене. Това послание за живот е актуално навсякъде, където броди смъртта, както е в момента. И всъщност е шанс, както казвате вие, че тази карантина удължава неясно докога този уникален ден. Би могла да е като лупа, която го увеличава извънредно много. Да ни позволи да видим по-добре, по-отблизо, какво означава този ден", разсъждава в интервю за "Фигаро" Реми Браг, френски философ, специалист по средновековна арабска и еврейска философия, почетен професор в Университета Пантеон-Сорбона.

- Объркани ли са нашите дехристиянизирани общества от завръщането на смъртта в живота ни под формата на всекидневни цифри хекатомби?

- Нашето отношение към смъртта е двойнствено. Правим всичко възможно да я избегнем, възприемайки предпазливо поведение и търсейки лекове за болестите, което е много добре. Но ние се стремим също да я прогоним от мислите си, да я забравим, да се преструваме, че никога няма да бъде наша. Това от една страна. А от друга страна, по-тайно, ние я смятаме за нещо последно. Вижте известната фраза на Ницше “Бог е мъртъв”. Ако е вярна, това означава, че смъртта е победила най-висшето и най-святото и се е оказала по-силна от Него. И ако силата е мярката за божествеността, това предполага, че смъртта е по-божествена от Бог, когото е победила. По този начин “Бог е мъртъв” логично се превръща в “смъртта е Бог”. Това квази-обожествяване на смъртта би обяснило доста добре защо я премълчаваме: божество е това, чието име не споменаваме напразно.

- Един от уроците на тази криза е, че царството на икономиката замръзна, за да остави място за грижата за най-уязвимите. Не е ли това знак, че въпреки всичко все още сме католици?

- Във всеки случай е очевидно, че сме белязани от християнска култура, дори тези, които съжаляват за това. Индусите, когато все още вярват в прераждането, смятат, че всяко нещастие е заслужено, че наказва за грешки, извършени в предишен живот, че позволява да се изкупят. Индусите от висшите касти се мръщеха много на майка Тереза, която се опитваше да облекчи страданието на умиращите. Според тях тя отнемаше шанса на нещастниците за по-добро въплъщение следващия път. Вярата, че на жертвите трябва да се помага, каквито и да са те и, в частност, каквато и да е тяхната религия, социална полезност, възраст, просто защото тези хора са “ближния ми”, е вярване с християнски произход. Тя илюстрира притчата за “добрия самарянин”.

- Всички обреди за вярващите бяха отменени, за да се предотврати разпространението на вируса. Не ни ли кара отмяната на причастието и виртуализацията на обредите (телевизионни богослужения)да почувстваме истинската стойност на църквите?

- Живеем в свят, в който виртуалното се стреми да замени реалното. Това важи за всички области. Имаше едно изключение, което бяха именно религиозните обреди. Не защото засягаха възвишеното измерение на нашето съществуване, “духа”, както казва едно, уви, много разпространено погрешно тълкуване. А по-скоро точно обратното, защото се отнасят до тялото. Литургията е храна и човек не може да яде от разстояние. Църквите са столови, вид трапезарии или ресторанти, които предлагат безплатно ядене за бедните, където приемат всички без контрол на входа. Разбира се, храната, която се раздава по време на литургия, не е каква да е. Разбира се, целта на тайнствата не е да ни накара да си спомним, че имаме тяло. Но може би те биха могли да ни помогнат за това. Те свързват неразривно Господ с онова, което е най-смирено, най-елементарно в нашето състояние: да се храним, да се възпроизвеждаме (бракът също е тайнство), да умираме. Този парадоксален съюз придава на нашия клет и крехък вид необикновено достойнство.

- Погребалните церемонии бяха сведени до стриктния миниум. Какво мислите за безпрецедентното преустановяване на “неписаните закони”, които полагат основите на цивилизацията?

- Това, което основава цивилизацията, дори това, което образува самото човечество на човешките същества, съдържа малък брой правила. Впрочем това, което У. Р. Гибънс нарича “нашата хубава западна цивилизация”, изглежда се е заело да ги разруши. Като начало, да ги дискредитира, наричайки ги “табута”. Каква красива дума! Колко е полезна! Откакто капитан Кук я донесе от Таити, тя позволява да поставим в една и съща кошница най-властните морални заповеди и най-суетните привички, убийството и носенето на вратовръзката на колеж, на която не си възпитаник, зверството и закопчаването на елека до последното копче…

Сред тези основни правила има едно, което се отнася до погребалните обреди. Известният пасаж от “Антигона”, където Софокъл въвежда понятието “неписан закон”, се отнася именно до почестите, които трябва да се отдадат на едно тяло, дори това да е тялото на бунтовник. С една дума, не можем да правим каквото и да е с трупа на скъп покойник. Погребваме го, балсамираме го преди да го поставим в саркофаг, изгаряме го на клада, оставяме го на хищните птици на върха на кула, дори семейството му го изяжда на тържествена трапеза, всъщност няма значение. Но не се отнасят към него като към всеки друг предмет, който се изхвърля на бунището. Сред известните последни думи са ви познати тези на еколога на смъртния му одър: “Не ме интересува, аз съм биоразградим!”.

