Корицата на списание “Ню Йоркър” от февруари 2017г.
Студена война номер 1: 70 години ежедневна национална глупост.
Студена война номер 2: все още в своята младост, но също толкова глупава.
„Той каза, че абсолютно не се е месил в нашите избори. Не е направил това, което казват, че е направил.” – Американският президент Доналд Тръмп говори за руския си колега Владимир Путин, след срещата им във Виетнам. [Уошингтън поуст, 12 ноември 2017 г.]
Путин по-късно добави, че не знае „абсолютно нищо” за руски контакти с длъжностни лица от кампанията на Тръмп. „Могат да правят каквото си искат в търсенето на сензация. Но сензации няма.”
Множество американски разузнавателни агенции твърдят друго. Предходният директор на Националното разузнаване Джеймс Клапър отговори на бележките на Тръмп, декларирайки: „Президентът даде ясно и неоспоримо свидетелство, че Русия се е намесила в изборите.”
Както ще видим по-долу, налице не са особено много „ясни и неоспорими” работи по въпроса. А и това разбира се е същият Джеймс Клапър, който изказа призната неистина пред американскя Конгрес през март 2013 г., когато отговори „не, сър” и „не преднамерено” на въпроса дали Националната агенция за сигурност събира „каквито и да било данни” за милиони американци. Лъжите обикновено не идват в размер, по-голям от този.
На практика всеки член на Конгреса, публично заемал позиция по настоящия проблем, разкритикува Русия за намеса в американските президентски избори през 2016 г. И много трудно е да бъде намерен член на мейнстрийм медиите, поставил под въпрос тази теза.
Как следва бедният консуматор на новини да тълкува тези крещящи противоречия? Ето някои неща, които е добре да има наум:
Откъде знаем, че туийтовете и рекламите, „изпратени от руснаци” – и представяни като опити вотът да бъде наклонен в едната посока, – наистина са били изпратени от руснаци? Организацията „Ветерани от разузнавателните служби в подкрепа на здравия разум” (Veteran Intelligence Professionals for Sanity) наскоро съобщи, че ЦРУ знае как да маскира произхода на мейли и туийтове. В-к „Уошингтън поуст” също така писа, че Туитър „позволява на потребителите си лесно да скрият своята истинска идентичност”. [10 октомври 2017]
Руснаци! Руснаци! Руснаци!
Дори онези съобщения действително да са били изпратени от Русия, откъде знаем, че те са дошли от руското правителство, а не от някой от останалите 144,3 милиона жители на страната?
Дори да са били изпратени от руското правителство, трябва да се запитаме: защо биха го направили? Дали руснаците смятат, че САЩ е неразвита и назадничава бананова република от третия свят, която лесно може да бъде повлияна и манипулирана от няколко прости осъждания на „династията” Клинтън и на страданията на черните в Америка? Или пък от клиширани твърдения по други спорни въпроси като напр. правото на носене на оръжие и имиграцията? Ако ли е така, то много демократи и републиканци навярно силно искат да узнаят тайната на руския метод. Нека отчетем също така, че Фейсбук декларира, че 90% от съдържанието в социалната мрежа, за което се твърди, че е платено от руснаци, дори не споменава Тръмп или Клинтън. [Уошингтън поуст, 15 ноември 2017]
Отгоре на всичко това, отсъства дори обвинение да е имало руска намеса в същинското гласуване или преброяване на гласовете – още по-малко са налице свидетелства за подобно обвинение.
Президентът Доналд Тръмп се закле в на 20 януари 2017 г.
След своята бележка, подсказваща, че вярва на уверението на Путин, че не е имало руска намеса в изборите, Тръмп разбира се както обикновено се опита да даде заден ход и да се дистанцира от своите думи след като те срещнаха критика удома. От своя страна, Джеймс Клапър каза: „Фактът, че президентът на Съединените щати би повярвал по-скоро на думите на Путин, отколкото на тези на разузнаването, е отвъд разумно допустимото.” [Ройтерс, 12 ноември 2017]
Като имаме предвид огромната лъжа на Клапър, която споменах по-горе, можем ли да виним Тръмп, че е скептичен към свещеното слово на разузнавателната общност? Преднамерените лъжи на разузнаването по време на първата Студена война са легендарни, а някои от тях със славата на брилянтни тактики, когато по-късно бяха разкрити.
