Наистина, на въпроса “Какво може да обедини активистите на хомосексуалните асоциации и скинхедс, трансилванските сепаратисти и шовинистите, живеещи във фобия от “унгарския иредентизъм”, влюбените в мултикултурализма и последните псевдоякобинци на Балканите?”, Личеану, който приема лозунга MUIE PSD (изпразни се в устата на СДП), достоен за “кампания” на Тони Сопрано, ни дава еднозначен и реалистичен отговор: омразата към собствения си народ, арогантната вулгарност на парвенюто, което обича да поучава, непоклатимата прогресивна убеденост, че си от правилната страна на историята и все по-изразена склонност към възхвала на политическото насилие. От друга страна, онези, които решиха да демонстрират въпреки всичко, проявиха безпрецедентно насилие: обсипвайки силите на реда с тежки обиди и различни снаряди (включително торбички пълни с фекалии) и ловко измъквайки им оръжията, следвайки методология, напомняща за Майдана в Киев, накрая те провокираха реакцията на жандармерията, която се опита да разпръсне тълпата с димни гранати. Една останала сама жандармеристка беше жестоко пребита в мелето от малка група “демонстранти”; в момента тя е в болница, ранена в гръбначния стълб, и може да остане парализирана.
Румънската “десница”, която е промигрантска, глобалистка и увлечена по ЛГБТ, се опитва да се възстанови след историческото си поражение от декември 2016 г. Тя обаче трудно би използвала това “залитане по политиките на идентичността”, за което назидателната западна преса толкова силно укорява унгарската и полската десница.
Нейният национализъм, във всичко и за всичко, се свежда до претоплена унгарофобия, от която тя се опита да се излекува (по западна повеля) в периода 1990-2010 г., преди да настъпи много удобен рецидив, точно в момента, в който Виктор Орбан премина – от западна гледна точка – “от тъмната страна на силата”, докато техният триумфиращ румънски конкурент (СДП на Ливиу Драгня) започна да се сближава с Будапеща и с партията на унгарското малцинство.
Унгарофобският афродизиак обаче, въпреки големите дози в които се прилага, изглежда не успява да промени кривата на популярността на много мултикултурния президент Клаус Йоханис. “Влюбеният в Румъния американец” Дон Лотръп, който стана магнат на румънската преса след светкавично забогатяване отвъд Атлантика (чрез дружества, някои от които са били регистрирани недалеч от Лангли), напразно повтаряше от конференция на конференция, че “Путин и Орбан искат да ви вземат Трансилвания”, защото много румънци са по-разтревожени от слуховете за присъствието на ядрени бойни глави в местните бази на НАТО, отколкото от несъществуващата унгарска армия и от коварните програми за създаване на училища по майчин език, които са същността на “унгарското вмешателство” в Трансилвания.
Така във възраженията си, представени неотдавна пред Конституционния съд срещу новия закон за публичната администрация, който цели да разшири употребата на унгарския в институциите в двуезичните зони, румънският президент стигна дотам да оспори самия принцип, прилаган от десетилетия – на официално признаване на езиците на историческите малцинства на румънска територия; задълбочавайки кървавата пропаст, която вече го разделя с унгарската партия (UDMR/RMDSZ), тази провокация изглежда не постигна целта си: да всее раздор в СДП, използвайки шовинистичните особености на част от нейните кадри.
Що се отнася до съдбата на самия закон, вече изглежда невероятно този нов и невероятен conducător (водач) на великорумънската изключителност да успее да му причини нещо повече от леко процедурно забавяне. След като бе принуден на 9 юли да обнародва указ за уволнението на скъпата му Лаура Кьовеши, която под прикритието на “борбата с корупцията” превърна румънското правосъдие в инструмент за политическо изнудване, в служба на неговата клика, Йоханис наистина заприлича на шахматист, който първо е загубил повечето си фигури, после кралицата и трескаво обмисля начини да изтръгне почетен пат от противника си.
Такава е безизходицата, в която “лагерът на Йоханис” изглежда попадна непоправимо преди месец. И после изведнъж гениален проблясък: движението #rezist, разнороден агломерат от активисти на “Отворено общество”, трансилвански румънски сепаратисти (плюс няколко заблудени унгарци) и незначителни крайнодесни останки, което от две години организира “антикорупционни” демонстрации, които Клаус Йоханис на драго сърце оглавява, реши, че най-накрая е намерило фаталното оръжие срещу “диктатурата” на Ливиу Драгня (която се опира на най-широкото парламентарно мнозинство в демократичната история на Румъния).
За да отговори на Белия поход на СДП, точно два месеца преди това, то свика на 10 август поредната “масова” демонстрация, като движението разчиташе главно на изключителното присъствие на румънска земя – често срещано през летния сезон – на голяма част от милионите румънци (около 25 на сто от активното население), работещи в чужбина (предимно на Запад в ЕС) и симпатизиращи главно на румънската “десница”.
