Сега сме на кръстопът, подобен на този около 1900 г., когато крайното неравенство помогна за създаването на социалдемократически и комунистически партии

Новата книга на Тома Пикети „Капитал и идеология“ ще се появи в превод на английски следващия март. Но аз получих предварителна представа за нея, като влязох в моята местна парижка книжарница и платих 25 евро за френското издание. Заключението ми: Томът от 1200 страници може да се окаже дори по-влиятелен политически от прегледа на неравенството на френския икономист от 2013 г. - „Капиталът в двадесет и първи век“, пише Симон Кюпер за Financial Times. Подпомогнато малко от тази книга, неравенството се изкачи нагоре в дневния ред на левицата, особено в много неравностойните общества на САЩ и Великобритания. Сега Елизабет Уорън има шанс да стане един от най-преразпределящите президенти на САЩ след Франклин Делано Рузвелт, а евентуален нов лидер на лейбъристите след Корбин може да постигне подобно нещо във Великобритания.

Пикети обяснява защо това може да е моментът за обръщане към равенството и кои политики могат да накарат това да се случи.

Неговата предпоставка е, че неравенството е политически избор. Това е нещо, което обществата избират, а не е неизбежен резултат от технологиите и глобализацията. Докато Маркс разглежда историята като класова борба, Пикети гледа на нея като битка на идеологии.

Според него всяко неравностойно общество създава идеология, за да оправдае неравенството. Това позволява на богатите да спят спокойно в градските си къщи, докато бездомните замръзват навън.

В своята великолепна история на неравенството от древна Индия до днешните САЩ, Пикети описва оправданията, които се повтарят във времето: „Богатите хора заслужават своето богатство“, „То ще изтече“, „Те го връщат чрез филантропия“, „Собствеността е свобода", "Бедните са недостойни", „След като започнете да преразпределяте богатството, няма да знаете къде да спрете и ще настъпи хаос" - любим аргумент след Френската революция, „Комунизмът се провали“, „Парите ще отидат при чернокожите“ - аргумент, който, казва Пикети, обяснява защо неравенството остава най-високо в страни с исторически расови разделения като Бразилия, Южна Африка и САЩ.

Друго често срещано оправдание, което той не споменава, е „Високите данъци са наказателни“ - сякаш основният въпрос е предполагаемата психология зад преразпределението, а не действителните му ефекти.

Всички тези оправдания съставляват това, което Пикети нарича „сакрализация на собствеността“. Но днес, пише той, „собственическият и меритократичен разказ“ става все по-крехък. Има нарастващо разбиране, че т.нар. меритокрация е превзета от богатите, които вкарват децата си в най-добрите университети, купуват политически партии и укриват парите си от данъчно облагане.

Освен това, отбелязва Пикети, богатите са изключително мъже и техният начин на живот е особено вреден за околната среда. Доналд Тръмп - сексист, отричащ изменението на климата, който беше избран за президент без да публикува данъчните си декларации - олицетворява проблема.

Всъщност подкрепата за преразпределението нараства дори по-бързо, отколкото Пикети признава, особено в САЩ. Два пъти повече американци сега изпитват по-голямо недоверие, отколкото възхищение към милиардерите, според проучване на HuffPost/YouGov. Милениалите са особено подозрителни към успеха.Повече пълнолетни американци под 30 години казват, че вярват в „социализъм“, отколкото в „капитализъм“, показват проучванията на Gallup. Това поколение притежава твърде малко имущество, за да го сакрализира.

Дясноцентристките партии на запад възприеха популизма, защото тяхната история за ниски данъци и малко държава вече не се продаваше. Десният популизъм говори за днешното анти-елитарно и анти-меритократично настроение.

Популизмът обаче умишлено пренасочва дебата от собствеността към това, което Пикети нарича „предел” (а други биха нарекли граници). Това оставя празнина на политическия пазар за идеите на преразпределението. Сега сме на кръстопът, подобен на този около 1900 г., когато крайното неравенство помогна за създаването на социалдемократически и комунистически партии.

Пикети излага нова програма за преразпределение. Той призовава за „образователна справедливост“ - по същество харченето на еднаква сума за образованието на всеки човек. Той е за това да се даде на работниците решаваща дума за управлението на техните компании, както в Германия и Швеция. Но основното му предложение е за данъци върху богатството.

Далеч от премахването на собствеността, Пикети иска да я разпространи към долната половина на населението по богатство, която дори в заможните страни никога не е притежавала много. За да се направи това, казва той, е необходимо предефинирането на частната собственост като „временна“ и ограничена: можете да й се наслаждавате през целия си живот в умерени количества.

Пикети предлага данък върху богатството от 90 на сто за милиардерите. От постъпленията страна като Франция може да предостави на всеки гражданин доверителен фонд на стойност около 120 000 евро на възраст 25 години. Много високите данъчни ставки, отбелязва той, не пречеха на бързия растеж през периода 1950-80 г.

Уорън (съветвана от икономисти, които работят с Пикети) предлага годишни данъци от 2 на сто върху имуществото на домакинствата над 50 милиона долара и 3 на сто за милиардерите. Тя прогнозира, че това ще засегне 75 000 домакинства и ще донесе приходи от 2,75 трилиона долара за 10 години. Анкетите сочат, че повечето американци харесват идеята.

Парадоксално е, че плутократичните САЩ може да са идеален терен за данък върху богатството. Марк Стейбил, икономист от Insead, изтъква следното: първо, богатите американци сега са толкова заможни, че дори Уорън да улови само малка част от богатството им, това може да се окаже много; второ, американците се облагат с данъци според гражданството си, така че преместването на богатството им в чужбина няма да ги спаси (а Уорън би наложила огромен данък на всеки, който се откаже от паспорта си); накрая, благодарение на SwissLeaks и Панамските документи научихме много за това как богатите крият пари.

Защитниците на неравенството ще излязат с обичайните оправдания, но сега е най-добрият шанс за преразпределителите.

Петър Нейков, редактор Божидарка Чобалигова