Когато се предлага да се дискутира около името и дейността на Сталин, трябва да се изясни от какви позиции ще се води дискусията. Всяка дискусия може да бъде резултативнa и съдържателна, само ако дискутиращите предварително имат съгласие върху няколко изходни предположения. Нещо от рода: „ние сме съгласни за това и това, остава да обсъдим това и това”. Например, ние признаваме марксическата теория, ние признаваме ролята и значението на Октомврийската революция, ние признаваме борбата за изграждане и укрепване на Съветския съюз, остава да дискутираме сталинския период в сравнение с ленинския период и с периода на съветските управници след Сталин.Какво виждаме на практика?
Марксизмът се обявява за човеконенавистническа теория, Октомврийската революция е изкуствена и извършена от световното еврейство, тя е насочена срещу руския народ, съветският период е комична подигравка с теорията на управлението и остава да определим доколко сталинизмът е черна дупка в един безпросветно черен период в световната история. Оттук непосредствено следва, че сталинизмът просто трябва да се зачеркне и да се извади от историята, а не да се дискутира по него – той по определение е престъпен.
Вече 60 години върху името на Сталин и върху неговото дело се изливат потоци от кал, простотии и измислици. Какъв ли не го изкарват философи, политици, журналисти, учени – диктатор, тиранин, престъпник, кръвопиец, политически вампир, човекомразец, сатана в човешки образ и всичко друго лошо, което си помислите.
Човекът, когото Чърчил наричаше „искрен и верен военен другар”, а президентът Труман – „мой скъпи генералисимус”, се представя като по-голям звяр от Хитлер и по-страшен от всички нацисти, взети заедно. Но, ако с вълшебна пръчка махнете Сталин от човешката история на 20-я век, от него, векът, нищо друго няма да остане.
Изведнъж се оказа, че отговорите на почти всички въпроси, които си задаваме днес, са в сталинското време. Ето някои от проблемите: глобализация и патриотизъм, социалдемокрация и комунизъм, национални малцинства и Косово, Южна Осетия и Абхазия, Ирак и Афганистан, екология и иновации, модернизация и реформи, световен заговор и АЕЦ, армия и национална сигурност, информация и пропаганда, народовластие и тоталитаризъм, еволюция и революция, глобалната криза, религия и атеизъм, изкуство и политика и още много, много други. Такава личност не може да не привлече вниманието на учения.
Ако отворим дебелите енциклопедии и тълковните речници, срещу думата „феномен” ще прочетем следното: видимо явление в природата и обществото.
Преносно: който изпъква, рядко явление. От „феномен” произлиза „феноменален” против „трансцедентален”.
Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20-я век. Вече 60 години около неговото име продължават и нарастват философски и исторически спорове, противопоставянето „загрява”, ако дуелите бяха разрешени, щеше да се лее и кръв.
В последните месеци бе проведен експеримент – с големи усилия от началото на 2010 г. до 1.04.2010 г. бяха проследени основните български медии. Не е имало и един ден, без да се появи името на Сталин в някоя медия, независимо в каква интерпретация. Естествено, в повечето случаи – лоша. Наистина, Сталин е сред нас.
Погледнато от научна гледна точка, Сталин принадлежи на метаисторията и не може да бъде разбран извън нея (мета – приставка в сложни думи. Идва от гръцката дума meta – през, след, зад, после).
Какво е „история” в тази интерпретация?
Историята е взаимодействието между субстрата на историческия процес и системата, в която този процес е въплътен. И именно по степен на субективност, метаисторичност и метафизика, Сталин е абсолютно фантастична фигура без аналози в цялата човешка история. Не можем по друг начин да си обясним много от делата на Сталин. Не можем изобщо нищо да си обясним, използвайки понятия от същия ранг, с каквито си обясняваме повседневния бит.
Убеденият антисталинист Славой Жижек написа, че „Сталин, който носи отговорност за едни от най-големите ужаси на 20-я век, спаси човечността в човека” (виж
Сергей Батчиков във в. „Завтра” от 16.12.2009 г.).
Философите гадаят какво ли значи това абсурдно твърдение, но точно такова твърдение е напълно разбираемо от гледна точка на метаисторията и метафизиката.
Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛАГ и изселванията?
Не, разбира се.
Причината е много по-дълбока и фундаментална.
Мразят Сталин защото е комунист, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице мразят комунизма, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество.
„Сталин няма нужда нито от нашето одобрение, нито от нашето осъждане – пише Арсен Мартиросян – И още по-малко – от измерване с днешния гей-аршин, размахван от разните политически джуджета и пигмеи. Днешните хора трябва просто да се помъчат да го разберат, може би за да разберат нещо за самите себе си. Да разберат поне защо 300-милионният съветски народ осра своята Велика родина, защо комунистическите партии на социалистическите страни се саморазпуснаха и се превърнаха в социалдемократически изроди, защо пролетариатът на тези страни (заедно със съветския пролетариат) си хареса капитализма и не си мръдна пръста да защити работническо-селската власт. И тогава може би ще им стане ясно, защо във Великата отечествена война храбростта и издръжливостта на съветските бойци беше 17 пъти по-голяма отколкото на бойците от царската армия през Първата световна война, на офицерите – 8 пъти по-голяма, на генералите – 6,5 пъти по-голяма” (Арсен Мартиросян – „Трагедия 22 июня:блицкриг или измена.”, „Эксмо”, М. 2007., стр. 285-286).
Сърцевината на антисталинизма е генезисът, ядката на Великия Планетарен Двубой, който се развива пред очите ни. Това е двубоят между идеите на модернизма и идеите за постмодернизма, това е двубоят за съдбата на планетата, за света, в който ще живеете вие и вашите деца. Не вярвайте на картината, която гледате от екраните на телевизиите и от лъскавите корици на безброй списания – това е илюзия.
Истината е друга.
Истината е жестока, кървава и безобразна, каквато е всяка истина.
Истинската история може да се оприличи на сюрреалистична картина, изцапана с кръв и претъпкана с трупове, натъпкана с бандити, мошеници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненормалници, наркомани, педерасти, содомисти, окултисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподобните си и върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот.
Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд материални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования.
Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави – природноисторическият процес не се шегува. Природноисторическият процес, както, впрочем, и Природата, не търпят нравствени оценки. Тези оценки са наше, човешко изобретение и са приложими само в междуличностна и обществена среда.
Тях да ги оставим настрана.
Тук става дума за нещо друго – за оценка на политици и държавници от гледна точка на природноисторическия процес. Сърцевината на подобна оценка е Теорията на развитието.
В началото се посочват три неоспорими и необорими факта.
Първият е, че в което и да е общество по света няма съгласие по оценката на личността и делото на Сталин. Това говори за мащаба и на личността, и на неговото дело. Отдавна мъртъв, Сталин продължава „да живее свой живот” независимо от всички обвинения и разобличения. Нещо повече. Няма изгледи тази ситуация да се промени в близко бъдеще.
Втори факт. Щом информационните и пропагандни атаки срещу Сталин за малко затихнат по различни причини, положителното отношение и почитането на тази фигура бързо се увеличават. Освен това, има черта, под която рейтингът на Сталин никога не се е спускал, докато горна граница няма и не е имало.
Трети факт. Положителните оценки за Сталин са характерни за хората от по-старите възрастови групи. Това се смята за естествено, тъй като тези хора били привикнали към тогавашните оценки и винаги са по-консервативно настроени, докато младите и по-младите са свободни от минали стереотипи и са склонни по принцип към отрицателни и разобличителни оценки. Но в такива разсъждения има парадоксална уловка. Излиза, че положително се отнасят към Сталин тези, които са живели в сталинското време и на собствен гръб са изпитали сталинското управление, докато неговите отрицатели нямат подобен жизнен опит и формират своята преценка по опосредствана информация и силно субективни спомени.
Някои ще се опитат да кажат, че „някога са ни лъгали, а ето сега знаем истината”.
Подобна теза е незащитима.
Тя казва за нейния поддръжник единствено, че е информационно неустойчив и е склонен към безкритична възприемчивост.
Вероятността, че по-рано са ни лъгали, а сега ни казват истината, в никакъв случай не е по-висока от вероятността, че сега ни лъжат, а тогава са казвали истината, защото разпределението на вероятностите за информационна лъжа или истина е нормално, лапласово разпределение.