Например, ЦРУ публикува неавтентични статии и анализи в чуждестранни вестници (истински Фалшиви новини), снима секс филми с хора от оперативен интерес, хванати in flagrante delicto [‘в крачка / в действие‘], след като са били примамени до квартири на Агенцията от жени-агенти, с неавтентични свои документи прави така, че служители от комунистически посолства биват изгонени от страната, и още много.
„Уошингтън поуст” наскоро публикува статия, озаглавена „Как влязоха руските тролове във вашия нюзфийд? Силициевата долина го направи лесно.” В средата на това експозе, вестникът твърди следното: „Няма начин да разпознаете дали сте видели руски постинг или туийт.” [2 ноември 2017]
Защитима теза или не?
И така… Имат ли воините в новата Студена война защитима теза или не? Или пък просто искат да помним, че русските са лоши?
Една организация в Чехословакия, избрала си наименованието „Европейски ценности“, произведе дълъг доклад, озаглавен „Кремълската платформа за ‘полезни идиоти’ на Запад: Преглед на редакторската стратегия на RT и свидетелства за нейното въздействие”. Той включва дълъг списък на хора, появявали се в руската телевизионна програма (по-рано наричаща се Russia Today), която може да се гледа в Щатите, Обединеното кралство и други страни. Появявалите се по RT са „идиотите”, полезни за Москва. (Списъкът не е пълен. Показвали са ме по RT към пет пъти, но не съм в списъка. Къде ми е значката „Аз съм идиот”?)
Каналът на RT в Ютюб има над 2 милиона последователи и претендира, че е „най-гледаната новинарска мрежа” на този видео сайт. Фейсбук страницата на телевизията има над 4 милиона лайка и последователи. Може ли това да обясни защо властимащите забравят за онова нещо, което се нарича „свобода на словото”, и третират канала като враг? Американското правителство наскоро принуди RT America да се регистрира като агент на чужда държава и отряза нейния достъп до прес акредитация в Конгреса.
Руският президент Владимир Путин с германския канцлер Ангела Меркел на 10 май 2015 г. в Кремъл
Стратегът от Студената война Джордж Кенан беше написал следните пророчески думи: „Ако Съветският съюз утре потъне под водите на океана, американският военно-промишлен истаблишмънт ще трябва да продължи да работи без съществени изменения, докато не бъде изобретен някакъв различен противник. Всичко друго би било неприемливо сътресение за американската икономика.”
Писателят Джон Уайт описа новата Студена война като „отговор на възстановяването на Русия от разпада на Съветския съюз и проваления опит страната да бъде превърната в изцяло притежаван от САЩ филиал посредством на наложената с шокова терапия пазарна икономика.”
Та нека да видим какво друго ще ни донесе бляскавата мисъл на новата Студена война… А, още едно заглавие в „Уошингтън поуст” (18 ноевмри 2017): „Британците все по-обезпокоени от руска намеса при брекзит.” Но разбира се, защо иначе би британският народ гласувал да напусне Европейския съюз. Но един момент… един от британските изследователи зад въпросния доклад „каза, че акаунтите, които са анализирали – акаунти, посочили при регистрация, че езикът им е руски, а после пускали туийтове на английски – са поствали смесица от послания както за напускане, така и за оставане в ЕС. Коментаторите казаха, че целта може би просто е била в обществото да бъдат посяти раздор и разделение.”
Имало ли е изобщо време, когато „Уошингтън поуст” щеше да се чувства засрамен да бъде толкова открито и аматьорски предубеден срещу Русия? Може би през малкото години, разделящо двете Студени войни.
