Миналия месец, само дни след като зае поста си, испанският премиер Педро Санчес обяви намеренията на правителството да ексхумира останките на Франсиско Франко. Франко управлява Испания от края на Испанската гражданска война от 1939-а до смъртта си през 1975-а.
Очаква се ексхумацията да стане преди края на лятото, като все още не е уточнено къде ще бъдат транспортирани останките на диктатора.
Също толкова противоречиво е предложението на Санчес да превърне настоящия гроб на Франко - "Долината на падналите" - в мемориал, посветен на жертвите от гражданската война и режима, дошъл след нея.
"Долината" е един от най-големите и впечатляващи обществени монументи. Комплексът включва базилика, бенедиктинско абатство и кръст, висок 152 метра и видим от повече от 45 километра. Той е открит от самия Франко през 1959-а, за да отбележи 20-годишнината от победата му в гражданската война.
Практически недокоснат, откакто балсамираното тяло на Франко е положено там, паметникът е истински храм на режима му и е задължителен за посещение от последователите му. В последните седмици най-пламенните от тези последователи излязоха по улиците на Мадрид с призиви "Не пипайте 'Долината'".
За страничния наблюдател новината за ексхумацията на Франко и противоречията около нея повдигат логичен въпрос - защо на Франко е спестен повсеместният позор, който преследва имената на фашисти като Адолф Хитлер и Бенито Мусолини в родните им страни?
И защо статуквото около мемориала на Франко предизвиква спорове чак сега?
Отговорът на тези въпроси се корени в това как Испания става демократична в края на 70-те и в необичайните избори, които са правени при прехода. За късмет на Франко, материално и фигуративно, преходът към демокрация след смъртта му оставя много малко място за справедливост и търсене на сметка от стария режим.
За разлика от диктатурата в Португалия - режима на Антониу ди Оливейра Салазар, свален от всенародно въстание - този на Франко се руши отвътре чрез политическите реформи на крал Хуан Карлос.
Въпреки че кралят обещава на диктатора "франкизъм без Франко", след смъртта му той се отмята от обещанието си и повежда страната си към демокрация, организирайки свободни избори през 1977-а.
Демократичното преобразяване на режима на Франко означава, че губещата страна от войната - републиканците - така и не успяват да накарат диктатора да плати за политическите си грехове.
По време на т.нар. "Испанския холокост" са екзекутирани повече от 200 хил. дисиденти, а други 400 хил. са вкарани в затвори и концентрационни лагери. В тях повечето умират от глад.
Като част от преговорите, които позволяват да се случат промените, политици от целия политически спектър се съгласяват за "пакт на забравата", който е утвърден със закон за амнистията, въведен точно преди изборите от 1977-а.
Амнистията обхваща буквално всички, които са вършили политически престъпления преди това. Въпреки че понасят най-голямата част от репресиите на Франко, републиканците с нетърпение приемат пакта.
Той помага да бъдат заличени деянията на левицата, особено по време на така наречения "Червен терор" - вълна от убийства, при която са ликвидирани от 20 до 70 хил. франкисти. Сред тях има и 2000 духовници, които по-късно са обявени от папата за мъченици.
Важна причина, поради която политиците са в състояние с лека ръка да направят компромис, е помощта от страна на обществото. Испанците са с противоречиви чувства към режима на Франко. Повечето са на мнение, че диктатурата му е направила "и добро, и лошо". До началото на новия век нямаше нито една национална организация, която да изисква отчетност от стария режим.
Негласният "договор" в испанското общество за потулване на миналото не се развива във вакуум.
След смъртта на Франко страховете от нова гражданска война и нова диктатура са повсеместни. От друга страна по време на управлението си той е насърчавал мълчанието около гражданската война, което обяснява защо в повечето испански домове и училища темата дори не се обсъжда.
В края на войната Франко и съюзниците му започват да разпространяват различни митове, а пропагандната машина спомага за разпространението им.
Сред популярните митове е, че вината за избухването на войната е поделена по равно между двете страни. Така удобно се пренебрегва фактът, че през 1936-а Франко застава срещу справедливо избрано от народа правителство.
Друг известен мит е за "колективната лудост", която накарала много испанци да полудеят и да започнат да се избиват без видима причина. Трети наратив обвинява чуждестранно влияние и конспирации, на които става жертва Испания.
Нищо от това не може да надмине твърденията, че идването на власт на Франко спасило страната.
Подобен циничен прочит на историята пренебрегва хаоса и насилието, които настъпват с идването на диктатурата, а и какъвто и мир да е донесъл Франко, той не може да оправдае избиването на почти 1 млн. души.
Теорията за спасението става особено популярна след 1959-а, когато Испания се радва на политическа стабилност. Тогава всички от опозицията срещу Франко са или избити, или в затвора. А икономическото чудо всъщност превръща милиони испанци от бедняци в хора от средната класа.
Но пропагандата сработва и режимът на Франко се утвърждава като модернизиращ държавата. След прехода това позволява на привържениците на диктатора да твърдят, че той е проправил пътя към просперитета на страната.
След 2000-а година митовете постепенно започват да бъдат развенчавани.
Приет е закон за историческата памет, който определя правителството на Франко за нелегитимно. Паметниците, които почитат режима, са премахнати от обществените места. В Саламанка е създаден център за изучаване на гражданската война.
Санчес е поредният социалист, който е твърде млад, за да е бил засегнат от режима на Франко. Въпреки протестите на дясното крило, ексхумацията на диктатора крие много малко рискове. Дори роднините на Франко не възразяват срещу нея.
56% от испанците одобряват ексхумацията. Не е изненадващо, че мнозина виждат политически сметки в решението на Санчес, за да си осигури втори мандат.
Всъщност ексхумацията помага на премиера да утвърди Испания като модерна и либерална държава.
Независимо дали е акт на политически опортюнизъм, или не, решението останките на Франко да бъдат преместени от "Долината на падналите" ще бъде сред най-важните стъпки, предприемани от съвременен испански премиер.
Освен че ще позволи създаването на мемориал на жертвите от гражданската война, тя ще удовлетвори изисквания, които редица организации, включително и ООН, имат от години.
Иронично, политическата стабилност, създадена чрез потулване на миналото след смъртта на Франко, ще помогне на Испания да се справи с настоящите си неприятни предизвикателства.
