В редовете както на патриотичната, така и на либералната опозиция е популярен лозунгът за загубените 17 години под управлението на Владимир Путин. При това оценките на това, което е било загубено, се различават в зависимост от политическата ориентация на опозицията. Либералите смятат, че са загубили отвореността на пазара и са изпуснали времето за създаване на институции, които да създадат тази отвореност. Патриотите смятат, че са изгубили време за държавни капиталовложения в структурното преустройство на отраслите на икономиката и създаването на институции, предпазващи я от експанзията на външния пазар.

 

 

Две противоположни системи от критерии, а изводите са общи: Русия при Путин загуби 17 години. Ще кажете – а нима това е възможно? Как е възможно едновременно да се утвърждават противоположни неща, а изводите да съвпадат? При цялата привидна безсмислица на подобна картина, тя съществува.

 

Върху нас всеки ден се излива поток от стенания за изпуснатите 17 години и се появяват различни списъци с претенции. Но ако упреците са абсурдни, в какво всъщност се състои работата? Загубихме ли нещо за 17 години, или спечелихме нещо? И виновен ли е Путин в нещо, или напротив, не е виновен и даже заслужава признание?

 

Възможен ли е преврат в Русия?

 

За да си отговорим на този въпрос, нека си спомним, че Русия от постсталинистките съветски времена става във все по-голяма степен суровинна страна. Нефтът и газта са основата на нейния износ и приходи в бюджета. А когато не е имало нефт и газ, най-важният дял от стратегическия износ са били другите видове суровини. Именно това, а не географското положение, винаги е било причина за военните нашествия на Запада срещу Русия. Бедният на суровини, но богат на пари, Запад винаги се е стремил да се сдобие с контрол над суровинните страни. И доста е преуспял в това изкуство. Финансово-икономическите инструменти за колонизация днес са много по-ефективни от военните, въпреки че при необходимост и военните се използват без колебания.

 

Рецептата на съвременната колонизация е проста и отдавна е описана в пресата. Като начало в богатата на суровини страна се организира икономическа дестабилизация. След това се подкупва управляващия елит. Това не е трудно. Икономическата криза преминава в политическа. После на фона на всеобща криза сменят властта с прозападна. Новата власт отваря пазара си за транснационалните корпорации. За да се запази контрола, принуждават страната да тегли кредити от МВФ. Дълговете ѝ нарастват в геометрична прогресия и контролът върху икономиката ѝ все повече преминава в ръцете на западните ТНК. След това от страната се взима десетки пъти повече от това, което е било вложено.

 

Военният и чиновническият апарат на колонията минава през обучение в САЩ, където им се промиват мозъците и се вербуват от спецслужбите. След това в родината ги чакат кариера и власт. И те вярно служат на господарите си, разбирайки, че народът ги ненавижда и без защита от страна на САЩ няма да оживеят. Така е навсякъде – от Нигерия до Украйна. Апотеозът е в Мексико, където държавата няма право да се меси в работата на нефтените компании. Без разлика дали те са частни или държавни. Ето такъв е мексиканският суверенитет. Чист пример за суровинна икономика е Венецуела. Осем милиарда тона нефт в проучени и потвърдени запаси – съгласете се, това е сериозно. Защо сериозно?

Да, най-важното. Феноменът шистов газ в САЩ не се появи от въздуха.

 

Той има своята предистория. Джордж Буш младши по време на управлението си се сдобива с разрешение да добива нефт в националните паркове. По тази причина нашите либерали световните еколози го ругаха дълго време. Но специалистите знаеха – тази принудителна стъпка беше предприета, защото проучените запаси от нефт в САЩ свършиха, а наличните щяха да стигнат за десет години. В Канада за осем. Това беше в началото на 2000-те. По-точно – през 2002 г..

 

Сега разбирате, защо в света протече поредица от цветни революции в Близкия Изток и защо за САЩ нарасна значението на Нигерия, Либия, Мексико, Венецуела и Русия. Стават ясни и причините за революцията на шистовия газ в самите САЩ. Нефтът от традиционните източници в САЩ беше на привършване. Именно в това трябва да се търсят причините за перестройката в Русия.