В случай, че не си спомняте колко глупава беше Студена война номер едно:
1948: Изданието „Питсбърг прес“ публикува имената, адресите и местоработите на ок. 1000 граждани, подписали номинацията на бившия вицепрезидент Хенри Уолъс, кандидатирал се от Прогресивната партия. Този, както и редица други списъци на „комунисти”, публикувани в мейнстрийм медии, имат за резултат това, че редица хора губят работата си, изключени са от профсъюзи, децата им биват малтретирани, отказани са им социални помощи и претърпяват редица други наказания.
Сенатор Джоузеф Маккарти, републиканец от Уисконсин, който ръководи изслушванията за “Червената заплаха” от 50-те години на миналия век.
Около 1950: Комисията по антиамериканска дейност публикува памфлет, озаглавен „100 неща, които трябва да знаете за комунизма в САЩ”. Той включва информация относно последствията, ако комунистите превземат властта в Америка. „Въпрос: Какво би станало с моята осигуровка? Отговор: Ще я вземат комунистите. В: Ще ми дадат ли комунистите нещо по-добро от това, което имам сега? О: Не, освен ако не излежавате доживотна присъда в трудов затвор.”
1950-те: Г-жа Ейда Уайт, член на Щатската комисия на Индиана по учебниците, инициира кампания да се премахне историята за Робин Худ от учебниците, тъй като смята, че той е комунист.
Като доказателство, че антикомунистическата мания не е ограничена само до смахнати периферни субекти или издателите на консервативни вестници, ето Кларк Кер, президент Калифорнийския университет в Бъркли, който в една реч през 1959 г. казва: „Може би 2 или 20 милиона хора бяха убити в Китай от новия [комунистически] режим.” Гражданин пише на Кер: „Чудя се как бихте се отнесли към човек, който оценява възрастта на някой минувач по улицата като „може би 2- или дори 20-годишен”. И какво бихте помислили за лекар, който ви каже да вземете „може би 2 или дори 20 лъжици от лекарството”?”
През цялата Студена война интензивно циркулираха фалшиви цитати от Ленин, а всеки от тях преминаваше от една публикация или говорител на други в продължение на години. Ето US News and World Report, които през 1958 г. демонстрират комунистическото двуличие, цитирайки Ленин: „Обещанията са като кората на пая – правят се, за да бъдат разчупени.”
Държавният секретар Джон Фостър Дълес използва израза в реч скоро след това – една от многото такива речи по време на Студената война. Ленин наистина е използвал много подобен израз, но изрично казва, че цитира английска поговорка (идваща от Джонатан Суифт), а целта му е да покаже, че не може да се разчита на буржоазията, не на комунистите. „Първо ще превземем Източна Европа, после огромната част от Азия, след това ще обкръжим Съединените щати, които ще останат последния бастион на капитализма. Няма да трябва да нападаме. Те ще паднат като презрял плод в ръцете ни.” Този Ленинов „цитат” има типично широка циркулация и дори влиза в протокола на Конгреса през 1962 г. Но той не е просто погрешно приписан по небрежност, а е цялостно изфабрикуван; дълго проучване, проведено вкл. и от Библиотеката на Конгреса, не успява да открие неговия произход.
Сцена от филма “Д-р Стрейнджлав “, в който пилотът на бомбардировача (изигран от актьора Слим Пикенс) иска да пусне атомна бомба над Съветския съюз.