Но преди всичко, поради липсата на политическа програма и дори на ясен лидер (различен от вече доста изхабения Йоханис или бившия премиер “технократ”, никога неизбиран от никого, Дачиан Чолош, отстранен през 2017 г. след катастрофален мандат), членовете на движението си намериха лозунг. Появил се покрай протестните движения, принудили Виктор Понта да подаде оставка в полза на Чолош, този мръсен лозунг (който използваше слуховете за хомосексуалността на Виктор Понта) не изглеждаше призван да се превърне в паметно словосъчетание в политическия живот на една страна-членка на ЕС. Но противно на всякакво очакване, той се превърна в такъв.
Вече официален лозунг на голямата демонстрация на румънските мигранти в ЕС на 10 август за “спасяване на демокрацията” от избора на мнозинството, заливайки социалните мрежи като лавина, две думи се появяват на безброй тениски, плакати, знамена и крайпътни знаци: MUIE PSD.
Втората дума се отнася, разбира се, до Социалдемократическата партия на Ливиу Драгня, която понастоящем е на власт в коалиция с десните суверенисти от Алианса на либералите и демократите (АЛДЕ), и която също като ФИДЕС в Унгария е въплъщение на абсолютното зло (обикновено наричано “корупция” в специфичния жаргон на сектата) в очите на местните поддръжници на Запада.
Що се отнася до първата дума, заимствана от циганския език (в който скромно означава “уста”), на румънски жаргон тя обозначава орален секс. Въпреки известна синтактична двусмисленост, която се дължи на неговата лаконичност (и която злите езици не се колебаят да използват), лозунгът няма за цел да прикани СДП да свърши в устата на протестиращите, а, точно обратното, я заплашва с повече или по-малко принудително фелацио. Лозунгът си проправи път в публичния дискурс на “философа” на движението #rezist, уважавания в академичните среди Габриел Личеану.
Този преводач на Хайдегер си постави за цел да положи началото на доктринална основа на тази нова политическа философия, под заглавието “обидата, която ни обединява”, в един нов румънски неоконсервативен блог.
Наистина, на въпроса “Какво може да обедини активистите на хомосексуалните асоциации и скинхедс, трансилванските сепаратисти и шовинистите, живеещи във фобия от “унгарския иредентизъм”, влюбените в мултикултурализма и последните псевдоякобинци на Балканите?”, Личеану, който приема този лозунг, достоен за “кампания” на Тони Сопрано, ни дава еднозначен и реалистичен отговор: омразата към собствения си народ, арогантната вулгарност на парвенюто, което обича да поучава, непоклатимата прогресивна убеденост, че си от правилната страна на историята и все по-изразена склонност към възхвала на политическото насилие.
За разлика от унгарските либерали, които се стремят поне вербално да придадат идеологическа мотивация на отказа си да приемат демократичния избор на своята нацията, който не им харесва (говорейки за “Орбанистан”, “Виктатура”, “демократура” и т.н.), членовете на румънското движение #rezist не се опитват да прикрият дълбоката си природа на компрадорски елит в страна от Третия свят: заради заплатите им в евро и продължителния престой в страни, които са легализирали гей браковете, румънските мигранти в ЕС (преименувани на “диаспора”, сякаш е трябвало да бягат от война), са обявени за културно по-висши от братята си, останали верни на родината, и свещеното им право да “спасят” въпросната страна от мрака на “корупцията”, без да се съобразяват с конституционните правила или всеобщите избори, така както мултинационалната американска компания “Юнайтед Фрут” не се съобразяваше с тях в Латинска Америка във великата епоха на военните преврати.
Някои, разбира се, доста бързо откриха нещо екзотично в тази шумна възхвала на долнопробното изнасилване, в разгара на епохата #metoo. Те грубо бяха призовани към ред. Писателят Мирча Картареску, например, икона на движението #rezist и автор на бестеселъра “Защо обичаме жените”, изглежда първоначално се страхуваше да даде твърде шокиращ отговор на този, според него априори реторичен въпрос, протестирайки в блога си срещу допотопната езикова употреба, твърде безчувствена към приятното удоволствие от консенсусния граждански орален секс.
Подложен от своя страна на лавина от обиди и заплахи, която вече е нормалната реч на анти-СДП тероризма, той много бързо показа мащаба на гражданската си смелост, изтривайки от блога си инкриминирания текст – доста реалистичен първообраз, според мен, на това какво би станало със свободата на словото в Румъния в случай на победа (невероятна на избори) на тази нова орална култура.
В петък, на 10-ти август, реториката на радикализацията “даде своите плодове”. Както можеше да се очаква, демонстрацията (между четвърт и половин милион души в Букурещ), макар и масова, не успя да събере противниците на СДП, въпреки че е лято: сред тези наемници в сектора на услугите в градските центрове, които съставляват по-голямата част от местните отряди на движението #rezist, вероятно мнозина са се затруднили да се идентифицират с демонстрация, чийто лозунг прилича повече на хитово заглавие на турбофолк певеца Ромео Фантастик.