 

Достъпът до руския нефт беше главната идея на Запада. Перестройката се проведе по класическата схема на преврата във Венецуела, когато хунтата арестува Чавес и за известно време го държа в затвора. Тогава Чавес беше решил да промени управлението на държавните нефтени предприятия. Забележете, на държавните. Видът на собствеността въобще не е пречка за корумпираността на управляващите.

 

Тогава САЩ платиха на венецуелските профсъюзи, държавни чиновници и генерали и те организираха стачките из страната и ареста на Чавес. В края на краищата, нали целият военен и държавен елит беше учил в САЩ, имаше там сметки, недвижими имоти, там живееха семействата и децата му. В СССР по аналогичен начин завербуваната част от партийната номенклатура предизвика колапс в икономиката, недоволство и смяна на курса, включително и такива ключови етапи като преврат разстрел на Върховната рада.

 

Чавес го арестуваха, обаче десантните части и средният команден състав не се съгласиха с пуча. Те разбираха, че държавният интерес на Венецуела се състои в това да се запази независим от САЩ нефтения сектор. САЩ предупредиха, че „каквото е направено, е направено” и Чавес не трябва да бъде освободен. Но десантчиците го освободиха. Тогава САЩ изискаха пучистите да не бъдат разстреляни заради „правата на човека”. Не ги разстреляха – На Чавес му беше необходимо да продава нефт на Америка. Заметоха конфликта и оставиха петата колона.

 

Какво виждаме?

 

В една суровинна страна държавните чиновници, обслужващи суровинния сектор, са най-главното, и в същото време, най-слабото звено, готово за предателство и подкупване. Във властта няма приятели и братя. Близките са по-опасни от по-далечните – Цезар именно от Брут е очаквал най-малко удар с нож, но именно Брут възглавява заговора. Успяват да арестуват Чавес именно благодарение на предателството на най-близкото му обкръжение. Не Навални, а именно суровинните и нефтогазовите чиновници, на които Путин даде всичко, са най-опасни за него. Неслучайно американците насочват февруарския си удар именно срещу тях.

 

Заедно с тях вървят и чиновниците от финансовия сектор, понеже суровината, нефтът и доларът вървят ръка за ръка. Както показва съветският опит, генералитетът в този случай може да остане пасивен и нестабилен. Или ще премине на страната на пучистите, или ще стои настрана и ще чака резултатите от заговора, за да се присъедини към победителя.

 

Русия се оформя като суровинна страна дълго преди Путин. От времената на Хрущов, който или сам или по подстрекателството на съветниците си разгроми съветския промишлен комплекс, започна да се оформя класата на управляващите нефта и газта чиновници, които съставиха гръбнака на петата колона. Разбираемо е, че те въвлякоха в делото си и част от висшите чиновници в КГБ и правителството, тъй като без тяхното съучастничество беше невъзможно да се взаимодейства със Запада и да се готви преврат в СССР. При Брежнев всичко се разви и укрепи и при Горбачов натрупаният потенциал премина в стадий на реализация.

 

Когато работата стигна до Путин, в Русия вече от много години господстваше оформената най-мощна класа от чиновници, получили достъп до собствеността и износа на капитали и кръвно свързана в интересите си със Запада, която по потенциал на властовия си ресурс е съпоставима с възможностите на страната. Своеобразна държава в държавата. Противостоящите на тази класа патриотични в добрия смисъл на думата групи бяха малки фрагментарни части в общата картина и или взаимно се изтласкваха от властта или се самоунищожаваха.

 

Всички си мислят, че е достатъчно Путин да създаде група от типа на ОНФ, да се обърне към нацията по телевизията, да подпише няколко указа и край с петата колона. Всички ще се вдигнат и ще победят хидрата. Това е огромно заблуждение. Хидрата не е външен пришълец, а неотменна част от собствения организъм, без която страната няма да преживее и ден. А други няма и няма откъде да се вземат.

 

Именно за да може да ги управлява и да предотврати сговор е създадена приближената до Путин партия „Единна Русия”. Тази партия няма никакви други задачи. Ролята ѝ в гласоподавателната машина е второстепенна – това е този кокал, който хвърлят на хищника, за да не се нахвърли върху дресьора. При необходимост президентът може да се договори с всички партии в Думата и без господството на партията на властта. Така беше дълго преди появата на „Нашият дом е Русия” и „Единна Русия” и работеше прекрасно. Но дойде време, когато чиновниците трябваше да се поставят под контрол. Предотвратяването на неконтролируем заговор против президента – това е главната цел на създадената партия на властта.

