Ето няколко думи, които продължавате да чувате за Европа днес: Носене по течението. Повтаряне на кризата. Неразположение. Неприятности.

Ако новините се движат докато мигне човек, политическите епохи пристигат и по-бързо. Сегашната ера – на Европа още веднъж в затруднение – едновременно е и шокираща, и позната.

Само преди две години, разбира се, Брюксел беше град на ръба на нервен срив, поразен сериозно от два политически удара-близнаци. Малко след като Великобритания се превърна в първата страна от ЕС, направила своя избор през юни 2016 г. да се отправи към изхода, Америка избра президент, видимо враждебен към ЕС и НАТО.Стълбовете на следвоенния световен ред изглежда се клатеха.

Европа обърна нещата през 2017 г. Изборните изненади в началото на тази година показаха победи на установените политически сили в Холандия и Франция. Привързаността на обществеността към стабилност и златната среда се персонифицира под формата на Еманюел Макрон, който отпразнува избирането си във Франция с “Ода на радостта” на Бетховен – химнът на ЕС.

Тези политически промени ще изпратят ударни вълни с магнитуд, който е невъзможно да се предскаже, но не е трудно да си представим.

27-те се обединяват в едно срещу Великобритания в разговорите за Брекзит. В Брюксел, Рим и Братислава бяха изготвени планове за рестартиране на Европа. Икономиката на континента продължаваше да се тресе. Конвенционалната пожелателна фантазия тръгна в следната посока: Силите на популизма са в отстъпление; сътресенията от Брекзит и Тръмп пробудиха сетивата на електоратите на континента; облекчението и увереността за бъдещето на Европа бяха истинската сделка. О, Радост в Брюксел, наистина!

Несъмнено, обаче, елитът на ЕС се препъва през 2018 г. – нарязан на парчета, нащърбен от загуби.

Германия, в ретроспекция, звучеше тревожно миналата есен. Канцлерът Ангела Меркел, лидер на традиционния елит в Европа, се задържа на власт, но излезе по-слаба след преизбирането си. Тревожно за нея и нейните колеги около масата на ЕС се оказа, че популистите не са дали заден ход. За пръв път от Втората световна война крайнодясната партия “Алтернатива за Германия” зае мястото си (92 места след няколко дезертьорства) в Бундестага. Политиката на отворени врати към мигрантите на канцлера доведе до по-голямо от очакваното разделение.

Последваха по-чистите победи за представителите на анти-Меркел мисленето в Австрия, Чехия и последно от Унгария. Австрия доведе крайнодясната Партия на свободата в правителството.

Тези три удара могат да бъдат осмислени от европейските елити, както се случва в границите на ЕС или поне в сравнително малки страни, където популистите биха могли да бъдат сдържани. Не в Италия, донесла най-големия политически шок през 2018 г. (досега).

Там изборите през март пренебрегваха масовата десница и левица и катапултираха антиелитарното Движение 5 звезди (Д5З) и крайнодясната Северна лига (СЛ) на върха на изборите. Това показа, че в тази ера на политическо разрушение извършващите го – или екстремистите, в зависимост от вашата гледна точка – не просто разрушават; в много случаи те заменят останалите играчи.

Дори във Франция основните алтернативи на Maкрон не са социалистите или републиканците, те са Maрин льо Пен отдясно и Жан-Люк Меленшон крайно вляво.

Тези политически смени ще изпратят ударни вълни с магнитуд, който е невъзможно да се предскаже, но не е трудно да си представим. Италия, третата по големина сила в ЕС, след като Британия напусне, може рано или късно да бъде ръководена от две партии, които се договарят по малко неща освен по очевидното си желание да развалят нещо. Това може да бъде италианският дълг – неизпълнение на задълженията от трилиони евро. Би могло да бъде еврото, ако те следват по-раншните си обещания за провеждане на референдум за членство в единната валута. И това, което в крайна сметка е нарушено, би могъл да бъде ЕС, такъв, какъвто го познаваме, ако такъв референдум тръгне срещу Брюксел, както сториха повечето от вече проведените.

Екзистенциалната заплаха за Европа отново е на масата, макар че, за разлика от 2016 г., тя малко се обсъжда. Може би има отрицание или умора. Кризата, разбира се, този път се движи на по-бавни обороти и не е близо до пълно разразяване. Европа знае какво е това. Но: докато много хора харесват да казват, че европейците откриват нова любов към ЕС след Брекзит – и да, те го направиха – също така е безспорно, че никога преди толкова много страни от ЕС не са били водени от хора, които са враждебни към “проекта.”

