Четири години след Втората световна война бившият британски министър-председател Уинстън Чърчил е бил помолен да разсъждава какво би предотвратило конфликта. Най-голямата грешка след Първата световна война, каза той, е че Обществото на народите – международната организация, създадена през 1919 г. – не е получила достатъчно възможности за действие. Ако беше направено, „това щеше да ни спаси“, казва той.

Съвременната ООН, по-развита и всеобхватна организация от предшественичката си, оцеля почти четири пъти по-дълго от Обществото на народите. Но сега, когато Общото й събрание заседава в Ню Йорк, ООН, както и Обществото на народите, рискува да се справя все по-зле. Необходима е промяна, но малцина вярват, че такава ще има скоро или изобщо.

Правените от десетилетия опити за реформиране на Съвета за сигурност на ООН, както и усилията на Съвета по въпроси като Сирия, Южнокитайско море и човешките права като цяло, са в задънена улица.

Петте постоянни страни членки – Великобритания, Франция и САЩ, от една страна, и Русия и Китай, от друга, са във все по-остър конфликт. Други бързо развиващи се сили като Индия и Бразилия искат да станат постоянни членки, но изглежда пътната карта за това или е скромна, или изобщо няма такава. Петте постоянни страни членки нямат особен стимул да споделят властта си и никой не може да постигне съгласие на кои държави да бъде позволено да влязат в Съвета.

По-голямото Общо събрание е просто една говорилня и както обикновено основните резултати от тазгодишната септемврийска сесия вероятно ще дойдат от двустранните срещи между лидерите в кулоарите, а не от заседателната зала. Общото събрание дава възможност да се чуе гласът на по-малките народи и групи, а резолюциите му могат да свършат полезна работа, като създаването на международни органи на ООН или събития като международния ден на жените. Но тези резолюции често са необвързващи и резултатът е, че тези, които са свързани със съществени въпроси като конфликта в Украйна през 2014 г. неизбежно имат малък или никакъв реален ефект.

Всичко това е много далеч от надеждите на основателите на ООН през 1946 г.

Това не я прави безполезна. Най-ефективната работа на ООН често се върши от по-малките й органи, агенции и пратеници. Специалният пратеник на ООН за Сирия Стафан де Мистура не е в състояние да спре конфликта – враждуващите страни и техните международни поддръжници просто направиха това невъзможно. Но той и неговият екип поддържат диалога жив, а това е ценно само по себе си.

И наистина, единственото голямо постижение на ООН вероятно е това, че запази и изгради този дух на международно сътрудничество като нещо позитивно и заслужаващо усъвършенстване, дори ако често се проваля в практиката. Независимо от цялата тази „реалполитика“ на ниво Съвет за сигурност, повечето други органи на ООН продължават да прокарват определено интернационалистичен, либерален, хуманен, свързан с правата на жените и малцинствата дневен ред.

Без ООН вероятно нямаше да ги има Целите за устойчиво развитие, които най-малкото спомогнаха да се оформи виждането за глобалното намаляване на бедността. Същото може с увереност да се твърди за Парижкото споразумение за промените в климата.

В действителност ООН не е една организация. Органи като Световната програма по прехрана, Световната здравна организация, УНИЦЕФ, Организацията по прехрана и земеделие и други, всяка от които има своите критици, заедно представляват гръбнака на световните хуманитарни усилия, които надхвърлят това, което всяка отделна група би могла да направи сама, дори неправителствената организация на Червения кръст. Без тях реакцията на бедствия като епидемията от ебола през 2014 г. или бежанската криза в Близкия изток и Европа би била доста по-трудна.

Миротворческите мисии, ръководени от Отдела за мироопазващи операции, могат да бъдат осъществени само когато световните сили се споразумеят какво да предприемат. Някои мисии могат да бъдат безкрайни, а миротворците – обвинявани в сексуални и други престъпления в няколко държави. Но ООН може да претендира и за успехи, по-точно в наблюдаването на прехода от гражданска война към мир в страни като Мозамбик, Камбоджа, Гватемала и Таджикистан.

Когато стане дума да се търси отговорност от по-силни държави, опитът на ООН е доста противоречив. Миналия месец Комитетът за премахване на расовата дискриминация оповести данни, че Пекин може би държи един милион етнически мюсюлмани уйгури в центрове за задържане в западната китайска провинция Синцзян. Китайски представители казаха, че тези твърдения „не отговарят на фактите“. Пекин никога не е потвърждавал съществуването на такива центрове и обвинява за критиките на политиката си в Синцзян „антикитайските сили“. Друга група разследващи от ООН призоваха длъжностни лица от Мианма да бъдат изправени пред съд за геноцид заради кампанията им срещу мюсюлманското малцинство рохинги.

Други органи на ООН като Съвета за човешките права не са били толкова праволинейни, често доминирани от страни като Китай, Иран и Пакистан, самите те обвинявани за нарушения. САЩ преустановиха тази година участието си в Съвета, твърдейки че той е предубеден към Израел и избягва да разследва страни като Иран, Северна Корея и Сирия. А стигне ли се до произнасяне по международни актове на военна агресия, една от основните задачи и на ООН, и на Обществото на народите, ООН отново е неефективна.

Решението на американския президент Джордж У. Буш и на британския премиер Тони Блеър да я заобиколят в навечерието на интервенцията в Ирак нанесе несъмнен, и в ретроспектива, накърняващ авторитета й удар. Русия не изпита ни най-малки или дори никакви последствия от страна на ООН за анексията на Крим, нито заради последвалата продължителна война в Украйна. Китай беше порицан от Съда на ООН за прекомерните си претенции в Южнокитайско море, но това не забави на неуморното му строителство и военната му експанзия в региона.

Онези, които са начело на ООН, поддържат труден баланс. При встъпването си в длъжност сегашният генерален секретар на ООН Антониу Гутериш говореше за нуждата от радикална реформа, но също така обеща да остави „контрола на страните членки“. Този език явно цели да успокои националните правителства, но е умишлено неясен – дали има предвид малките страни, които преобладават в Общото събрание, или световните сили в Съвета за сигурност.

Вероятно трябва да се стигне до още една катастрофа с мащабите на война за предприемане на ефективна институционална реформа. Но засега най-важната роля на ООН продължава да е да принуди най-силните страни в света да водят постоянен диалог по въпросите от глобално значение. Трябва да сме доволни, че я имаме. Днес тя не би могла да бъде създадена.

БТА

*Питър Апс е анализиращ журналист в областта на глобалните въпроси, пише за международни проблеми, глобализацията, конфликтите и други. Основател е и изпълнителен директор на Проекта за изучаване на 21 век (PS21), неправителствен,
непартиен и неидеологически мозъчен тръст. Преди това е работил 12 години като репортер за Ройтерс, пишейки за отбрана, за политическия риск и нововъзникващите пазари. От 2016 г. той е резервист в британската армия и член на Лейбъристката партия. Мненията в статията изразяват единствено възгледите на автора.