Конфликтът около новото наследствено право в Тунис показва голямото разединение сред арабските общества. Много хора имат резерви срещу светския начин на живот. Техните критици имат няколко
аргумента в своя полза.
Президентът на Тунис Беджи Каид Есебси изрично наблегна на конституционната реформа. Тя повелява равнопоставеност между жената и мъжа. В сегашната дискусия това означава, че двата пола получават по равни части наследство. Мъжете в Тунис вече не могат да разчитат, че ще получават двойно по-голямо наследство от жените. Срещу новия закон се надигна протест. Консервативните мюсюлмани в Тунис заявяват, че новото правило застрашава религиозната идентичност на страната.
С конституцията в ръка, Есебси заявява: "Ние трябва да спазваме нашата конституция!" И дава да се разбере, че не иска да говори за оттегляне на реформата в наследственото право. Президентът Есебси е на 91 години. Той е бил под 30 години, когато първият президент на независим Тунис Хабиб Бургиба поема властта. Бургиба искаше да модернизира Тунис. Той искаше да подобри отношенията с Европа и САЩ, да ореже правата на религиозните учени и да увеличи правата на жените. Бургиба постави началото на една културна борба, която продължава и днес. И то не само в Тунис, а и в много други арабски държави.
След независимостта правителствата на много арабски страни заложиха на светската държава. Религиозно мотивираното господство минаваше за отживелица. Изглеждаше, че бъдещето принадлежи на отворените към света светски държави, каквито познаваме в западния свят. Осъществяването на светските идеали обаче не минава гладко. Навсякъде в младите държави наблюдаваме остатъци от предишните времена. "Дори десетилетия след обявяването на независимостта виждаме авторитарни властови структури, икономически клиентелизъм, шуробаджанащина и поощряване на елитите. Светските режими в региона не се отличават особено от религиозните", изтъква политологът Андре Банк от Хамбургския институт за близкоизточни проучвания.
Секуларни диктатори
Саддам Хюсеин например властваше над страната си с абсолютно насилие. "Саддам измести ролята на партията на заден план. Ролята на партията се състоеше в това да изпълява неговата воля. И това доведе до дълбока пропаст между него и населението. Партията вече не беше водеща. Водещо беше семейството. И по този начин се изгуби националната идентичност", казва юристът Заид ал-Али. Подобна е ситуацията и в Сирия. Хафез Асад, който стана президент след преврат през 1971 година, затвърждава господството си чрез армията и широка мрежа от шпиони. Той превръща лявонационалната партия БААС, от която идва, в личен властови инструмент. Не се спира и пред насилието. С особена жестокост потушава въстанието на сирийските мюсюлмански братя в Хама през 1982 година: загиват 30 000 души. Неговият син и наследник Башар Асад, който също е представител на секуларизма, брутално потуши протестите срещу себе си през 2011 година. В резултат на това избухна въстание и малко по-късно международна война, която досега е отнела живота на 500 000 души. Много от жертвите загинаха в затворите на Асад.
"Без свобода няма република" - това е изписано върху лозунга на демонстрантите
През август миналата година бившата главна прокурорка на Международния трибунал в Хага Карла дел Понте заяви, че разследващата комисия на ООН разполага с достатъчно доказателства, за да осъди Асад като военнопрестъпник.
С решителния си светски курс Хафез Асад предизвика навремето и огромен културен шок сред много от своите съотечественици. "Неизменният ход на вековете се преобърна с главата надолу пред очите им", пише историкът Джон Макхуго в книгата си за модерна Сирия. През 1970-те години срещу тези промени се надигат ислямистките движения, допълва Андре Банк. При това с успех. "Чрез джамиите и своите социални сдружения те бяха организирани много по-добре от всички други граждански движения в арабския свят", казва той. Умерените ислямистки групи като Мюсюлманското братство например имат подкрепата на широки слоеве от населението не само заради борбата си срещу автократите и диктаторите. Много мюсюлмани споделят и техните идеологически възгледи. Това се отнася например до дебата за характерните мюсюлмански човешки права. "Те не са напълно идентични с универсалните човешки права. Има много общи черти, но и известни разлики, ако погледнем отношението между половете например или значението на семейството. Специфичните ислямски аспекти все още са широко разпространени сред широки слоеве на населението", казва Андре Банк.
Склонност към компромиси
Той твърди, че има и индикации за отваряне към света. "Това се отнася най-вече до Тунис. Умерената ислямистка партия Енахда под председателството на Рашид ал-Гануши показа готовност за компромиси в преговорите за новата конституция. В други арабски страни подобен процес може да бъде наложен много по-трудно", изтъква Андре Банк. Текстът в конституцията, с който президентът на Тунис Беджи Каид Есебси контрира своите консервативни ислямски граждани, може да се разбира и като покана за диалог. Той обаче може да се осъществи в много тесни граници. Защото за него мюсюлманските представи за държавен и обществен ред свършват точно там, където започва духът на конституцията.