В такъв случай, възприемането на истината става на неофициално равнище, което обикновено се нарича стихийна народна памет.
С други думи, за внедряване на негативните оценки за Сталин трябва непрекъснато пропаганден натиск, докато позитивните оценки се възстановяват стихийно. Сам по себе си този тезис, разглеждан като извод, води към много други съществени изводи, които не са от полза за антисталинистите. Но тези изводи ще оставим за по-нататък.
Обществата в Съветския съюз, в Русия, в България и в останалите бивши социалистически страни преживяха и преживяват три масирани антисталински кампании: в края на 50-те и в началото на 60-те години, в годините на горбачовата „перестройка”, плюс антикомунизма от началото на 90-те години на 20-я век, та чак досега. Като резултат, положителното отношение към Сталин се запазва на равнище 50% от населението, отрицателното – до около 30%. Това са средни оценки, от тях има различни отклонения, но, общо взето, са такива. Изследване в края на 2009 г. показа положителни оценки 63%, отрицателни – 39%, ефективен мениджър – 9%. Следователно, знак плюс са дали 72% от участващите в изследването (изследването е на руската телевизия НТВ). Проследяването на динамиката на оценяването на Сталин също е много интересно. Най-голямото постижение на антисталинистите е през 1990 г., когато положителната оценка е едва 19%. След тази година трендът рязко тръгва нагоре, за да достигне вече посочените стойности.
През 2009 г. личността на Сталин достигна неочакван триумф – общонационално допитване на първи канал на руската телевизия обяви Сталин за символ на Русия, макар че този резултат официално не беше признат, заради неистовите вопли на антисталинистите.
Тези поразителни резултати имат елементарно обяснение. Имаше сталинска политика и сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от сталинските небостъргачи до сталинската индустрия, от знамето на победата над Райхстага до географските карти, върху които бяха очертани границите на сталинската държава. За цената може да съдим само по думи и то казани от не съвсем адекватни хора. И, ако сравним тези думи с думите на такива личности като Аврел Хариман, Уинстън Чърчил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – толкова зле, че повече няма накъде.
Много хора знаят за речта на У. Чърчил за Сталин, но за едно изказване на генерал Деникин – личният военен противник на Сталин от гражданската война – едва ли се знае:
„Когато Сталин летеше за Техеран, аз много преживявах да не му се случи нещо. И чак когато по радиото съобщиха, че е пристигнал благополучно се успокоих, защото разбирах – без него с Русия е свършено”.
Не по-малко интересно е мнението на А.Ф.Керенски:
„Русия спеше и той я събуди…Индустриален гигант, военен колос – всичко това са негови заслуги. Той преведе народа през ада и му върна чувството за собствено достойнство. Днес всеки е принуден да се съобразява с Русия” (Вячеслав Туркин във в. „К барьеру!” от 5.04.2010г.).
За провежданата антисталинска политика от антисталинистите нещата са точно обратни. Успехи никакви не се виждат или са само на думи, докато разноските, цената на политиката е очевадна и е далече по-катастрофална и мащабна от сталинската цена.
Нови заводи и язовири няма, а съществуващите се взривяват. Цeните на стоките растат, когато нефтът поскъпва и пак растат, когато нефтът поевтинява. Ако нещо се строи, това са хотели, бизнес центрове, молове, казина и квартали за богатите.
С други думи, в единия случай може да се видят успехите и само се приказва за цената, а в другия – само се приказва за успехи, докато цената се чувства непосредствено…
Затова в очите на обикновените хора Сталин е символ на всички победи на съветската страна.
Може само да се задава въпросът: дали тези победи са постигнати благодарение на Сталин или въпреки него?
Дори да е „въпреки”, то колкото Сталин и да е пречил, народът все пак ги е постигал.
Кой знае защо, при управлението на антисталинистите, на народа не му се удава нищо да постигне. Излиза, че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е повече, отколкото от Сталин.
Въпросът за цената на победите е много по-съществен. Разобличителите на репресиите свеждат всичко главно до емоции:
„Милиони и милиони! Маховик на терора! Ужасни страдания! Десет милиона! Петдесет милиона! Сто милиона!”
