През октомври 2017-а, малко след като The New Yorker и New York Times публикуват първите си разследвания по обвиненията в сексуален тормоз от страна на продуцента Харви Уайнстийн, една от жертвите му - актрисата Алиса Милано, решава да използва Twitter за своето обръщение.
Тя призовава всеки човек, който е преживял сексуално насилие, да напише в отговор на нейния пост "Me Too" - Аз също.
В момента налице са повече от 67 хиляди отговора, а хаштагът вдъхнови много, много повече и прерасна в истински културен феномен.
Всъщност MeToo е създадено от активистката Тарана Бюрк преди повече от 10 години и е фокусирано върху помощта за жертвите на сексуален тормоз. Разрастването на движението след признанията на Милано и редица нейни колежи доведе до типичния за подобна експанзия хаос и противоречиви реакции.
Тарана Бюрк, създателката на MeToo
Това, което Бюрк създава, е общност за подкрепа и справяне с преживяното сексуално насилие. Основната целева група са били цветнокожите жени и произлизащите от по-ниските слоеве на обществото - там, където явлението е по-масово. Сега обаче #MeToo се опитва да обхване много повече от сексуалните посегателства.
Чрез същия хаштаг се събраха множество известни личности и започнаха разговори - конкретни и не толкова - за съучастничеството на насилниците в бранша, за преразпределение на средства и власт, и какво ли още не. Целият този хаос постига точно обратната цел на първоначалната идея на MeToo - маргиналните жертви стават още по-маргинализирани.
Разбира се, феноменът тълпата да се опитва да обедини много идеи под един общ знаменател не е нов. Тези, които се събраха през януари по улиците в САЩ, за да извървят Марша на жените, изразиха недоволството си по редица теми - от мизогинията на президента Тръмп до заплахата за правата на LGBTQ общностите; от правото на семейно планиране и контрацепция до общите човешки права и правата на мигрантите.
#MeToo - тази всеобхватна и неструктурирана инициатива - преминава през същото.
Дали обаче движението не се обезсмисля и не губи основната си цел?
Тарана Бюрк е категорична, че е така. Бюрк посочва, че постът в Twitter на Милано не е бил за равно заплащане между мъжете и жените, за равни възможности в кариерата или за преразпределение на властта. Бил е за сексуалното насилие, точка. Част от проблемите на #MeToo в момента идват от това, че хората се опитват да приложат хаштага върху всичко, което им се струва нередно.
Нормално е натрупваният с години гняв да си намери отдушник. Но общото равноправие и подкрепата на жертви на сексуално насилие са съвсем различни неща, подчертава Бюрк. И според нея ще е добре #MeToo да запази първоначалния си фокус.
Тя допълва, че всички са твърде заети да говорят за отделните индивиди, за това кои са сексуалните хищници, за какво ли не. На този фон самото сексуално насилие остава на заден план, става просто едно от многото неща, с които #MeToo се занимава, което е огромна грешка. През това време самите жертви на сексуален тормоз страдат и се опитват да намерят подкрепа и начин да се справят с преживяното.
Другите въпроси, които изникнаха покрай #MeToo, не са маловажни или несвързани с мизогинията.
Но много активисти просто си присвояват вече съществуваща идея и започват да прибавят към нея своите каузи. От една-единствена инициатива започва да се изисква твърде много и в крайна сметка се стига до разочарования.
Това на свой ред затруднява първоначалната цел на движението - превенция на сексуалното насилие и изкореняването му още в зародиш. И Бюрк, и активистите, които я подкрепят от самото начало, изпитват затруднения да вършат работата си.
Бюрк казва, че трябва да се говори за неравностойното заплащане. За лицемерната култура. За половата дискриминация. Но както има достатъчно поводи да кажеш "Аз също", така трябва и да се работи за отстраняването им. Активистката настоява за повече конкретност и ред в хаоса от искания.
В крайна сметка милиони хора по света са били жертва конкретно и точно на сексуално насилие. Те отдавна са вдигнали ръце, за да кажат "Аз също". А ръцете им все още остават вдигнати.