Любима тема антикомунистите е, че основната сила, движеща трафика на наркотици, е задействана от някакъв комунистически заговор Щатите да бъдат деморализирани. Ето малко примера. Дон Келър, окръжен прокурор за окръг Сан Диего, Калифорния, 1953: „Знаем, че на юг от границата се произвежда повече хероин от по което и да било друго време и започваме да чуваме истории за финансова подкрепа от големи комунистически акули, базирани в Мексико сити.” Хенри Джордано, комисар във Федералното бюро за наркотиците, 1964, в интервю за сп. „Америкън лиджън”: Интервюиращ: „Чувам, че комунистите се опитват да наводнят нашата страна с наркотици, за да отслабят моралната ни и физическа издръжливост. Вярно ли е това?” Джордано: „Що се отнася до наркотиците, вярно е. Налице е ужасяващо огромен поток наркотици, който идва от провинция Юнан в Китай. …
Няма съмнение, че в тази конкретна област това е целта на червените китайци. Трябва да е очевидно, че ако накараш някаква част от населението да се пристрасти, ще успееш да направиш така, че моралната тъкан на нацията да деградира.” Фултън Люис младши, известен консервативен радио водещ и вестникарски анализатор, 1965: „Днес различни наркотици от Куба – марихуана, кокаин, опиум и хероин – се продават в големи и малки градове из цялата страна. Няколко кубинци, арестувани в Лос Анджелис, се похвалиха, че са комунисти.” Казва ни се също така, че освен наркотиците, друг инструмент на комунистите за подкопаване на американския дух е флуорирането на водата.
Мики Спилейн е един от най-успешните писатели на 50те и продава милиони екземпляри от своите антикомунистически трилъри на мистерията. Ето как в „Една самотна нощ” неговият герой Майк Хамър доволно се наслаждава на ужасяващите убийства, които извършва в името на това да разруши комунистически заговор за кражба на ядрени тайни. След една кръвопролитна нощ, триумфиращият Хамър се радва: „Застрелях ги хладнокръвно, наслаждавайки се на всяка минута. Стрелях по най-гадната пасмина копелета, която е виждал човек. … Комунисти. … Много скоро за останките от Русия и за въдещите се там мекотели няма да си струва да се говори и съм доволен, че ще съм дал своя принос за това. Боже, обаче беше и забавно!”
1952: Кампания против ЮНЕСКО, понеже организацията била опетнена с „атеизъм и комунизъм” и била „подривна”, тъй като проповядвала интернационализъм. На всеки опит в училищата да бъде въведена интернациоиналистка гледна точка се гледа като на подкопаващ патриотизма и лоялността към Съединените щати. Закондателен проект в Сената има за свой обект ЮНЕСКО, като цели да наложи забрана за финансиране на „всички международни агенции, които пряко или непряко промотират световно правителство или световно гражданство.” Налице е също така противопоставяне на връзката на ЮНЕСКО с Декларацията за човешките права на ООН, с аргумента че тя се стреми да замени Американската декларация за правата с по-несвободна конвенция за човешките права.
Снимките на жертвите на масовото клане в Ми Лай, Виетнам, извършено от американската армия, повишават обществената осведоменост за варварството на войната. (Снимка, направена от фотографа Роналд Л. Хаберле)
1955: 6-страничен памфлет на американската армия, „Как да идентифицираме комуниста”, ни информира, че това може да стане като забележим неговата склонност да обсъжда гражданските права, имиграционните закони, расовата и религиозна дискриминация, анти-диверсионното законодателство, ударите по профсъюзите и мири. Брошурата съветва американците да бъдат нащрек за издайнически изрази като „шовинизъм”, „горене на книги”, „колониализъм”, „демагогия”, „лов на вещици”, „реакционер”, „прогресист” и „експлоатация”. Друг „прикриващ белег” на „комунистическия език” е „предпочитанието към дългите изречения”. След като памфлетът е подложен на присмех, армията го изтегля.
1958: Известният спортен журналист Бил Стърн (един от героите на моята невинна младост) отбелязва по радиото, че липсата на интерес към „големия” американски футбол в Нюйоркския университет, Ню Йорк сити колидж, Чикагския университет и Харвард „се дължи на разпространението на комунизма в тези учебни заведения.”
1960: Американският генерал Томас Пауър говори за ядрена война с първи удар от страна на САЩ: „Цялата идея е да избием копелетата! Ако в края на войната останат двама американци и един руснак, то ние ще сме победили!” Реакцията на един от присъстващите: „Е, поне да сме сигурни, че оцелелите ще бъдат мъж и жена.”