Нормалният човек е потресен от морето и океана от кръв и Хималаи от трупове. Избито е половината от населението на СССР – непоносим ужас! Но ето, отварят се архивите и се установява:
за 32 години (1921-1953 г.), по политически причини са пострадали 4 милиона души, от които 800 000 са разстреляни, т.е. общо 1,7% от населението. За сравнение – при Великата френска революция загива от насилствена смърт 25% от населението на Франция. И още нещо – при руския преход 1991-2009 г., само Русия губи 15 милиона свои граждани, т.е. 11%.
През април 1943 г. Главното имперско управление за безопасност на нацистка Германия изготвя секретен доклад, предназначен за тесен кръг от управляващата върхушка на Третия райх. В него, между другото, се казва:
„Германските предприемачи и работници бяха много учудени, когато Германският трудов фронт потвърди, че сред остарбайтерите (това са 4 000 000 съветски граждани, откарани на принудителна работа в Германия) няма нито един, който да е бил репресиран в страната си. Що се отнася до насилствените методи на ГПУ, които нашата пропаганда се надяваше да бъдат потвърдени, то, за общо учудване, в големите лагери не се откриха остарбайтери, които да са били принудително изселвани, арестувани или по някакъв друг начин преследвани. Част от населението проявява скептицизъм по този повод и предполага, че в Съветския съюз не така лошо стоят нещата с принудителните работи и с терора, както винаги се е твърдяло и че действията на ГПУ не са определяли главната част от живота в Съветския съюз, както досега се смяташе”.
Когато подобни неща стават известни, антисталинистите обикновено забравят за десетките милиони жертви, и го удрят на нравственост: „нима четири милиона са малко?”, задават те „убийствения” въпрос. Че не са малко, не са малко, но защо беше нужно да се говори и да се вика за десетки милиони? Излиза, че който е говорил подобни неща или изначално не е знаел за какво говори, или е знаел и нарочно е лъгал. В първия случай имаме некомпетентност, която не трябва да се взима предвид.
Във втория случай имаме работа с нагли и съзнателни лъжци и тяхното мнение още повече не трябва да се взима предвид.
Остава друг съществен въпрос: можеше ли сталинските победи да се постигнат на по-малка цена?
Отговорът на този въпрос в момента е неизвестен.
Антисталинистите твърдят, че ДА, можеше, но никакви факти не изтъкват в защита на отговора, освен голи предположения и виртуални модели. В световната история също няма такива потвърждения, защото няма подобни примери.
Ето, Махатма Ганди се опита да реши безкръвно модернизационния скок на Индия и опитът завърши с кървавите и жестоки погроми от края на 1940 г.
М.Горбачов имаше намерението да действа също безкръвно, но него никой не го нарича нито герой, нито ефикасен мениджър.
Така че не знаем можел ли е Сталин да действа по друг, по-хуманен начин.
Но пък знаем друго.
Сталин е имал конкретни цели и е съумял да ги постигне. Страна, която при сходни вътрешни и външни условия да е решавала такива мащабни задачи няма.
Следващите съветски политици или нямаха подобни задачи, или не успяха да ги решат.
Успешен държавник и политик е този, който решава поставените от историята задачи, а не този, който плаща по-малка цена, но не решава задачите. Проблемът за цената има смисъл, само ако е постигната поставената цел. Провалът на историческата задача никога не може да бъде оправдан със стремежа да се минимизират загубите. Пълководец, умеещ да побеждава с малко загуби, е винаги по-добър от този, който плаща за победата висока цена. Но при едно условие – ако победата е завоювана! Ако минимизацията на жертвите за победата се разглежда като по-важна от самата победа, пълководецът, заедно с цялата си армия, трябва да се предаде в плен преди да влезе в бой.
На 27.05.1942 г. в Прага, чехословашките парашутисти Й.Габчик, Й.Кубиш и Й.Валчик убиват райхпротектора на Чехия и Моравия, заместника на Химлер, Райнхард Хайдрих. Атентаторите са изпратени от чехословашкото правителство в изгнание в Лондон и лично от президента Бенеш. Като репресия срещу атентата нацистите избиват 5000 мирни граждани и заличават от лицето на земята двете села Лидице и Лежаки.
