Възможно ли е комунизмът от съветски тип да е съвместим с личното достойнство и свобода? През 1968 г. се търсеше отговор на този въпрос, когато водачът на Чехословашката комунистическа партия Александър Дубчек започна проект за либерализация, която имаше за цел да предложи „социализъм с човешко лице“.
Последва възраждане на политическите и културни свободи, дълго отричани от преданите на Москва партийни лидери. Свободният печат беше в разцвет, артисти и писатели изразяваха открито мислите си, а Дубчек слиса Москва, като обяви, че иска да създаде „свободно, модерно и дълбоко хуманно общество“. Този период на надежда и оптимизъм стана известен като Пражката пролет. Едва родено обаче, движението бе смазано от съветските танкове.
На 21 август преди 50 години ръководеното от Съветския съюз нахлуване в Чехословакия унищожи мечтите на реформаторите, прекърши националния дух и постави началото на епоха на потисничество, чиито последици се усещат и днес. Москва успя да възстанови върховенството на дотогавашното държавно управление, но крайната цена на победата беше висока. Може би повече от всяко друго събитие от времето на Студената война, инвазията изложи на показ пред света тоталитарната същност на съветския режим.
Когато гражданите в страни под съветско господство се съпротивляваха, като в Източна Германия през 1953 г. или Унгария през 1956 г., бунтовете им биваха жестоко смазвани. Пражката пролет обаче бе нещо различно. Тя не беше опит за сваляне на комунистическия режим, а по-скоро за трансформирането му. Но Москва гледаше на събитията в Чехословакия като на вирус, опасявайки се, че те могат се разпространят и обхванат и други страни от Варшавския договор.
Американските разузнавателни служби наблюдават тогава с тревога струпването на войски край чехословашките граници, но инвазията сварва правителството на президента Линдън Джонсън неподготвено. Западните страни не могат да направят почти нищо. Около 250 000 войници от 20 дивизии на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия, а 10 съветски дивизии попълват освободените от тях позиции. Те са подкрепени от хиляди ядрени бойни глави, насочени към Западна и Централна Европа.
Все още не се знае колко са жертвите на инвазията, данните са много различни – от 80 до няколкостотин души. През следващите месеци обаче, когато голям брой хора са арестувани, а хиляди са пратени „на превъзпитание“ по програмата за „нормализация“, надеждата отстъпва място на страха и дръзкия отказ от примирение и покорство.
Пражката социоложка Иржина Шиклова, която членувала в комунистическата партия преди инвазията, казва: „След нахлуването не съм срещала човек, който да го защити, дори сред хората от Съветския съюз. Петдесет години по-късно още не сме намерили алтернатива за справяне с проблемите на Запада и именно затова много хора се превръщат в екстремисти“.
И наистина, Европа установява, че е по-разединена от всякога след края на Студената война. Фундаментални институции от следвоенния ред като НАТО са поставен под въпрос от едно американско правителство, което се отнася с подозрение към съюзите. Пражките събития отпреди 50 години са напомняне за крехкостта на системите, създадени да ни бранят от война и тирания.
