Страхът от „японизация“ отново накара паричните власти от двете страни на Атлантическия океан да обмислят допълнително монетарно облекчаване, но по изцяло погрешни причини. Продължителните периоди на бавен растеж и ниска инфлация, наблюдавани в Япония след 1990 г. и на запад след 2008 г., са причинени от изчезването на заемателите, а не от липсата на кредитори. Паричната политика, която контролира наличието на финансиране, не работи добре, когато няма апетит за дълг, пише за Financial Times Ричард Куу, главен икономист в изследователския институт на японската банка Nomura.

Японското търсене на заеми изчезна след спукването на местния балон през 1990 г. По време на процеса цените на бизнес имотите спаднаха с почти 90 на сто в цялата страна, като се понижиха до нивата от 1973 г., унищожавайки финансовото здраве на всички, които взеха заеми за закупуване на имоти, както и на тези, които използваха недвижимостите като обезпечение за заем.

Възвръщането на финансовото здраве е задължително за отделните домакинства и предприятия. Но когато всички го правят едновременно, не само кредитополучателите изчезват, но и икономиката се свива. Това се случва, защото на национално ниво, ако някой спестява пари, включително погасявайки дълга си, някой друг трябва да взема заеми и да харчи средства, за да поддържа икономиката.

Обикновено в икономиката лихвените проценти се адаптират, често с помощта на централната банка, за да се гарантира, че всички спестени средства са взети назаем и похарчени. Например, когато икономиката е силна, с твърде много кредитополучатели спрямо спестители, лихвите се повишават, за да обезкуражат някои заематели. Когато няма достатъчно кредитополучатели, се случва обратното.

Когато голяма част от частния сектор се заниамава с намаляване на задлъжнялостта си, а не със заемане на  пари, незаетите спестявания, заседнали във финансовия сектор, се превръщат в отлив на доходи, който тласка икономиката към дефлационна спирала, наречена рецесия на счетоводния баланс.

По време на Голямата депресия, която беше последния път, когато на този вид рецесия не беше обърнато внимание, САЩ загубиха 46 на сто от номиналния си брутен национален продукт от 1929 до 1933 година.

След 1990 г. Япония претърпя балансов срив, който бе три пъти по-голям като процент от брутния вътрешен продукт, отколкото този изпитан от САЩ по време на Голямата депресия. Но вместо да се свие с 46 на сто, БВП на Япония както в номинално, така и в реално изражение никога не падна под пика по време на балона, а нивото на безработицата никога не се повиши над 5,5 на сто.

Тъй като пасивите отпреди 1990 г. все още бяха в счетоводните баланси, но срещу тях нямаше активи, милиони кредитополучатели започнаха да изплащат дълговете си, за да намалят задлъжнялостта си, дори и при нулевите или отрицателни лихвени проценти. Това беше процес, който отне близо две десетилетия.

Това чудно постижение в условията на мащабно намаляване на задлъжнялостта на частния сектор стана възможно благодарение на вземането на държавни заеми и изразходването на излишните спестявания в частния сектор.

Днес равнището на безработица в Япония е 2,3 на сто, а балансите в частния сектор са изцяло възстановени. Но бизнесът все още не взема заеми поради травмата, причинена от ужасния опит от изплащането на дълговете. Американците, които трябваше да изплащат дълг през депресията от 30-те години на миналия век, също отказваха да вземат пари назаем до края на живота си. Тази дългова травма също може да се задържи на запад, дори и след като бъде възстановен балансът в частния сектор.

Западният апетит за заеми изчезна след спукването на жилищния балон през 2008 г., което подтикна частните сектори на почти всички страни да станат масивни нетни спестители въпреки близо нулевите или дори отрицателни лихвени проценти.

Това означава, че правителствата трябва да действат като заематели от последна инстанция, за да поддържат тези икономики. Бившите председатели на Федералния резерв Бен Бернанке и Джанет Йелън разбраха това, предупреждавайки Конгреса на САЩ за опасността от ограничаване на дълга.

За съжаление други централни банки и правителства не разбраха заплахите от изчезването на кредитополучателите и продължиха да настояват за фискална консолидация, което попречи на икономиките им да се възстановят по-бързо.

Финансирането на дефицитите не е проблем при балансовите рецесии, тъй като правителството е единственият кредитополучател, останал на разположение за пенсионните фондове и други инвеститори, които трябва да инвестират в активи с фиксиран доход, деноминирани в техните местни валути. Техният устрем да влагат спестяванията в държавни облигации доведе до намаляване на тяхната доходност до немислимо ниските нива, които виждаме днес.

Ето защо правилният начин за справяне с „японизацията“ е да се гарантира, че правителството може да продължи да функционира като заемател от последна инстанция, докато частният сектор не стане готов да взема заеми, след което паричната политика може да поеме.

За целта може да се наложи да се създаде независима комисия, която да открива обществени проекти със социална норма на възвръщаемост, по-висока от доходността на държавните облигации, за да не станат те бреме за бъдещите данъкоплатци.

Такива самофинансиращи се проекти могат да бъдат трудни за откриване в обикновени времена. Но по време на балансовите рецесии дори много дългосрочни инвестиции - като тези, насочени към предотвратяване на климатична катастрофа - могат да доведат до възвръщаемост, по-висока от сегашната потисната доходност на облигациите.

Петър Нейков, редактор Божидарка Чобалигова