Широко разпространените видеоматериали изглежда са уловили едно президентско управление в свободно падане.

На един от тях се вижда президентът на Венецуела Николас Мадуро, преследван през 2016 г. от гладна тълпа, която размахва тенджери и тигани. На друг Мадуро отива на площад преди изборния ден през май, за да агитира множеството, но открива, че площадът на практика е празен. Има и кадри от последната седмица: в събота, докато подиумът на президента се тресе от експлозия, стотици войници развалят строя си и панически бягат.

Този образ на уязвимост се появява, когато Венецуела е изправена пред най-тежката икономическа криза в съвременната си история.

И все пак Мадуро остана на власт. Мнозина сега се чудят дали той не е укрепил позициите си въпреки бедствията, но може би, до известна степен, заради тях.

„Съществува сфера между демокрацията и откровената диктатура, в която икономическите кризи могат всъщност да помогнат на лидера да укрепи властта си“, каза Дейвид Смълд, преподавател по социология, който изучава Венецуела в университета Тюлейн.

Наистина, Мадуро устоя на опити за бунтове, месеци на масови улични протести, изолация от съседните държави, заплахи за военно нахлуване на президента Тръмп, спадащи приходи от петрол, разкол в собствената му партия, масово изселване на народа му и избори през май, широко описани като фалшифицирани, които удължиха мандата му до 2025 г.

Мадуро положи големи усилия в ухажването на онези, които искаха да го свалят, като военните във Венецуела Те, според наблюдатели, отдавна са най-могъщата група, която внезапно може да се обърне срещу него.

С колапса на икономиката, оставила страната с недостатъчно храна и лекарства и напълно обезценена валута, Мадуро предложи на военните изгодни придобивки, които остават в сила. Военните лидери управляват хранителната и петролната индустрия и контролират региона, където се добиват злато, диаманти и рудата колумбит-танталит. Досега уговорката гарантира вярност, казват анализатори, тай като генералите преценяват, че е по-изгодно да останат свързани със сегашното правителство, вместо да се върнат към демокрацията, където бъдещето им е несигурно.

Мадуро все още може да се изправи пред заплахата от улични протести като тези, бушували миналата година в Каракас и други градове в продължение на месеци и взели над 100 жертви след кървавата президентска разправа с тях. В последно време обаче протестите постепенно замират. Митингите, които още се провеждат, сега са по-малко политически и често са свързани с оказване на натиск върху местни представители на властта за възстановяване на услуги като снабдяване с вода и електричество. Миналата седмица, спиране на тока остави 80 процента от столицата Каракас без електричество за часове, а такъв дефицит става обичаен в други градове.

Еберт Гарсия Пласа, бивш генерал, който избяга от страната, след като правителството на Мадуро го обвини в корупция, каза, че службите за сигурност във Венецуела сега потушават протестите, веднага щом бъдат планирани, за да предотвратят друг изблик на демонстрации като този през 2017 г.

„Отстраняват тумора в самия му източник“, заяви той и добави, че шпионските служби сега арестуват при всеки знак за „социални размирици или опит за надигане“.

Обстоятелствата напомнят за някои от тираните в Латинска Америка през 20-и век. Има и резки разлики: ако тогава генералите стояха с непроницаеми лица и тъмни слънчеви очила, докато военни части стояха като истукани, при Мадуро кризата е постоянна, както се видя в събота, когато неговите национални гвардейци избягаха при нападението, а той се нуждаеше от прикритие.

Именно този вид несигурност изглежда най-удобен на Мадуро, за да я впрегне в своя полза, твърдят мнозина. Димитрис Пантулас, политически анализатор и консултант по управление на рисковете в Каракас, очаква, че предполагаемият опит за убийство ще бъде използван като по-нататъшен претекст за репресии срещу възможни опоненти.

По-късно правителството арестува шестима души, които били извършили опита за убийство на Мадуро.

„Страхувам се, че сега всеки луд може да се опита да извърши нещо подобно“, давайки на Мадуро по-нататъшни лостове за влияние, каза Пантулас.

Макар че Мадуро може да не пасва точно на образа на военен диктатор, той следва примера, оставен от бившия кубински лидер Фидел Кастро: разчита на емигрирането на недоволни граждани като „изпускателен вентил“.

Периодът на управление на Кастро бе съпроводен от две големи преселения, последвали неговото идване на власт. Първата вълна бе от образовани кубинци от горните и средните слоеве, които се противопоставиха на неговата революция от 1959 г., а втората – от по-бедни кубинци, които бягаха с лодки през 80-те години на миналия век.

Венецуела преживя сходни преселения, но те се случиха едновременно.

Сега Колумбия дава дом на близо един милион венецуeлци, главно бедни, потърсили убежище там, както и Бразилия, с която Венецуела също граничи. Образовани венецуелци потърсиха убежище в Европа, САЩ, както и в някои южноамерикански държави като Перу и Чили, които привличат специалисти.

В резултат демографията се променя, като много от враговете на Мадуро сега са извън страната, а много от онези, които остават, са решили да се примирят с него.

„Остава население, което е доволно от случващото се или е склонно да е по-пасивно“, каза социологът Смълд.

Той обаче предупреди, че закрепването на власт чрез последователно възползване от криза, не е устойчиво в дългосрочен план.

Смълд даде пример с военните, които получиха повишения на заплатите, далеч по-големи от тези за други работещи. Техните увеличения обаче не изпревариха инфлацията: средният генерал, изчислява Смълд, печели месечно около 250 млн. боливара, които се равняват на 70 долара. Други протекционистки мерки, употребявани от правителството на Мадуро – като позволяване на доверени хора да източват активите на държавни компании – са обект на разследване от американски прокурори.

Малцина икономисти очакват, че най-новите предложения на Мадуро – които включват премахване на пет нули от националната валута и разрешаване на чуждестранни търговски трансакции – ще възстановят равновесието на венецуелската икономика, чийто главен недъг остава сривът в производството на петрол – проблем, който Мадуро все още не е решил.

Засега обаче президентът изглежда доволен, че неговата формула работи. Макар да е протеже на популиста Уго Чавес, сега Мадуро понякога кокетничи със сравнения с лидери, прибягвали до груба сила, за да управляват.

„В света има хора, които ме възприемат като Сталин на Карибския регионн“, каза той в радиопредаване в края на миналата година. „Аз и приличам на него. Вижте ме в профил. Понякога, като се погледна в огледалото, виждам Сталин“.