 

Когато опашката се опитва да върти кучето

 

Путин беше този, който спаси Янукович, обаче няма кой да спаси самия Путин. В суровинната страна суровинните и финансовите чиновници по съвкупен административен ресурс надвишават този на президента. Това е стабилен и подвижен монолит, който внимателно следи всяко движение и намерение на държавния глава. При най-малката заплаха всички разединени групи и кланове по интереси моментално се обединяват. В спомените на един от бившите чиновници в правителството от края на 90-те открито се казва, че правителственият апарат е в състояние да дискредитира и да унищожи политически, който и да било глава на кабинета, ако му се стори опасен. И така да удари по президента.

 

Любимец на апарата беше Валентин Павлов, министър на финансите при Горбачов и автор на несполучливата парична реформа. Чуждите апаратът ги изяждаше безпощадно, като изумително изтънчено се намесваше в процеса на уж на пръв поглед старателното изпълнение на получените програми, които в хода на изпълнението се превръщаха в своята пълна противоположност като резултат. Ненавистта на народа беше гарантирана. Високият рейтинг за два месеца ставаше на пух и прах.

 

Никой не може да се справи с това, нито президентът, нито министър-председателят не можеха и не могат и до ден-днешен. И това е така не само в Русия – в Англия и САЩ нещата стоят по същия начин – Тръмп е свидетел, няма как да се излъже. В Европа също господства чиновническата класа. И СССР от Сталин до Горбачов не е изключение. Тази традиция се запази и даже стана по-силна в постсъветска Русия, независимо от това че всички други основи на управлението рухнаха. Солодарността на чиновниците нараства във всички кризисни времена, съществувайки на ниво на животинския инстинкт за оцеляване.

 

Така късносъветският правителствен апарат своевременно, воювайки с Елцин не за държавата, а само за своите интереси, уби репутацията на Гайдар, което удари по Елцин и възпрепятства неговата активност, и пощади Черномирдин, който беше свой и не се бъркаше в апаратните интереси. Елцин си направи изводите и позабави ход. Апаратът просто презираше Немцов, търпеше го и го игнорираше, докато последният се занимаваше с политически заявления и не се месеше в икономиката, но след историята с принудителното му преместване на Волга търпението на апарата свърши. Унищожиха Немцов, като го представиха на Елцин като пълен идиот и шут, който никога няма да бъде възприет на сериозно. За да избегне конфликта с чиновниците, Елцин прибра Немцов по-далеч от греха.

 

Сериозен конфликт имаше между апарата и правителството на Лужков – оттогава неприятностите му непрекъснато се увеличават. Кириенко като временен изпълнител не го закачаха, добре че той не започна да схваща текущите процеси и не беше заплаха за чиновниците с конкретни планове.

 

От Медведев апаратът въобще не се боеше, защото той не припарваше до интересите на чиновническото съсловие. Медведев не се занимава въобще с ръководство на правителството, не пресича никакви интереси и затова времето на неговото премиерство мина спокойно. Правителственият апарат не обича Путин, но понеже той не го закача, не му правеха големи мръсотии, нито по времето, когато беше министър-председател, нито докато е президент. А могат, когато си поискат. Засега се ограничават с незначителни саботажи. Нито едната, нито другата страна не преминава границата и не обявява война на другата.

 

Впрочем, най-любимият ръководител на правителствения апарат беше Михаил Касянов, „Миша двата процента”. Самият той произхождащ от недрата на държавноплановия апарат, Касянов беше възприеман като свой, той знаеше всички неписани закони и скрити възможности на това съсловие и не само че никога не вървеше срещу интересите им, но и във всичко им помагаше.

 

Той много добре познаваше способността им да убият всяко политическо начинание на който и да било управник. Да направят така, че всеки управник да изглежда безпомощен и неспособен. За да може народът да му се разгневи. А управникът нищо не може да им направи. Та нали те са заети с текущото управление, а никой друг не го познава по-добре от тях. Политикът дава цели, но те носят страната върху плещите си. Спомнете си поне съдбата на многострадалните майски укази на Путин. И множеството последващи негови насоки, които чиновниците старателно саботират. Конфликтът с чиновническото съсловие е смъртно опасен за всеки невнимателен държавен глава и висш политик.

 

И така, загубени ли са 17 години?