1966: Ясно е, че Клубът на американските момчета (Boys Club) е здрава патриотична организация. Нека си представим техния ужас, когато биват объркани с клубовете Дюбойс. (У.Е.Б. Дюбойс е изтъкнат активист за граждански права.) Когато Министерството на правосъдието изисква от последните да се регистрират като комунистическа активистка група, добрите лоялни американци знаят какво да направят.
Те се обаждат на Boys Club, за да им кажат, че вече няма да им дават дарения и вноски, а също и да ги заплашат с насилие. Скоро експлозия нанася щети на националния офис на младежката организация в Сан Франциско. Тогавашният вицепрезидент Ричард Никсън, който е председател на националния борд на Клубът на момчетата декларира: „Това е почти класически пример за комунистическа диверсия. Клубовете Дюбойс са наясно с объркването, което причиняват сред нашите поддръжници и мнозина други добри граждани.”
1966: „Ритъм, бунт и революция: Анализ на комунистическата употреба на музиката и коварния музикален план на комунистите” с автор Дейвид Ноубел е публикувана от издателство Крисчън крузейд (разширена версия на брошурата от
1965 г. „Комунизъм, хипноза и Бийтълс”). Заглавията на някои глави: „Комунистическата употреба на менталната война”, „Природата на червените звукозаписни компании”, „Деструктивната природа на музиката на Бийтълс”, „Комунистическата диверсия във фолка”, „Фолк музиката и негърската революция”, „Фолк музиката и колежанската революция”.
1968: Улиям Кейли, лейтенант в американската армия, обвинен в избиването на над 100 виетнамски цивилни в Ми Лай през 1968 г., няколко години по-късно казва: „По време на всички тези години в армията, никога не ми беше казано, че комунистите са хора. Ние бяхме пратени там да убием една идеология, носена от – не знам как да ги нарека – пионки, мърдащи се неща, парчета месо. Бях там, за да разруша комунизма. Изобщо не мислехме за тях като за старци, мъже, жени, деца, бебета.”
1977: Учени изказват теорията, че защитният озонов слой на Земята бива увреждан от химически вещества, наречени хлорофлоуровъглероди (CFC). Това не радва техните производители и те правят труден живота на водещия учен от екипа. Президентът на една от фирмите, произвеждащи аерозоли, подсказва, че критиката срещу тях е „оркестрирана от Министерството на дезинформация и от КГБ.”
1978: Животът в младежки лагер на ултра антикомунистическото общество Джон Бърч в Калифорния: по пет часа всеки ден, прекарани в лекции за комунизма, американизма и „конспирацията”. Участниците в лагера научават, че Съветското правителство е причинило масов глад и пръснало вирус, за да избие множество граждани и да направи останалите по-лесно управляеми; оскъдицата на храна е накарало гладуващите възрастни да изядат собствените си деца. Комунистическите партизани в Югоизточна Азия пробиват тъпанчетата на децата с пръчки за хранене; всички американски филми са контролирани от комунистите – темата в тях неизменно е, че капитализмът не е по-добър от комунизма; не може да бъде намерен речник без комунистическо влияние; комунистите превземат и библиите.
Президентът Роналд Рейгън на среща с гватемалския диктатор Ефраин Риос Монт
Администрацията на Роналд Рейгън обявява, че руснаците пръскат токсични химикали в Лаос, Камбоджа и Афганистан – т.нар. „жълт дъжд” – причинявайки повече от 10 000 смъртни случая само през 1982 г. (вкл. 3 042 в Афганистан в резултат на 47 отделни акции между лятото на 1979 и лятото на 1981 г. – това говори за прецизността на информацията). Държавният секретар Александър Хейг е сред челните разпространители на подобни истории, а самият президент Рейгън порицава Съветския съюз в този дух повече от 15 пъти в свои документи и речи. Оказва се, че „жълтият дъжд” е съставен от пълните с цветен прашец екскременти на огромни рояци пчели, летящи нависоко.
1982: Коментирайки сексуалния тормоз в американската армия, генерал Джон Кросби твърди, че армията не е особено загрижена за социалния живот на войниците: „Основната цел на Американската армия е да убива руснаци.”
