Изследване, публикувано в издание на име "Sex Roles", твърди, че след задълбочен анализ на ежедневни разговори между мъже вече има отговор на въпроса защо мъжете обичат да ходят в заведения с оскъдно облечен персонал от женски пол.

Тъй като проучването е правено в САЩ, там се цитира името на Hooters - верига ресторанти, прочути с разголените си сервитьорки.

Друг научен труд излиза във феминистко списание и прави разбор на "кучешкото изнасилване" в парковете като пряко доказателство за ширещата се мизогиния при хората.

Авторът на статията забелязва, че когато мъжко куче се опита да прави секс с друго мъжко куче, обикновено собствениците веднага ги разтървават. Но ако второто куче е женско, малък процент реагират, а някои дори се смеят и го намират за забавно. Това, според автора, е доказателство за властващата хомофобия, както и за дълбокото пренебрежение към жените жертви на сексуален тормоз.

Трети подобен труд стига до сайт, посветен на феминистката работна култура и е озаглавен "Нашата борба е моя борба". Играта на думи не е случайна - всъщност цели пасажи са прекопирани от "Моята борба" на Адолф Хитлер, само част от думите са заменени с феминистка реторика.

Списъкът се допълва от още статии - като тази, в която се твърди, че ако един мъж мастурбира и си мисли за дадена жена без нейно позволение и без тя да знае, че е обект на желанията му, това е сексуален тормоз. Или че напредналият изкуствен интелект е потенциално опасен, защото използва за основа мъжката същност, а не женската. Последното изследване се базира на "Франкенщайн" на Мери Шели.

Подобни неща не са предизвикали високо повдигнати от учудване вежди сред обичайните читатели на тези издания, но сред останалите водят най-малкото до лека изненада.

Тази седмица истината излезе наяве - всичко това е част от внимателно подготвена и много фино изпипана шега. Научните "изследвания" са съчинени, а жертвите са феновете на крайната политическа коректност, която вече отива към обратна дискриминация.

Тримата автори на фалшивите данни са математикът Джеймс Линдзи, редакторката на хуманистичното списание Areo Хелън Плъкроуз и асистент-професорът по философия Питър Бохосян.

Джеймс Линдзи, Хелън Плъкроуз и Питър Бохосян

Около юни 2017-а те забелязват сериозно изкривяване в научните трудове по теми като пол, раса, сексуалност.

Изследванията все повече се отказват от научните доказателства и започват да разчитат на социалното недоволство. Вече не се търси толкова истината, колкото емоцията, въпреки че уж продължава да става въпрос за наука. И това положение става все по-доминиращо в научните среди, откъдето през популярните издания достига и до масовата аудитория.

Подобен тип измама не е нещо ново, но може би за първи път достига такива мащаби. През 1983-а например за Първи април мичигански вестник публикува доклад, че в градските водопроводи е открит дихидрогенен монооксид (ДХМО). През 1997-а тийнейджър на име Нейтън отново подхваща истерията като започва петиция за забрана на ДХМО.

Шегата всъщност е част от негов проект за часовете по естествени науки, но предизвиква сериозен отзвук. Дихидрогенният монооксид е смъртоносен при вдишване, причинява сериозна корозия и допринася за почвената ерозия. Минава известно време, преди хората да се осъзнаят, че става въпрос за водата, чиято формула е H2O.

Сега обаче са налице 20 статии, написани от Линдзи, Плъкроуз и Бохосян в рамките на около година и разпространени по различни издания.

Всичките им материали са напълно измислени и нямат никакви научни доказателства. Авторите им се заливат от смях, докато ги пишат, но им е още по-забавно да наблюдават резултата. Четири статии са публикувани, три са приети и очакват публикуването си, седем чакат потвърждение. Само шест са категорично отказани.

Експериментът показва, че твърде малко теории са прекалено откачени, за да бъдат отхвърлени. Много от колегите на авторите се радват, че е разобличена склонността на тематични вестници и списания да разпространяват вредни и дори опасни глупости, а всякакви хора, някои от които дори нямат дипломи, могат да бъдат цитирани като достоверни източници.

20-те статии в никакъв случай не са самоцелно написани и темите не са подбирани напосоки. Общото между тях е, че разпространяват модерните "политически коректни" твърдения. В материала за Hooters се засягат въпроси като контрола на мъжете над жените, сексуалното притежание и мачо-културата.

Целта на авторите е да проверят дали подобна теория ще бъде публикувана някъде, само и само белият хетеросексуален мъж за пореден път да бъде обвинен във всички злини на света. Оказва се, че да.

При материала за кучетата, поместен във феминистки журнал, тримата "шегобийци" стигат по-далеч, но и отзивите са още повече. За автор на статията е посочена Хелън Уилсън - творчески псевдоним. Уилсън е представена като част от инициатива за заличаване неравноправието между половете.

Никой не си прави труда да провери, че инициативата си има домейн, но сайтът подозрително не работи. Изводите на авторката са недоказани, а статистиките, които използва, са недостоверни.

Но аудиторията на списанието не смята така. Те вярват на всяка дума, написана от Уилсън, въпреки че хората, които се крият зад този псевдоним са на мнение, че "проучването им" за кучешките паркове е очевидно скалъпено. Някои от читателите стигат по-далеч и започват да изказват притеснение, че с изследването си авторката грубо е навлязла в личното пространство на кучетата. Плъкроуз допълва, че не може да повярва, че някой може да сравнява сериозно мъже с кучета.

Жертвите на измамата на Плъкроуз, Бохсян и Линдзи побързаха да уточнят, че всичко публикувано е невярно и да заклеймят тримата автори. Авторите са обвинявани, че постъпката им е неморална и е нарушение на много от етичните норми.

Други спорят и твърдят, че издават нишови продукти в области, за които все още няма пълен научен консенсус.

Засега обаче никой не поема отговорността и не признава открито, че е публикувал абсолютно измислени и непроверени данни. Единици са изданията, които усещат нещо нередно още при четенето на материалите от тримата "тролове".

Резултатът от измамата е достатъчно показателен за прекалената доверчивост и на издатели, и на читатели по теми като равноправие, сексуален тормоз и мизогиния. Общо 14 статии, публикувани или очакващи публикуване, са впечатляващ брой за период от една година. Според Плъкроуз седем статии за седем години са числото, което би ти осигурило влияние в научните среди.

В крайна сметка триото обаче заслужава поздравления. Да заблудиш такава огромна аудитория по толкова изобретателен начин също изисква упорит труд и отдаденост на идеята.