Лятото на 1929 г., в концлагера на о. Соловки, докараха етап с около 30 монахини. Предполага се, че мнозинството от тях са от Шамординския женски манастир, намиращ се близо до знаменитата Оптинска пустиня. Те не бяха поместени в общия женски корпус, а ги държаха отделно.

 

При самото им пристигане се разиграл тежък инцидент. Когато, както бе прието, започнали да ги проверяват и разпитват, за съставяне на формуляр, те отказали да дават т.н. “установъчните данни” за себе си, и не отговаряли на въпросите за фамилиите и имената си, за годината и мястото на раждане, за образованието, професиите, съдимостта и члена по който са обвинени, размера на присъдата, и т.н.

На въпросите за фамилиите, те отговаряли само с: “майка Мария, майка Анастасия, майка Евгения” и т.н. а на останалите въпроси изобщо не отговаряли. След викове и заплахи срещу тях, започнали да ги бият, но тогава те напълно млъкнали и престанали да казват, даже и имената си.

 

 

Вкарали ги в карцер, мъчили ги с глад и жажда, с безсъние, с побои и члено-вредителство, т.е прилагали над тях почти всички способи за “въздействие”, но те оставали непреклонни в упорството си, и даже посмели да откажат всякакъв вид принудителен труд (много рядък случай в концлагерите).

 

След известно време, мен, осъден на затвор, лекар, заедно с професора, доктор Жижиленко (който бил докаран в Соловки, за това, че като главен лекар на Таганцовския затвор в Москва, тайно приел монашество и станал епископ), ни извикаха при началника на санитарното отделение, където бе и началникът на целия лагер, и конфиденциално поискаха от нас, да освидетелстваме медицински тези монахини, като намекна, че, ако е възможно, е желателно да ги признаем за нетрудоспособни, за да могат да имат официално основание, да ги освободят от тежък принудителен физически труд, който те не искали да вършат.

 

 

За пръв път в историята на Своловецкия концлагер, администрацията изпадаше в такова затруднено положение. Обикновено, с отказващите тежка работа, (а това се случваше по-често с криминалните престъпници) постъпваха рязко и жестоко: след жесток бой, ги пращаха в наказателния остров Анзер, откъдето никой не се връщаше жив. Понякога проблема се ограничаваше с карцер в “Секирката” (Секирната планина, – известна местност на о. Соловки). След 2-3 месеца пребиваване в този карцер, върналите се живи от там, ставаха меки като “коприна” и вече никога не отказваха работа.

Но защо монахините-бунтовнички, не ги пращаха, ни в Анзер, ни в Секирката, – не беше ясно.

 

След като излезе началника на лагера, ние лекарите, попитахме по този въпрос началника на санитарното отделение /- лекар, който, след отбиване на присъдата в лагера, за някакво криминално престъпление, остана в лагера “волнонаемен” и заемаше длъжността, началник на санитарната част/.

 

Той ни обясни, че с монахините “работата е сложна”, защото мълчаливият им, и сдържан протест съвсем не приличаше на протестите, които понякога си позволяваха криминалните престъпници. Последните обикновено устройваха скандали, викаха и хулиганстваха. А тези мълчаливи, прости, смирени и необичайно кротки монахини, не издадоха ни един вик и нито една дума с оплакване.

 

“Те са фанатични мъченици, като че, търсещи страдания” – разказваше началникът на санитарното отделение, – “като някакви психопатки-мазохистки, но… започнахме непоносимо да ги съжаляваме… Аз не можех да понасям смирението и кротостта им, с които те понасяха “страданията”… А и не само аз… – Владимир Егорович (началникът на лагера) също не можа да го понесе. Той даже се скара с началника на информационно-следственния отдел… И затова иска някак да смекчи и уреди тази работа. Ако вие ги признаете негодни за физически труд, те ще бъдат оставени на мира”.

 

“Аз моля да бъда освободен от тази комисия” – каза професорът Жижиленко, “Аз самият съм монах, и не бих искал да преглеждам жени, още повече – монахини…”

 

 

 

Те бяха около 30 монахини, и всичките си приличаха една с друга, и на възраст също всичките бяха, като че, на “вечните 30 години”, макар несъмнено да имаше и по-млади, и по-стари. Всичките бяха, като отбрани, красиви руски жени, с умерена грациозност, със здраво и хармонично телосложение, чисти и здрави, като бели гъбки, не засегнати от никаква прекаленост. На всички в лицата им имаше нещо от изражението на скърбящата Богородица, и тази скръб беше толкова възвишена и сдържана, и като че, малко срамежлива…

 

Това бяха руски, и то, най-добрите руски жени, за които поетът Некрасов е казал:

 

“Препускащ кон ще спрат,
и в горяща къща ще скочат”.

 

И които той определи, като “всичко понасяща многострадална майка на руското племе”.

 

Тези монахини бяха прекрасни. Не можеше да не им се любуваш. В тях го имаше и цялото очарование на неразпиляната “вечна женственост”, и цялата прелест на неизживяното майчинство, и същевременно, нещо от естетичното съвършенство на хладния мрамор на Венера Милоска и, главното, – удивителна хармония и чистота на духа, възвишаваща телесния им облик, до духовна красота, която не можеше да предизвиква други чувства, освен дълбоко умиление и благоговение.

 

“За да не ги смущавам, по-добре да си отивам, докторе” – каза срещналият ме началник, който трябваше да присъства, като председател на медицинската комисия.

 

Очевидно, и до чекистската душа, някак си се докосна завладяващата скромността и целомъдрие, излъчвано от тези монахини. И аз останах сам с тях.

“Здравейте майчици” – низко им се поклоних аз. А те мълчаливо ми отговаряха с дълбок поясен поклон.