 

Седемнадесет години Путин внимателно маневрира и разплита това доста заплетено кълбо, без да дава възможност държавността на тежко болната и слаба Русия да бъде срината. Та нали управляващата класа в Русия е почти 100% заразена от предателство и е готова да избяга на Запад. Цялата вкупом – от либералите до патриотите. Пример – историята със срамежливо закритите в последния момент сметки на члена на КПРФ (!) Грудинин в Австрия.

 

„Аз нямам никакви сметки зад граница, но имам роднини там. Да, направих операция на майка си в чужбина, сестра ми също претърпя операции в чужбина. Да, скоро ще бъдат похарчени още много пари, впрочем, не само от мен, но и от моите сътрудници. Лекувахме хора в Израел, в САЩ”, – каза Грудинин.

 

Мисля, че всички, които поне веднъж са се сблъсквали с преведените извън границите на Русия пари, ще се удивят на този аргумент – наистина ли сега за заплащане на операция е необходимо да се отваря сметка зад граница? В епохата на SWIFT и електронните сметки? Та нали ако има договор с клиниката, може да се даде банкова гаранция или в края на краищата да се направи предплащане от сметка в Русия, или да се плати с карта, защо да се открива сметка в Австрия? И то за такива суми и то в ценни книжа? За какви заспали бабички от електората на КПРФ е предназначена тази глупост?

 

Виждаме повсеместна готовност за продажничество във всички слоеве на нашите елити – отгоре отдолу и отляво надясно. Каквото и да говорят на електората си, при първа възможност ще изнесат парите. Това е изгодно и няма да позволят да им се отнеме тази възможност. Ще изядат всеки, който се опита.

 

Путин седи върху вулкан. Този вулкан са интересите на държавните чиновници и предприемачите. Дали са нефтени босове или председатели на червени колхози на името на Ленин, всички искат да имат лични сметки на Запад.

 

Ето такава е управляващата класа в Русия. Тя е огромна и монолитна. По властови ресурс многократно превъзхожда ресурса на президента. Тя възниква в недрата на съветския строй и друга нямаме и няма откъде да вземем. Тя се е оформяла и увеличавала в продължение на десетилетия. Само като попаднат във властова ситуация, веднага събират пари и ги извеждат извън страната зад граница. И нищо не може да се направите, освен ако не искате да получите нож в гърба или отрова в чинията. Какво да се направи с това, за да не се провали страната, никой не знае, особено тези, които казват, че знаят. Или лъжат, или не са запознати с целия проблем.

 

А сега обяснете как за 17 години президентът може да промени тази държавна машина, работеща само с такова гориво? Как един човек може да се справи с такава армия? Тя е послушна дотогава, докато смята, че я водите в нужната за нея посока. Всяко подозрение по адрес на държавния глава я превръща във вражеска армия, много по-опасна от всички армии на НАТО взети заедно.

 

Вече не говоря за отровения Сталин, чийто труп компартията провеси на кремълската стена за всеобщо поругание. Помните ли преврата? Всесилният генерален секретар се оказа в едночасова изолация. Сега казват, че всичко е организирал сам. Може и така да е.

 

НО ТОГАВА ЗАЩО СЛЕД ВРЪЩАНЕТО МУ ОТ ФОРОС ЗАГУБИ, А НЕ УВЕЛИЧИ ВЛАСТТА СИ?

 

Понеже във Форос отлетя главата на СССР, а се върна заложник на добрата воля на Елцин. А Горбачов ходеше на работа дотогава, докато това не додея на регионалния княз. И това се нарича „сам си го направи”? Нещо не се връзва.

 

С оглед на гореизложеното, по мое мнение оценката на путиновите 17 години управление на страната става съвършено противоположна. Станаха изразителни промени – петата колона загуби колосална част от своя ресурс именно затова, защото ѝ го отнемаха много бавно – жабата не разбра, че я варят. Но запазената част от техния ресурс е още голяма и критична за хвърлянето на страната в хаос.

 

Затова много нужни и важни решения за развитието и укрепването на страната и ръста на благосъстоянието на народа трябва да се отлагат, а равновесието на силите се променя много бавно. Защото политиката е изкуство на възможното, а не на пожеланото. От тази гледна точка изминалите 17 години имаха преломен характер и в никакъв случай не могат да се смятат за загубени.