Цената на операцията е 1:5000 в полза на нацистите.
Но след освобождението на Чехословакия никой не е обвинявал Бенеш за някаква „цена”. На война, като на война.
Ако в Съветския съюз цената беше като в Чехословакия, само Червената армия трябваше да загуби 22,5 милиарда души!!!
Неслучайно казват, че преди авторитетно да се изкажеш по някой въпрос, трябва да се запиташ : „А не съм ли глупак?”
Сталин разбра историческата задача, поставена от историята пред съветския народ и пред съветската държава, и я реши. Реши я, както знаеше и както можеше за известна цена. Това не значи, че той е добър или лош. Значи, че УСПЯ ! И който може по-добре, нека опита.
Засега никой не е успял. И докато такъв успех няма, вълните на антисталинизъм и на десталинизация ще се разбиват в огромния постамент на сталинските победи. Ако тези опити продължават още десетина години, ще гледаме антисталинистите само в музея на восъчните фигури на мадам Тюсо.
Да се реши проблемът „феномена Сталин” и наистина да се победи неговия образ и паметта за него, може само по един единствен начин: при подобни обстоятелства да се решат по-мащабни задачи отколкото е решавал Сталин – с по-малко загуби и на по-ниска цена. Останалото е лъжа и измама!
„Руският народ плати цената, която Господ му беше определил за оцеляването си през 20-я век. Ако беше отказал да я плаща, от него и от неговата държава не би останало нищо” (В.Д.Кузнечевски – „Сталин”, ОЛМА медиа, Москва, 2010, стр. 73-75, 482).
Изброеното е малка част от общата картина. И пред тази картина е някак си неприлично да говорим в коловоза на съвременните парадигми за либерализъм, солидарност и „общество на общото благоденствие”.
Каква мобилизираща идея могат да съдържат те? Към какво мечтано планетарно бъдеще ни водят? Допустимо ли е въобще сравнение с времето на Сталин? Къде е тук метаисторичността и метафизиката, които обвиват природноисторическия процес в стимулираща пелена?
Ето, затова се воюва срещу Сталин така ожесточено и без да се подбират средствата.
Защото Сталин е опасен, много опасен дори и мъртъв. Много опасен за съвременните глобалисти, либерали и за всички, които претендират за световно господство. Много опасен, защото е реален творец на алтернативния път на човешкия вид, път, по който се решава „загадката на историята”.
Париж, 1938 г. Обявена е лекция на генерал Деникин за сегашните и бъдещи пътища на Русия.
\Интересът е огромен, залата „Гово” за 2500 души е препълнена.
Тук са политическите дейци на руската емиграция от всички оттенъци – от монархистите до анархистите.
„Стълбът” на бялото руско движение говори объркано, но е твърд в едно – не трябва да има никакво чуждо вмешателство в Русия. „Интервенцията е самоубийство”, няколко пъти повтаря генералът. След лекцията е зададен въпрос от група лица, смятащи Русия за огромен концлагер и за гробище на руската чест и сила:
„Кой ще спре интервентите? Кой няма да им позволи да окупират нашата Родина?”
И тук с идейния вожд и вдъхновител на бялото движение става чудо – той почервенява, започва да тропа с юмруци по масата и бляскайки с очи извиква в залата :
„Клим, Клим ще ги спре!” (по спомените на Александър Вертински).
Клим, е народният комисар на отбраната на Съветския съюз, героят от гражданската война, личният военен враг на Деникин, сподвижникът на Сталин, маршалът на Съветския съюз Климент Ефремович Ворошилов.
Всички в залата са потресени, отговорът на стария генерал е подхванат от световната преса и обикаля света. Ясно е, че на Деникин не му се обръща езика да каже „Сталин” и затова споменава своя стар военен познат.
