Мирният процес на Корейския полуостров се случва въпреки, а не заради Вашингтон. Всъщност, като се има предвид военно-стратегическото значение на Южна Корея в контекста на целта на Вашингтон за пълна доминация, мирът и разбирателството между Севера и Юга са последното нещо, което САЩ искат. 

Желанието и решимостта на Ким Чен-Ун и южнокорейския президент Мун Дже-Ин да продължат процеса на нормализация на отношенията бяха обект на очевидния стремеж на администрацията на Тръмп да овладее и саботира техните усилия. САЩ отправиха заплахи и обиди срещу лидера на Северна Корея, поставиха неприемливи условия на Пхенян като предпоставка за провеждане на разговорите, на няколко пъти се отказаха от запланувана среща в Сингапур, изтъквайки фалшиви причини.

Неоконсервативните ястреби и твърдата сила на САЩ

С ястреби като Джон Болтън, Майк Помпео и Ники Хейли на ключови позиции в администрацията на Тръмп, Белият дом се оказа твърд привърженик на убеждението, че дипломацията е само за страхливци и че твърдата сила, а не дипломацията и международното право, е законният арбитър на международните отношения.

Отговорът на въпроса защо Вашингтон толкова много желае провала на мирния процес на Корейския полуостров е съвсем прост – това е Китай. Пекин, а не толкова Пхенян, е онзи, който занимава умовете на неоконсерваторите и стратезите в САЩ. Страхът в сърцата им е породен от решимостта на Пекин бързо да надмине икономиката на американския си съперник, както и да разшири своето регионално и глобално влияние и значение. Това поставя заплаха за американската хегемония, а оттук и за стратегическото значение на сериозното военно присъствие на и около Корейския полуостров.

В своя документален филм от 2016 г. „Предстоящата война срещу Китай“, разследващият журналист Джон Пилджър отправя убедително и стряскащо предупреждение за предстоящия конфликт: „Днес повече от 400 американски военни бази обкръжават Китай. Там са разположени ракети, бомбардировачи, военни кораби и най-вече ядрени оръжия. От Австралия на север през Тихия океан до Япония и Корея и от Евразия до Афганистан и Индия, тези бази представляват „съвършен стратегически капан“.“

„Завръщането към Азия“ на Обама

Тази примка около Китай е част от стратегическите и военни цели на предишната американска администрация. Ключовата промяна във външната политика на Барак Обама датира от 2011 г. –  неговото „завръщане към Азия“. И то бе извършено изключително в контекста на овладяването на Пекин. В своята реч при посещението си в Австралия, Обама очерта „ориентирането на Вашингтон към Азия“: „САЩ са постоянна сила в Тихия океан – ние сме тук, за да останем… Всъщност ние вече модернизираме и разширяваме отбранителните си позиции в Азиатско-тихоокеанския регион – поддържаме сериозното си присъствие в Япония и на Корейския полуостров и в същото време засилваме присъствието си в Югоизточна Азия. Нашата позиция ще бъде по-гъвкава и с новите възможности ще гарантираме, че силите ни ще оперират свободно. Нашата позиция ще бъде и по-устойчива, защото ще помогнем на своите съюзници и партньори да изградят свой собствен военен капацитет и ще им помагаме с обучения“.

„Засиленото присъствие“, с което Обама се похвали през 2011 г.,днес включва близо 30 000 американски войници, разположени на Корейския полуостров, няколко ескадрили от изтребители и самолети бомбардировачи, както и наскоро разположената система за противоракетна отбрана THAAD. Това включва и още 50 000 войници, както и Седми американски флот, базирани в Япония. Всичко това е без да споменаваме ядрените подводници, които непрестанно патрулират в региона. Фидел Кастро, на когото не беше чуждо американското зловредно влияние, казваше: „Всяка (американска) военна база е кама, забита в суверенитета на една нация, всяка база означава потъпкване на суверенитета“.

Стратегията за национална сигурност на Тръмп

През януари тази година администрацията на Тръмп прие своята Стратегия за национална сигурност, в която е записано следното откровено, макар и бомбастично, изявление: „Китай и Русия са заплаха за мощта, влиянието и интересите на САЩ, защото те се опитват да разрушат сигурността и просперитета на Америка. Те са решени да работят за по-малко свободна и справедлива икономика, да развиват военните си възможности и да репресират народите си, както и да разширяват влиянието си. В същото време диктатурите в Корейската народно-демократична република и Ислямска Република Иран искат да дестабилизират цели региони, представляват заплаха за Америка и нашите съюзници и извършват жестокости спрямо собственото си население“.

Преминавайки през мъглата на нереалността, увековечена в гореспоменатия пасаж, ние стигаме и до една алтернатива, която се доближава повече до истината:

„Китай и Русия са заплаха за американската хегемония, доминация и империализъм, повече от всякога досега, тъй като се опитват да наложат многополюсната алтернатива. Те са решени да възвърнат принципите в международните отношения, заложени в Хартата на ООН – например, зачитане на националния суверенитет и международното право. Заради заплахата от американска и западна военна агресия в последните години, те бяха принудени да увеличат военните си възможности и да отговорят на западното господство в медийното говорене чрез създаване на свои глобални медийни платформи. В същото време Северна Корея и Иран продължават да оказват регионална съпротива на американския империализъм, който е катализатор на нестабилността, а заедно с това и на възхода на регионалния и световния тероризъм“.

Мирът е последното нещо, което САЩ желаят

Доказателствата ясно показват, че мирът и помирението на Корейския полуостров, а не благоприятният развой след десетилетия на конфликти, напрежение и борби, е последното, което Вашингтон иска. Помирението е процес, движен изключително от самите корейци, което на свой ред принуждава администрацията на Тръмп да продължи така наречената си подкрепа и одобрение. 

Южнокорейският президент Мун Дже-Ин заслужава специална похвала за това, че не се поддаде на Вашингтон и накара Тръмп да продължи публично да изразява подкрепата си, знаейки, че всяка стъпка към помирението означава отслабване на стратегическите и военни цели на САЩ в региона.

Следователно, в прекия смисъл на думата този мирен процес, който може би ще доведе до обединяването на двете Кореи, приближава Сеул към деня на освобождаването от васалното му положение спрямо САЩ. Дотогава Мун Дже-Ин трябва да се отнася към одобрителната усмивка на Тръмп с полагащия се, скептицизъм. В крайна сметка, „в усмивките на мъжете има кинжали“ (по пиесата „Макбет“ на Уилям Шекспир, бел.прев.).