Палеонтолозите подчертават изключителното значение на наличието на вкаменени полени в тези праисторически гробове отпреди от 300 хил. години пр.н.е. Нашите далечни предци поставяли цветя върху труповете. Никога няма да узнаем какви са били намеренията им. Но във всеки случай, те изпитвали вид уважение към труповете. Ние сме напът да го загубим. Спомнете си пътуваща изложба Körperwelten (Телесни светове, 1988), която стана Bodies: The Exhibition (Тела: Изложението), която представя трупове, потопени в прозрачна смола и по този начин превърнати в статуи. Телата вероятно бяха на осъдени на смърт и идваха от Китай - той вече изнасяше всякакви видове закачки!

Така че се надявам тези светкавични погребения да продължат само известно време, тъй като биха могли да ни накарат да придобием лоши навици.

- Велика събота е ден без тържества за християните. Не е ли наложената карантина една дълга Велика събота? Може ли особената ситуация, в която се намираме, да ни помогне да осмислим по-добре този ден на духовна суша?

- Велика събота, над която надълго е размишлявал един от най-големите теолози на миналия век, Ханс Урс фон Балтазар, е много особен ден: веднъж на всеки 365 дни онези, които казват “Бог е мъртъв”, имат право. Формулировката идва впрочем от един лутерански хорал от ХVII век за Велика събота, и именно там я откриват Хегел, Жан-Пол и може би самият Ницше, който е син на пастор. Разликата е, че той добавя чрез лудия (toll) във “Веселото знание”: “Бог остава мъртъв”.

Християните виждат във Велика събота очакването на Възкресението на Великден. Велика събота обаче не е празен ден, не е мъртво време. Не е без значение, че Христос не се е измъкнал от смъртта, заменен от двойник, отнесен на небесата, заминал за Кашмир или заточен на Острова на блажените и т.н., а е преживял до края нашето състояние и следователно е преминал през всички етапи, включително последния, споделяйки нашата обща съдба. Според основополагащата мисъл на Отците на Църквата само онова, което е поел върху себе си Христос, Божието слово, станало човек, и всичко понесено от него, е свято: трябваше Христос да премине през смъртта (“спуснал се в ада”), за да може и тя да стане повод за среща с Бога. Свети Павел казва: “Ако Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра”. Но също трябва да се каже: същото е, ако Христос не бе умрял. Смъртта не губи нищо от своя трагизъм, но е и място, където се намира Бог: “ако легна в преизподнята – Ти си също там!” (Псалом 139: 8). Бог никога не ни изоставя.

Вследствие на това смъртта престава да бъде тази последна реалност, която пънкарите чистосърдечно превръщат във видим култ, а цялата ни лицемерна култура - в непризнато боготворене. Това послание за живот е актуално навсякъде, където броди смъртта, както е в момента. И всъщност е шанс, както казвате вие, че тази карантина удължава неясно докога този уникален ден. Би могла да е като лупа, която го увеличава извънредно много. Да ни позволи да видим по-добре, по-отблизо, какво означава този ден. От нас зависи да се възползваме от случая.

- Какво е посланието на възкресението в тези трагични времена? Каква надежда имате за нашата цивилизация в края на тази криза?

- Нямам почти никаква увереност за нашата цивилизация. Но вие сте права да говорите за надежда. Само тя може да ни помогне. Тя е една от трите богословски добродетели, заедно с вярата и любовта към Бога и към ближния. Характерното за тези добродетели е, че не могат да бъдат прекомерни. Това ги отличава от другите добродетели, където излишъкът в едната пречи на упражняването на другите. Например, прекомерната предпазливост може да ни накара да забравим задължението да помагаме на ближния си. В замяна на това, човек не може да вярва, да обича, да се надява твърде много. Крайният обект на тези добродетели наистина е безкраен: Бог, Който с чиста любов ни подготвя “това, което окото не е видяло, което не се е надигнало в сърцето на човека”.

На практика, както се казва, позволено е да се надяваме, този път с чисто човешко очакване, на малко осъзнаване в границите на нашето положение, на “нашия обхват”, както казваше Паскал.

Йожени Бастие, “Фигаро”    Превод от френски: Галя Дачкова