Доналд Тръмп се оказва по-сериозен враг, отколкото очакваше тази част от обществото в Европа, която управлява и влияе на политиката.

Трансатлантическите неприятности добавиха още един тегоба към нарастващото чувство за страх в Брюксел. Отхвърлен с известна радост от по-голямата част от континента като грозен американски вулгарен тип и неефективен, Доналд Тръмп се оказва по-сериозен враг, отколкото европейският елит очакваше.

Той скъса любимото европейско споразумение за климата от Париж и ядрената сделка с Иран, гордости на дипломацията на ЕС и също така демонстрира мускулите на американската търговия. Не само, че ЕС не може да направи нищо срещу това, но изненадите предизвикват проглеждане за болезнената реалност на слабостта на Европа: зависимостта й от САЩ за сигурност и търговия. “Не можеш да кажеш, че Тръмп е неуспешен”, както неохотно една европейска личност преди дни.

Европейските лидери могат, отчасти, да се обвиняват за това усещане за плаване по течението. Те видяха в Брекзит възможността да насочат европейските умове и сили, но след това я пропиляха.

Обещаният нов френско-германски мотор с Макрон и Меркел начело се превръща в Трабант. Хладината на Меркел към идеите на Макрон за Европа – макар и да изглежда, че харесва самия човек – е отнела блясъка от ореола на френския президент и подкопа инерцията на плановете му.

Междувременно в Брюксел цари политика на селянията: Бурята поради назначаването на Мартин Зелмайр за върховен държавен служител през тази пролет раздели града, засили и изрази недоволството от германското господство на върха на ЕС и политически спъна неговия шеф, председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, който влезе в последната година на поста си.

Дори и без #Selmayrgate, “несретникът” се държи здраво за Юнкер, както и за другия “президент” в града, на Европейския съвет Доналд Туск, както и за Европейския парламент преди европейските избори през следващата година, след които ще бъдат подменени заемащите всички най-високи европейски постове.

Не е изненада, че очакваната история там не е ведра за Брюксел: популистите са готови да разрушат Парламента и вероятно и други институции, независимо какви усилия полага Макрон да получи одобрение от целия континент за своята марка в политиката.

Както при спорта, така и при политиката: Загубата не трябва да съсипва сезона. Но това засяга доверието и демонстрира слабостите; и би трябвало да се наложи някакво сериозно преосмисляне – а може би и промяна на треньора или промяна в управляващия екип.

Европа е осъдена на политиците, които избира; Брюксел е осъден на лидерите, поставяни от политиците на най-високите постове. Най-малко до следващата година. Но има няколко възможни победи.

Преди срещата на върха на ЕС следващия месец французите предпазливо се надяват, че новият германски финансов министър Олаф Шолц може да застане зад някакъв пакет от реформи в еврозоната. Туск също би искал шумно да хвали постигнат на срещата компромис между юга и севера по мигрантите.

Също така в началото на есента сделката по Брекзит трябва да стане по-ясна. И двете страни се нуждаят от тази победа. За Брюксел важна е непредвидимостта на британската политика; за Лондон – липсата на гъвкавост на машината за преговори в Брюксел, ръководена от Мишел Барние. Неуспехът тук, независимо дали поради падане на британския премиер Тереза Май или на срив в преговорите, се смята за по-малко вероятен сега, отколкото в началото на годината.Всеки път, когато Лондон приближаваше ръба на скалата, се отдръпваше и завиваше към волята на Брюксел. Брюксел се надява, че това ще се случи отново.

Срещите на върха на Г7 и НАТО, идващи в малък промеждутък помежду си това лято, е малко вероятно да подобрят евродуха за трансатлантическите отношения. Но сред заплахите на Тръмп за налагане на мита за стомана и автомобили, успехът на Европа в дългосрочен план би бил потенциален съюз със САЩ, за да притисне Китай в търговията. Брюксел не толкова тайно харесва някого, но се оказва, че се занимава с американски президент, който не желае да прави каквито и да било услуги.

На всяко ниво политиката е за настроения и, възприятия. След месеци на препъване на елита и задълбочаване на мрачността, прогнозата на ЕС за втората половина на тази година – с изключение на внезапни едно или две прекъсвания – ще бъде позната на всеки, който живее в Брюксел: студено, облачно, с малък шанс за слънце.