Канада, 1946 г. Съветска писателска делегация в състав Еренбург, Галактионов и Симонов прави обиколка в САЩ и Канада, и навсякъде е посрещната с огромен интерес. Те са предупредени, че сред слушащите ще има много влиятелни хора, които не обичат СССР и ще задават провокационни въпроси, че те обикновено седят на първите три реда, и че в своите отговори писателите трябва да бъдат много предпазливи. И, ето, че на една среща в Канада, при препълнена зала, Константин Симонов забелязва, че на първите три реда седят сериозни невъзмутими господа и необезпокоявани от никой пушат в залата пури.
Когато идва редът на Симонов, той излиза притеснен и, като се чуди как да започне под изпитателния поглед на трите реда, извиква в залата : „Русия! Сталин! Сталинград!”
В залата настъпва мъртва тишина и след това става чудо.
Цялата зала скача, започва да ръкопляска и да вика „Ура!” Първите три реда седят.
Лондон, март 1953 г. След смъртта на Сталин (5.03.1953 г.), в английския парламент започват изказвания пълни със злоба и ненавист.
Още в началото, присъстващият Уинстън Чърчил демонстративно напуска и се прибира у дома си.
Репортерите се втурват след него и искат да знаят какви са мотивите на постъпката му. Чърчил приема само двама и им казва :
„Причините да напусна, са две: (1), не желая да слушам как се глумят над паметта на гения и (2), искам сам със себе си да изпитам радостта от смъртта на моя велик враг”.
Който както иска, така да интерпретира думите на Чърчил. Така или иначе, Уинстън Чърчил не е днешните доморасли антисталинисти. Уинстън Чърчил е английски аристократ. Това все пак значи нещо.
Всичко, което още живее у нас, хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енергия и незабравения смисъл на великолепния сталински марш-наскок от овехтялото „вчера” към ослепителното „утре”.
Това велико прозрение вече се споделя и от много „прогледнали” бивши „демократи” от късните години на Горбачав и ранните години на Елцин.
„Съвременната криза на антикомунизма, на моралния исторически подход, на равнодушието към християнските ценности и към православния морал, огромното разочарование в електоралната демокрация, означава, че руската политическа система виси в духовна пустота. Едва ли власт ще се продържи дълго, когато властовият елит изповядва идеалите на пазарната икономика, прославя антикомунистите Иван Илин и Александър Солженицин, погребва с почести героите на бялото движение, а народът с всяка изминала година все повече съжалява за гибелта на съветската комунистическа система с нейните ценности и революционни символи” (А.С.Ципко, виден „строител” на „перестройката”.).
Уже послы живут в тылу глубоком,
Уже в Москве наркомов не видать
И панцерные армии фон Бока
На Химки продолжают наступать.
Решают в штабе Западного фронта
Поставить штаб восточноее Москвы,
И солнце раной русского народа
Горит среди осенней синевы.
Уже в Москве ответсвенные лица
Не понимают только одного –
Когда же Сам уедет из столицы,
На как спросит, об этом Самого?
Да, как спросит? Вопрос предельно важен,
Такой, что не отложишь на потом…
– Когда отправит, полк охраны Вашей
На Куйбышев? Состав уже готов.
Дрожали стекла в грохоте воздушном,
Сверкало в Александровском саду…
Сказал спокойно: Если будет нужно,
Я этот полк в атаку поведу.
(Феликс Чуев. В. „Советская Россия” от 25.09.2010 г.)
Показателно е разтърсващото признание на В.И.Алкснис. Ето част от него:
„За мен, Сталин и неговото време е много болен и актуален въпрос. Моят дядо, командарм втори ранг, зам. народен комисар на отбраната по авиацията, Яков Иванович Алкснис, е разстрелян на 29 юли 1938 г. Моята баба, Кристина Карловна Меднис-Алкснис, като член на семейство на изменник на родината, прекара в лагерите 13 години. Моят баща, Имант Яковлевич, остана без родители на 10 години и намери майка си чак през 1957 г. Затова в нашето семейство антисталинските настроения бяха много силни и аз също бях антисталинист…
След 1989 г. аз станах народен депутат, и досега се занимавам с политика… Моят баща много тежко преживя разпадането на СССР. Това ми се стори тогава учудващо, тъй като без да обръща внимание на трагичните събития през 30-те години, той си остана изключителен патриот. Загина неговата страна и след година и половина, на 17.07.1992 г. той почина на 62 години. Един месец преди това, когато пиехме чай на вилата, моят баща изведнъж каза : „Ако Сталин беше жив, такъв бардак нямаше да има”. Аз бях потресен. Моят баща, яркият антисталинист, мразещ Сталин с всичките атоми на душата си, изведнъж разбра и му прости” (в. „К бариеру” от 1.12.2009 г.).