1983: При американската инвазия на Гренада, домът на кубинския посланик бива разбит и разграбен от американски войници. Те пишат на стената „АА”, символ на 82а въздушна дивизия, а до него – посланието „Яж лайна, комунистически педал”. „Искам да изеба комунизма от този малък остров,” казва един морски пехотинец, „да го изеба обратно до Москва.”
1984: По време на саудчека преди седмичната си реч, президентът Рейгън казва следните думи в микрофона: „Скъпи съграждани, радвам се да ви кажа, че подписах нормативен акт, с който изваждаме Русия извън закона завинаги. Започваме бомбардировките след пет минути.” Думите му биват записани от поне две радиостанции.
1985: Интервю на ББС с Роналд Рейгън от 29 октомври. Когато бива запитан за разликите между Щатите и Русия, президентът отвръща: „Не съм лингвист, но са ми казвали, че на руски дори няма дума за свобода.”
1986: Съветски хора на изкуството и културни дейци критикуват американските филми, подобни на „Рамбо”, като израз на „русофобия, по-патологична дори от онази в дните на маккартизма.” Руският режисьор Станислав Ростоцки твърди за свое посещение в американско училище: „една девойка гневно потрепера, когато научи, че съм от Съветския съюз и каза, че мрази руснаците.”
1986: Рой Кон, добил голяма известност през 50те като асистент на ловеца на комунистически вещици сенатор Джоузеф Маккарти, умира, според някои от СПИН. Макар че е хомосексуален, Кон отрича подобни твърдения като комунистически опити да бъде опетнен.
1986: След като американският журналист Никълъс Данилоф е арестуван в Москва за „шпионаж” и е задържан за две седмици, кметът на Ню Йорк Едуърд Кох кара група от 10 гостуващи американски ученици да напуснат общината. Кох казва „Руската държава е дъното”, видимо шокирайки юношите на възраст от 10 до 18 години. Един 14-годишен ученик е толкова възмутен, че казва: „Не желая да стоя в тази сграда. Искам да се метна на автобуса и да се махна оттук. Този кмет е страшно груб. Никога никъде не са ни посрещали по-зле.” Впоследствие се оказва, че Данилов не е съвсем чист в методите си на събиране на новини.
1989: След станалия печално известен удар на китайските власти срещу протестиращите на площад Тиенанмън през м. юни, американските медии са пълни с репортажи, че правителствата на Никарагуа, Виетнам и Куба изразяват подкрепа за властите. „Уол стрийт джърнъл” пише: „Никарагуа, заедно с Куба и Виетнам, са единствените страни в света, които подкрепиха избиването на студентите на Тиенанмън от китайските комунисти.” Но всичко това е нечия фабрикация; няма подобна подкрепа от нито една от трите държави. По онова време, както и сега, съществуват (ако изобщо съществуват) малко организации освен ЦРУ, които да са в състояние да манипулират големи западни медии по подобен начин.
[Източници за почти всичко по-горе могат да бъдат намерени в книгата на Уилям Блъм, Freeing the World to Death: Essays on the American Empire („Да освободим света до смърт: Опити върху американската империя”, 2005), гл. 12; при въпроси към автора – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. ]
Бележка: Нека помним, че най-лошите последствия на антикомунизма не са изложените по-горе. Най-лошите последствия, ултра-престъпните последствия, бяха ужасяващите убийства, разрушения и нарушавания на човешките права, които познаваме под различни имена: Виетнам, Чили, Корея, Гватемала, Камбоджа, Индонезия, Бразилия, Гърция, Афганистан, Ел Салвадор и много други.
————————-
Уилям Блъм е писател, историк и известен критик на американската външна политика. Той е автор на книгите Killing Hope: U.S. Military and CIA Interventions Since World War II („Убита надежда: Интервенциите на американската армия и ЦРУ от Втората световна война насам”), Rogue State: A Guide to the World’s Only Superpower(„Престъпна държава: Очерк за единствената световна свръхсила”) и др. Настоящата статия е оригинално публикувана на //williamblum.org/ .
Източник: consortiumnews.com
