Какво общо имат хартията, печатането, барутът и компасът? Отговорът е, че това са китайски изобретения. Без тях европейският напредък от 15-ти век нататък би бил далеч по-труден, ако не и невъзможен, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Тази история илюстрира защо трябва да искаме продуктивното знание да се разпространява по целия свят. Знанието също "иска да бъде безплатно", защото за разлика от стоката, моето ползване на вашата идея не пречи на вас или на някой друг да я използвате. На жаргон знанието не е „конкурент“ при потреблението си, което му придава характер на „обществено благо“.

Но създаването на нова идея може би е било скъпо. Ако знаехте, че аз (и всички останали) може да я използваме без компенсация, бихте били по-малко склонни да развиете идеята изобщо. Това е „проблемът с безплатното яздене“. Правата върху интелектуалната собственост съществуват за разрешаването му чрез създаване на временен монопол върху идеята.

Въпреки това, както отбелязва австралийският икономист Никълъс Груин, решавайки проблема с безплатното яздене, ние губим способността да надграждаме свободно върху идеите на други хора. В дългосрочен план тази изгубена възможност доминира. Ние сме бенефициентите на огромно количество идеи от изобретяването на колелото насам. Може да се твърди, че това е определящата характеристика на хората.

Съществува компромис между решаването на проблема с безплатното яздене чрез предоставяне на временни монополи и използването на възможността за свободния ездач, като се направят идеите свободно достъпни веднага. Поради тази причина временните монополи не са единственият начин за мотивиране на иновациите. Алтернативите включват субсидирани изследвания и целеви награди. Режимът на правата върху интелектуалната собственост, който имаме, има плюсове. Но той е несъвършен компромис между конфликтни интереси, един от които - този на водещите фирми - вероятно е най-силен.

Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц отива по-нататък, като твърди, че чрез намаляване на новодостъпния набор от идеи, от който други могат да черпят, и чрез увеличаване обхвата на „общините на знанието“, по-строгите режими на интелектуална собственост могат да доведат до по-малко иновации и дори по-ниски нива на инвестиции в иновации. Възможностите за свободния ездач наистина имат значение.

Правата на собственост върху идеите са толкова ценни, че са се превърнали във важен източник на международни конфликти. В „Стогодишният маратон” Майкъл Пилсбъри заявява, че „Китай... редовно хаква чуждестранни търговски субекти... превръщайки се в най-големия крадец на интелектуална собственост в света. Това позволява на китайците да се изкачат по технологичната стълба чрез измама."

Това притеснение не е ново. През 18-ти и началото на 19-ти век Обединеното кралство е водещата държава, а САЩ се стремят да я настигнат. В края на 18-ти век Англия, както подобава, криминализира износа на текстилни машини и емиграцията на текстилни механици. Но някой си Самюъл Слейтър емигрира тайно през 1789 г., за да започне модерна текстилна индустрия в САЩ („технологичната“ индустрия на епохата). Други британски идеи също преминават Атлантика, по-специално железниците, точно както китайските идеи са дошли в Европа векове по-рано. И все пак, в края на 18-ти и през 19-ти век защитата срещу вноса е основният инструмент на индустриалната политика на САЩ (под влияние на Александър Хамилтън).

Как се сравнява това с Китай днес? След присъединяването към Световната търговска организация (СТО) през 2001 г. търговските политики на Китай са по-малко протекционистични от тези на САЩ през 19 век. Освен това Пекин положи усилия да изпълни задълженията си към СТО относно интелектуалната собственост. Но в очите на своите партньори това бе крайно недостатъчно. Това е отчасти, защото китайските правни режими са дефектни и отчасти защото Китай е решен да настигне днешните по-напреднали страни, точно както последните се стремяха да настигнат страната в миналото.

Китай няма да приеме за постоянно да бъде малоценен. Не бива и да искаме това от него. Вместо това трябва да искаме енергията на китайците да надгражда нашите идеи. Така се ражда напредъкът. Трябва да се случи. Всъщност вече се случва.

Ето четири извода:

Първо, настоящите права на интелектуална собственост не са морален или икономически абсолют. Те са компромис. Може да се каже, че защитата вече е прекомерна: авторското право е твърде дълго, а патентите се предоставят твърде лесно. Това затвърждава монопола.

Второ, желанието на Китай да получи достъп до най-добрата технология е неизбежно и в дългосрочен план вероятно ще бъде от полза. Във всеки случай изтичането на ноу-хау е неизбежно. Потокът няма да спре.

Трето, Китай вече е източник на ново ноу-хау. Поради тази причина интересът към защита на интелектуалната собственост нараства. Това трябва да бъде основата на ново споразумение между Пекин и неговите партньори. В дългосрочен план трябва да очакваме потокът от идеи да става все по-двупосочен.

И накрая, хората в развитите страни трябва да се фокусират по-малко върху защитата на ноу-хау, което имат, и повече върху ресурсите и институциите, които ще поддържат иновациите. Стойността на съществуващото знание ерозира, докато то тече. По-нататъшният напредък е от съществено значение. Правата върху интелектуалната собственост са само частично решение. Атаката срещу свободните научни изследвания ще причини вреда, която никакви такава права няма да могат да компенсират.

Както заявих наскоро, страните с високи доходи трябва да се обединят, за да постигнат ново споразумение с напредващия Китай, въз основа на взаимна изгода, в рамките на СТО. Защитата на интелектуалната собственост трябва да бъде част от тази дискусия. Но исканията трябва да бъдат разумни. Китай основателно е решен да стане двигател на иновациите. В някои области Пекин успя. Можем да се стремим да направим това по-трудно, но не трябва да се опитваме да го спрем.

Петър Нейков, редактор Миглена Иванова