Към признанието на В.А.Алкснис ще прибавим и аналитичната позиция на Александър Айвазов :
„В редицата на великите държавни дейци на нашето Отечество последен по време (не по значимост) стои Йосиф Сталин. Може би и по тази причина неговият образ е подложен на яростни опити да се десакрализира и дискредитира от страна на либералите-глобалисти. Аз имам право да говоря така, защото преминах дълъг и труден път на осъзнаване на своята позиция. За смъртта на двамата мои дядовци непосредствено или косвено е виновен Сталин: единият беше репресиран в 1938 г., а вторият – безследно изчезна през зимата на 1942 г. Дядо ми по майчина линия получи образованието си в Германия и през 1920 г. се върна в Русия за да помага за индустриализацията на страната.
През 1938 г. той, главният инженер на Кавцинк, беше разстрелян като враг на народа. Вторият ми дядо безследно изчезна на Воронежкия фронт в началото на 1942 г. Отчитайки, че аз се оформих като личност през 60-те години, по време на развенчаване на „култа към личността”, нямаше как да се отнасям с благоговение към тази историческа личност. Но колкото по-дълбоко се запознавах с историята и икономиката на Русия, колкото по-задълбочено изучавах различните течения на икономическата мисъл, толкова повече нарастваше моето уважение към Сталин, въпреки фамилните жертви.
Когато изучих теорията на големите икономически цикли на Н.Кондратиев и свързаната с тях теория на иновационното развитие на С.Глазев, аз окончателно се уверих и разбрах изключителната роля на Сталин в историята на нашата страна” (Александър Айвазов във в. „Завтра” от 29.10.2010 г.).
Или да вземем големия учен-медик и богослов, политически затворник преди войната, архиепископ Лука (В.Ф.Войно-Яснецки). Той казваше:
„Сталин спаси Русия и показа какво значи тя за света. Затова аз, като православен християнин дълбоко му се покланям”.
Писателят-свещеник Димитрий Дудко, също като архиепископ Лука лежал в затвора и в ГУЛАГ, пише:
„Не веднага Сталин се осъзнаваше от вярващите като руски гений, неслучайно той беше скромен и безсребърник. Ние, православните люде, изпитали върху себе си гоненията заради вярата, трябва да забравим обидата, както и подобава на християни и с нужното внимание и любов да погледнем на всичко. В юношеските си години и аз не разбирах Сталин и в стихотворенията си написах: „Струва ми се, че ти си палач”. Не, той не беше палач! И сега, заедно с владиката Лука, възкликвам: „Сталин е от Бога даден вожд на Русия!”…Наследството на Сталин трябва да се изучава и изучава, за да можем по-добре да разберем и опазим Русия. Нашите врагове по-рано от нас разбраха това и Го заливат с помия, за да не можем ние по-ясно да видим какъв е той” (Ю.Н.Гуменюк – „Сталину, Европа поклонись”, ФУАинформ, Москва, 2006, стр. 321).
Може би е бил прав Хитлер, когато е казвал:
„Силата на руския народ не е в неговата численост или организираност. Силата на руския народ е в способността да ражда личности с мащаба на Сталин. По своите политически и военни качества Сталин далече превъзхожда и Чърчил, и Рузвелт. Той е единственият световен политик, достоен за уважение. Нашата задача е – да раздробим руския народ така, че да стане невъзможно появяването на личности с мащаба на Сталин”. (Б.Соловьев, В.Суходеев – „Полководец Сталин”, Эксмо, Москва, 2003, стр. 306).
Не, не е бил глупав нацисткият вожд.
Много неща още не се казват и не се знаят за Сталин, и неговото отношение към православната религия е едно от тях. Тук се натъкваме на удивителен случай, който практически е неизвестен.
