“Всички се отнасят с недоверие към него: кралят, партията му, армията, която помни катастрофалните му инициативи през 1914 г. в Дарданелите. Но той има едно тайно оръжие, срещу което нито Хитлер, нито умиротворителите, Невил Чембърлейн и лорд Халифакс, могат да направят каквото и да било. Тази абсолютна ярост, която събужда лъва Чърчил, при самата мисъл, че Великобритания вече не е господарка на съдбата си”.
Гари Олдман прави блестяща роля във филма “Най-мрачният час”
Той е едър и дебел. На 65 години е, но изглежда на 85. Заклет пушач, общоизвестен алкохолик, финансово разорен, подложен на неконтролируеми депресивни пристъпи - които наричал моето “черно куче” -, той е развалина. Политическата му кариера, вече четиридесетгодишна, е зад него. В нея се редуват мимолетни проблясъци и патетични неуспехи. И въпреки това, този човек със стара слава се превръща през май 1940 г. в един от главните герои на ХХ век. Уинстън Чърчил превръща Великобритания в единствената страна в Европа, изправила се срещу нацистка Германия и позволила освобождението на Западна Европа.
Трябва да гледате “Най-мрачният час”, изключителния филм на Джо Райт. Той показва истината за този уморен мъж, съмняващ се в себе си и позициятя си за водене на война до победа (без преговори с нацистите). Всички се отнасят с недоверие към него: кралят, партията му, армията, която помни катастрофалните му инициативи през 1914 г. в Дарданелите. Но той има едно тайно оръжие, срещу което нито Хитлер, нито умиротворителите, Невил Чембърлейн и лорд Халифакс, могат да направят каквото и да било.
Тази абсолютна ярост, която събужда лъва Чърчил,
при мисълта, че Великобритания вече не е господарка на съдбата си. Суверенитет. Дори и тази дума да не се произнася във филма, тя е неговата червена нишка. Суверенитетът, тази “върховна власт” над самия себе си, другата дума за свобода, на която Чърчил ще посвети всички средства, започвайки първо с връщането в родината на британската армия от Дюнкерк. “Без победа, няма оцеляване”, казва Чърчил. Как да победим, как да останем демокрация, да живеем в мир, без въоръжена сила, която да ни защитава?
Другият суверенитет е този на народа. Когато целият му военен кабинет, включително верният Антъни Идън, го кара да преговаря за мир с Германия, какво прави Чърчил? Изчезва. Изоставя елита, политиците и лордовете, и търси контакт с народа в една невероятна сцена в лондонското метро. Без преструвки, той се представя пред обикновените хора със своите съмнения и въпроси. “Предлагат ми да преговарям за мир. Какво ще кажете за това?”. Британците са разгневени. Предпочитат да умрат. По силата на този неформален, но автентичен мандат, той налага на кабинета си и получава подкрепата на парламента за продължаване на войната с всички средства.
Чърчил е особена и дори уникална фигура, която няма нищо общо с Хамлет. Той се страхува от бездействието и се разкрива напълно в действието, особено по време на война. Трябва да победи или да умре, но винаги с оръжие в ръка; и това, което впечатлява, е мащабът на неговия арсенал: изобретателност, енергия, физическа и морална смелост, красноречие, усет за организация и управление, пропаганден гений, патриотизъм като закалена стомана…
Филмът “Най-мрачният час” е структуриран около великите речи на Чърчил, а режисьорът Джо Райт цитира Кенеди:
“Той мобилизира английския език и го изпрати в битка”.
През целия си живот Чърчил е искал да бъде господар на английския език, като писател или като оратор. Разликата между двете е толкова малка, че той диктувал книгите си и пишел речите си. Той самият не се смятал за голям оратор, защото според него един оратор трябва да бъде спонтанен, а той не бил такъв. Старият му приятел Ф.Е. Смит казва за него: “Уинстън прекара живота си да подготвя импровизирани речи!”.
Когато произнася в Камарата на общините безсмъртните си речи, си представяме един модерен Цицерон, който с оглушителен глас декламира блестящите си импровизации. Реалността е по-прозаична: той си слага очилата и чете с по-скоро тих глас подготвени отдавна текстове, като някои от най-прочутите му фрази не са негови:
“Не предлагам нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот”
е заимствана от Гарибалди, който се обръща с тези думи към “червените си ризи” 80 години по-рано. Но кой го помни? Британските депутати ги чуват за първи път и мнозина плачат. Качеството на езика, изобретателността, паметта, хумора, енергията, идеализма: това са основните елементи на Чърчиловото красноречие.
Чърчил живеел в своя вътрешен свят и от време на време благоволява да го сподели с другите. Що се отнася до сцената в лондонското метро - тя е чиста измислица: той влиза един-единствен път в него през 1920 г., загубва се и се налага да го търсят.
Чърчил бил голям военноначалник… и обезпокоителен стратег. Завършил е Военното училище в Сандхърст близо половин век по-рано и стратегията не е била част от подготовката на един помощник-лейтенант от кавалерията. Впоследствие неговите стратегически импровизации са ту блестящи, ту катастрофални. Ако операция “Динамо” успява, то е защото лорд Горт, командир на британския експедиционен корпус, не се подчинява на инструкциите на Чърчил, който му заповядва да атакува германските танкове “Панцер” само с осем дивизии от три страни - битка за спасяване на честта, която би довела до пълна катастрофа. Лорд Горт започнал изтегляне към Дюнкерк, а британският военен комитет одобрил решението му, нареждайки евакуация на 25 май.
Ако Чърчил влиза в историята като велик военноначалник, то е защото този вулкан от идеи и енергия бил усмиряван от не толкова вдъхновени и по-уравновесени и обучени главнокомандващи. Той умеел да ги слуша и да взема предвид мнението им - за разлика от друг стратег аматьор, ръководел съдбините на хилядолетния Велик райх.
Както съм пише Чърчил през 1930 г. “никога не трябва да забравяте, че когато правите голяма грешка, тя може да ви послужи по-добре, отколкото най-благоразумното решение”.
Това е почти обобщение на неговия живот.