“Аз съм лекар, изпратен да ви освидетелствам”…

 

“Ние сме здрави, и не ни трябват свидетелства” – прекъснаха ме няколко гласа.

 

“Аз съм вярващ, православен християнин и съм тук, по църковно дело.”

 

“Слава Богу” – отговориха ми пак няколко гласа.

 

“За мен е разбираемо вашето смущение, но аз няма да ви преглеждам…, – казах аз, – Вие само ми кажете, от какво се оплаквате, и аз ще ви определя степента на трудоспособност”…

 

– “Ние от нищо не се оплакваме. Здрави сме”.

 

– “Но нали, без определена категория трудопособност, вас може да ви изпратят на необикновено тежка, физическа работа”…

 

– “Ние, така и така, няма да работим, – ни тежка, ни лека работа”.

 

– “Защо?” – учудих се аз.

 

– “Защото ние няма да работим за антихристовата власт”…

 

– “Какво говорите”, – завълнувах се аз, “нали тук на Соловка има много епископи и свещеници, изпратени тук за изповедничество, и всички те работят, кой, както може. Ето, например, епископ Виктор Вятски работи счетоводител в канатфабриката, а в “Рибзверпрома” работят много свещеници. Те плетат мрежи… Нали това е апостолският занаят. В петъците те работят по цяло денонощие, за да си изпълнят задълженията си предсрочно, и така да се освободят за молитви, – вечерта в събота и сутринта в неделя”…

 

– “Ние не ги осъждаме. Никого не осъждаме”, – отговори една от по-старите монахини, “Но ние няма да работим принудително, за антихристовата власт”.

 

– “Добре, тогава, без да ви преглеждам, ще ви напиша някакви диагнози и ще сложа заключение, че на сте способни за тежка работа… На всички вас ще ви дам 2-ра категория трудоспособност”…

 

– “Не, не е нужно. Простете ни, но тогава ние ще сме длъжни да кажем, че сте написали неистина… Ние сме здрави, можем да работим, но не искаме, и няма да работим за антихристовата власт, макар и да ни убият за това”…

 

– “Те няма да ви убият, а ще ви измъчат” – шепнешком, рискувайки да ме подслушат, казах аз, с душевна болка.

 

– “Бог ще помогне да претърпим и мъченията” – също така тихо, каза една от монахините, най-младата.

 

На мен очите ми се напълниха със сълзи и в гърлото ми заседна буца.

 

Мълчейки, аз има се поклоних… Искаше ми се, да им се поклоня доземи и да им целувам краката…….

 

След седмица при нас в килията на лекарите от санитарната част, дойде комендантът на лагера и между другото каза:

 

“Намъчихме се с тези монахини… Но сега, все пак, се съгласиха да работят: шият и обшиват одеяла за централния лазарет. Само че поставиха условие, мършите, всички да са заедно и тихичко да си пеят по време на работа, псалми някакви… Началникът на лагера разреши. И ето, сега те пеят и работят”.

 

Изолирани бяха тези монахини, дотолкова, че ние лекарите от санитарната част, ползващи се с относителна “свобода” на придвижване из лагера, въпреки нашите “връзки” и “познанства” с всичките видове “началници”, – дълго време не можехме да получим никакви известия за тях.

 

И чак след месец получихме известие.

 

Петото действие от трагедията на монахините беше такъв.

 

В едно от етапните отделения на Соловки бил докаран един свещеник, който се оказал духовник на някои от монахините. И макар общуването между духовния отец и неговите духовни чада, да изглеждаше напълно невъзможен, в условията на концлагера, – на монахините, по някакъв начин им се удало, да попитат своя наставник, за съвет и указания.

 

Същността на въпроса им била в това: Нали ние сме докарани в лагера за страдания, а на нас тук ни е хубаво. Заедно сме, пеем молитви, работим работа, по душа: шием одеяла за болни… Правилно ли постъпваме, че сме се съгласили да работим, в условията на антихристовата власт, в лагерите? Не следва ли ние, и от тази работа да се откажем?

 

Духовникът им се оказал още по-фанатичен, от духовните си дъщери, и им отговорил с категорична забрана, да работят и тази работа.

И монахините се отказали от всякаква работа.

 

Началство узнало, кой е виновен за това, и разстреляли свещеника. Но когато съобщили това на монахините, – те казали: “Сега вече никой не може да ни освободи от неговата забрана”. Тогава началството изгубило всякакво търпение и останело.
Монахините ги разделили една от друга, и по единично ги откарали на някъде. Няма никакви вести от тях, и въпреки всичките ни старания, ние не можахме да научим нищо повече.

 

Те погинаха, без всяка следа.

 

Минаха вече много години след тези събития.

 

В обектива на времето, много неща се поизгладиха, позабравиха се и се тушираха, но образите на тези монахини стоят пред мен, до болка ярко, и винаги предизвикват едно и също чувство.

 

Разбирайки прекрасно, че техните постъпки бяха крайно фанатични, и да се съглася напълно с тях, би било равносилно да осъждам мъчениците-изповедници, погинали, работейки в концлагерите, – но в същото време, не мога да не се преклоня пред твърдата им позиция, да откажат от работа, под антихристовата власт, и виждам в този отказ най-силния от всички протести против болшевизма. Да беше имало във всички руснаци, поне капка такъв протест, – болшевизма нямаше да просъществува.

Проф. Андреев

Източник: журнал «Православная Русь», издание Русской православной церкви заграницей, №13, 1947 г.

 

Превод, Григор Симов

 

Професор Жижиленко бе освободен от тази комисия, и аз сам тръгнах да освидетелствам монахините.

Когато влязох в бараката, където бяха събрани те, видях извънредно улегнали жени, спокойни и самообладани, в стари, износени, с кръпки, но чисти, черни монашески одежди.