„Песенният” съветски социализъм, чиито песни по-възрастните хора пеят и досега, е черпил своята мощ от богатите източници на традиционната култура – в това число, и църковна. Що се отнася до главната песен на СССР – неговият химн, в конкурса, обявен от Сталин, още малко да победи проекта на Шостакович с Прокофиев. Победи обаче, по предложение на Сталин, мелодията на последния регент на църковния хор на храма „Христос Спасител”, бъдещият създател на Краснознаменния ансамбъл на Съветската армия Александър Александров. Малко хора знаят, че А.Александров го е привличала църковната музика, че отлично и дълбоко е знаел византийската химнография, като и целия набор от православни песнопения: стихиру, кондак, тропар, акафист, икос, припев и славославие, величаване и алилуя и, разбира се, химните. В началото на 1990 г. неговият син и приемник Борис А.Александров показа мелодия, съчинена от баща му в края на 1920 г., в която се чувства първичната тъкан на съветския химн. Трудно може да се намери по-вълнуващо и тържествено изпълнение на химна на Съветския съюз от изпълнението на хора при Руската патриаршия от 1948 г.
Какво друго може да се добави?! – наистина ли Сталин е бил безгрешен винаги и всякога?
Не, разбира се.
Често и тежко е грешал Йосиф Висарионович – грешал е в доверието си към много хора, в надеждите си за готовността на народа да поеме своята съдба в своите ръце, за броя на вътрешните съветски врагове, за икономически най-оправданите пътища на развитие на Съветския съюз, за състоянието на комунистическата партия и на световното работническо и комунистическо движение, за съвременният характер на капиталистическия свят, за неговите навици и за морала на неговите ръководни представители, за собствената физическа издръжливост и прозорливост, и т.н.
Забележително е, че цели 20 години Сталин диалогира, спори и „демократично” се бори със своите опоненти.
Но ето, на Изток гърмят сраженията край езерото Хасан и край реката Халхин-Гол, на запад се чува железния тътен на нацистките маршове. Над СССР надвисна смъртоносна опасност от обединяване на целия световен капитал срещу съветската страна. В тази неимоверно тежка обстановка Сталин се оказа прав в главното, в основното, в особената роля на Съветския съюз в човешката история, в непрекъснатия си стремеж да опази, съхрани и развие първата държава на работниците и селяните, в твърдата си вяра в планетарната победа на комунизма.
Сталинската твърдост и последователност в преследването на целите не се среща често днес, тя е твърде дефицитна стока за съвременните политици.
Сталин не е Бог, изпратен от небето да оправи нашите земни работи и да изкупи нашите грехове. Самият той е продукт на разума и чувствата на тези милиони, които създаваха новата социална реалност, движими от „великата скръб и любов към човека”. Те се разбираха един друг, бяха близки, макар че днес това е трудно да се обясни. Затова и гласуват за Сталин хората, знаещи за ужаса на репресиите.
И не защото „пресметнаха и простиха”. Такъв въпрос изобщо не стои, защото е от много по-висока категория от обикновеното „пресмятане и прощаване”, макар, че за днешните хора е трудно постижимо.
И до днес на Луната, Венера и в дълбокия Космос се намират и летят апарати със символиката на Съюза на Съветските Социалистически Републики. От Руската Федерация няма и помен.
СССР продължава да остава Велика Космическа Държава.
Сталин е първият държавен ръководител в човешката история, който започна изграждането на реален социализъм, в реална страна, с реални хора, с реални врагове и в реално време.
Всеки, който що-годе се е занимавал с управление на големи групи хора, знае какво значи това. Едва ли някой може да си представи, че Троцки, Каменев, Зиновиев или Бухарин биха се справили по-добре от Сталин, да не говорим за Деникин, Мамонтов, Врангел, Колчак и цялата „бяла гвардия” какво биха направили от Русия.
Затова накрая, на всички които сравняват и приравняват Сталин и Хитлер, на „виртуалните три първи реда във всяка зала”, ще кажем следното:
Хитлер завърши своя живот в яма от артилерийски снаряд, залят с 20 литра бензин и мъртъв изгорен.
Сталин прие парада на Победата на Червения площад в Москва и поведе съветския народ към космоса.
Нима това не е твърде съществена разлика?
