Ирина е на 70, живее в Сибир и е шаманка. Тя знае как да посреща боговете и да гони злите духове. Юрий Решето за една вълнуваща среща на брега на езерото Байкал - сборен пункт за шамани от цял свят.

Езерото Байкал е величествено - по всяко време на деня и на годината. Това е най-големият сладководен басейн в света, а и извор на неизчерпаеми истории и легенди. Една от тях ми разказва Ирина Танганова, 70-годишна жена с изразителни кафяви очи. Ирина е шаманка, както казва тя самата, и е от източносибирския индустриален град Иркутск. Дошла е край езерото в ранни зори.

"За нас, бурятите, това не е езеро, а море. Свещеното Байкалско море", казва Ирина и пояснява, че има дарбата да разговаря с духове – на бурятски, разбира се. Тази дарба притежавали и мнозина други от нейния народ. "Всички ние идваме край брега на Байкал, за да съберем сила, а и защото тук живеят нашите богове и духове", казва тя и ме пита дали имам желание да ги видя. "Иска ли питане?", отговарям аз и потегляме.

Ирина Танганова

Конференцията на шаманите

Отправяме се към "Конференцията на шаманите" – така местните хора наричат сбирката, която се организира от 13 години насам край бреговете на Байкал. Към осем часа сутринта се появяват стотина мъже и жени на възраст между 30 и 70, почти всички от района на нос Бурхан – светилището на бурятите. Сред присъстващите има и няколко чужденци. Две австрийки веднага се набиват на очи - заради езика, но и заради външния им вид.

Шаманизмът е нещо средно между религия, природознание и окултизъм. В околностите на Байкал той съществува от векове. Единствено по съветско време, когато бурятите, както и всички останали народи в Съветския съюз, е трябвало да наизустяват "основите на марксизма и ленинизма", да учат руски и да вярват единствено във водещата роля на партията, мнозина постепенно забравят своя език и религия. "Аз късно си върнах вярата - чак когато бях на 60", признава Ирина. "Майки ми не успя, защото живя само по съветско време и тогава това беше забранено. Но тя и затова умря толкова рано", казва убедително шаманката.

Намираме се на остров Олхон - най-големият в Байкалското езеро. Или по-точно: събрали сме се в бурятското село Хужир, в което живеят около 1500 души. В миналото хората са се изхранвали от риболова. Днес обаче старите рибарски лодки ръждясват край брега на езерото. Населението живее от туризма, а повечето гости на региона идват от Китай, нощуват в дървените къщички край езерото и после си заминават. Фактът, че в околността се организира истинска международна конференция на шаманите явно още не е достигнал до китайските туроператори. За щастие! Така бурятските духове ще си останат необезпокоявани.

По обяд Ирина разпъва стара сгъваема масичка, сяда на пластмасовото столче до нея и започва да вади "жертвоприношенията" за боговете – първо млякото, после баланът (бисквити, бонбони и меденки), накрая и една свещ – всичко това носело щастие и благоденствие. Водката, естествено, също е на масата - и то непременно откъм онази страна, от която се очаква да пристигнат духовете. Има и няколко монети, както и цигари, в случай че на духа му се допуши.

Село Хужир

И духовете идват...

По обяд изведнъж излиза силен вятър. Явно духовете оповестяват скорошната си поява. Шаманите бързат да обявят, че моментът е настъпил - под монотонния гръм на барабаните.

Те колят агне и варят курбан – за "боговете". С натопени в курбана брезови клонки по-късно се напръскват всички шамани и шаманки, които са седнали полуголи край огъня – така прогонвали злите духове. Ирина удря барабаните, изпаднала в транс, и пее колкото глас има – и така в продължение на пет часа, без да забелязва дъжда и студа. После започва да танцува около брезите, заедно с останалите шамани. Това явно е сцената по посрещането на духовете, които за непросветени хора като мен, за съжаление, остават невидими. Гледката обаче е крайно впечатляваща.

Кулминационният момент настава, когато 70-годишната бивша учителка Ирина, чието лице днес е покрито с шаманска маска, внезапно приема в тялото си духа на своята баба и започва да кръжи наоколо с ръце вдигнати към небето и да пее с глас, който вероятно принадлежи на нейната родственица. Това е мигът, в който изпадналата в божествен транс Ирина е длъжна да покаже на какво е способна – да помогне на хората около нея да се отърсят от злите духове, да постигнат изцеление от лоши болести.

След края на церемонията брезовите клонки се изгарят, а аз научавам, че пепелта от тях трябва да се събере, защото носела здраве и щастие. Така правя и аз и благодаря на Ирина, която междувременно е излязла от транса си, за хубавата история. Една от многото от езерото Байкал.