От друга страна, онези, които решиха да демонстрират въпреки всичко, показаха насилие, което в тази изключително спокойна страна, каквато е Румъния, беше безпрецедентно след протестите на румънските миньори от 90-те г.: обсипвайки силите на реда с тежки обиди и различни снаряди (включително торбички пълни с фекалии) и ловко измъквайки им оръжията, следвайки методология, която напомня за Майдана в Киев, накрая те провокираха реакция на жандармерията, която се опита да разпръсне тълпата с димни гранати. Една останала сама жандармеристка беше жестоко пребита в мелето от малка група “демонстранти”; в момента тя е в болница, ранена в гръбначния стълб, и може да остане парализирана.
Независимо дали този трагичен епизод е бил преднамерен или не на повече или по-малко професионални провокатори, сигурно е, че организаторите на демонстрацията, възприемайки реториката на екстремизма, от самото начало са приели – дори пожелали – появата на такива драми, вероятно смятани за “добри за каузата”. И е факт, че пресата, която поддържа Йоханис, побърза да опише събитието като… полицейска грешка!
Въпреки това, пред очевидността на много ясни образи и на еднозначна равносметка, можем да се запитаме колко румънци са склонни да повярват в тази версия – преди всичко недостатъчно, за да променят играта по електорален път. Но в този случай какво наистина искат мозъците (ако все още съществуват) на движението #rezist? Проектът им да бъде истински пуч, или просто да държат под натиск плахото управление на СДП-АЛДЕ: разполагат ли “службите” (политическата полиция, наследена от времето на Бъсеску) все още със средства за такива амбиции, или просто се стремят да се продадат скъпо?
В подкрепа на втората хипотеза, някои признаци изглежда сочат, че текущият развод в евроатлантическия свят вече е причинил пукнатини в западния блок в Румъния. Докато Румънската информационна служба, под ръководството на соросоида Едуард Хелвиг, изглежда се съобразява повече от всякога с Берлин и Брюксел, бившите клакьори на “евроатлантическите ценности” вече отстъпват.
Пример: произлязла от същото “гражданско общество”, като Хелвиг, свързана отдавна с различни трансатлантически мрежи като “Фрийдъм Хаус”, Алина Мунджиу-Пипиди не само, че не се оказа толкова плаха, като бедния Картареску, при отхвърлянето на либидалния уклон на движението #rezist, но и по-остра: описвайки като мръсен и манипулиран лумпенпролетариат румънските работници мигранти, дошли в Букурещ, за да “спасят” страната, която отдавна са изоставили (което впрочем отговаря доста добре на фактическия им статут в различни чужди страни), тя използва тона, който коства поста на външен министър на Теодор Баконши, който критикуваше със сходни думи демонстрантите срещу Бъсеску през 2012 година.
Малко по малко, класовото презрение изглежда сменя лагера. Между неквалифицираните работни места, които очакват повечето румънски мигранти в Западна Европа, и заплатите в Румъния, които са се утроили след края на епохата на Бъсеску, пропастта вече не е толкова голяма, колкото в миналото.
Тръбейки, че “диаспората” изпраща в страната 5 млрд. долара годишно, прозападната преса в Румъния и в Западна Европа признава едновременно – за всеки финансово грамотен читател, който знае, че това представлява 3 процента от текущия румънски БВП (само десет пъти повече от това, което “Райфайзенбанк” извлича от страната в нетна печалба) при мигрантско население между 3 и 4 млн. души – че средният румънски мигрант изпраща на семейството си и/или изразходва в Румъния всяка година между 1000 и 2000 долара, което е по-малко от 200 долара на месец – по-малко, например, от наема за студио в Клуж.
Тази средна стойност очевидно обхваща голямо разнообразие от случаи, между които на истински и светкавичен индивидуален успех, но също и много случаи на безработни румънци, които затъват в Четвъртия свят в Западна Европа и просят пари и храна от… семействата си, останали в родината.
И колкото много румънци са заминали, толкова са се върнали от Запад – във всеки смисъл на думата: със или без спестявания, но и в повечето случаи с много по-малко идеализирана представа, отколкото в миналото, за този митологизиран Запад, за който са открили, че е икономически крехък, социално все по-несправедлив, морално в упадък, заплашен от масова имиграция, разяждан от несигурност и парализиран от политическата коректност.
От културна гледна точка, полето за действие на онези, които се надяват да “управляват” възхода на суверенизма в Румъния, с южноамерикански методи, може бързо да се затвори. Това ли чувстват ръководителите на букурещкия “Майдан” и то ли ги кара да заложат всичко на една карта? Близкото бъдеще ще ни покаже.