Благодарение на документите, изнесени от тази енергична къртицапредател в редиците на КГБ, французите разкриват всички действащи съветски разузнавачи натериторията на Франция, както и агенти в други западни държави. Не само това. Именно шпионинът с кодовото име Фаруел е причината САЩ да предприемат доктрината на състезателно свръхвъоръжаване, с която практически банкрутиратСъветския съюз.
Става въпрос за приблизително четири хиляди документа, отразяващи множество тайни на Студената война: отчети за работата на КГБ, списък на съветските агенти по света, радарната мрежа на САЩ, системата за сигурност на Белия дом, планове и чертежи на американската космическа совалка „Колумбия”… Всичко това се събира в една човешка длан, няколко малки пликчета, запълнени с микрофилми тип „Диазо”: малки прозрачни „таблетки”, всяка една съдържаща 60 ултрасекретни документа с формат на пощенска марка. Най-невероятното по отношение на тези „Диазо”, както казват от Дирекцията за наблюдение на територията (това е френското контраразузнаване), е, че цялата тази информация е получена от един-единствен източник: Фаруел, френската къртица в КГБ…
Фаруел е необичаен псевдоним, специално избран, за да замита следите. Самият Фаруел е един изключителен агент в полза на френската държава. Информационните доставки, които той прави за французите, са толкова богати на факти, че получателите им нямат дори достатъчно време, за да ги анализират.
В действителност този шпионин се казва Владимир Ветров. Роден е на 12 октомври 1932 г. в Москва в едно съвсем обикновено съветско семейство: баща му е работник, а майка му е почти неграмотна. Благодарение единствено само на своята воля и упорита работа младият Владимир Ветров успява да влезе в „аристократичната” прослойка на офицерите от разузнаването, работещи на Запад. Владимир е спортист от висока класа, като юноша той е шампион на Съветския съюз на 100 метра гладко бягане. Изглежда добре, привлекателен мъж е и има приятни обноски, както е обичайно за служител на разузнаването. Притежава също така много добри технически познания. „Специалист по електроника”, отбелязват служителите на френското контраразузнаване, когато той пристига в Париж през 1965 година. Неговият интерес към високите технологии оставя впечатление у контраразузнавачите, че той принадлежи към резидентурата на ГРУ (съветското военно разузнаване).
Но това е грешка. Владимир Ветров е кадрови офицер от КГБ, който започва своята работа във Франция официално под прикритието на „външнотърговски служител”. Дните му протичат в търговското представителство на СССР в Париж, разположено в квартал близо до Булонския лес. По образование той е инженер от Факултета по електроника на Московското висше техническо училище. Към органите на КГБ е привлечен през 1959 г., преминава двугодишно обучение в контраразузнаването, а после след допълнителна подготовка е прехвърлен в научно-техническото разузнаване. С него са съпругата му Светлана и синът му Владик. От позицията на служител в търговското представителство на СССР Ветров установява разнообразни контакти. Среща се няколко пъти със служител на американската фирма „Бекман”, която има филиал в Париж, но тези срещи се проследяват внимателно от френското контраразузнаване.
Служителите, занимаващи се с дейността на Ветров, документират: „През август 1966 г. на оперативния обект Ветров му се казва, че той ще плати каква да е цена за всеки един материал, чийто експорт на изток не е разрешен. Всяка такава пратка може да бъде лесно изнесена от САЩ, като получателят е фиктивен клиент с адрес в Западна Европа”. През май 1967 г. Владимир Ветров поисква от друг служител на „Бекман” да му предостави образци на транзистори на фирмата „Тексас Инструмент” срещу чек от хиляда долара. Владимир и неговата съпруга Светлана установяват контакти и с Жак Прево, служител на френската фирма „Томсън”. Тази фирма е най-големият френски производител на електронна продукция, която е предимно с военно предназначение
Владимир се опитва да получи информация от Жак за новите технически разработки, както и за възможностите да бъдат договорени и закупени. За времето на тяхното познанство Жак Прево извършва и една лична услуга на Владимир Ветров. Руснакът катастрофира в нетрезво състояние със служебна кола на съветското посолство в центъра на Париж. Тогава французинът я поправя дискретно, като по този начин спестява доста неприятности на Владимир. Така Прево, който, разбира се, е част от френската контраразведка, поставя доверителните основи на една евентуална бъдеща вербовка. Животът на семейство Ветрови в Париж е твърде приятен в сравнение с бедното битие в СССР. Светлана по цял ден обикаля френската столица, посещава антикварни и бижутерийни магазини. Тя често донася от Москва скъпи предмети и бижута, които купува на безценица от възрастни баби в затруднено положение. В Париж ги продава и така успява да постигне едно завидно финансово състояние.
За времето, в което Владимир Ветров е в Париж, френските служби два пъти правят опит да го вербуват, но той отказва. Мандатът на служителя от КГБ приключва и семейство Ветрови напускат Париж през 1970 г. и наистина с много тъга се завръщат в СССР. Разузнавачът съвсем естествено желае отново да бъде изпратен в задгранична командировка. През 1974 г. френското контраразузнаване уведомява своя представител в Канада: „Владимир Ветров предстои да бъде назначен за търговски представител в Монреал”. Владимир има съвсем конкретна задача в Канада, той трябва да придобие информация за новите разработки на IBM. Тази задача обаче е доста сложна и се оказва непосилна за него. Поради несправяне с работата си Владимир Ветров много бързо е отзован обратно в СССР и повече никога не излиза зад граница.
След завръщането си от Канада Владимир Ветров е трансформиран в обикновен бюрократ от кадровия състав на КГБ. Местоработата му е разположена в околностите на Москва, където той работи като анализатор. Всъщност занимава се с информацията, която пристига от научнотехническото разузнаване. Семейство Ветрови живее в просторно жилище в центъра на Москва, фантастично обзаведено в сравнение с домовете на обикновените съветски граждани. Те са си донесли от чужбина всевъзможни предмети, но като цяло атмосферата на Париж силно им липсва. В душата на Ветров постепенно започват да се трупат недоволство и усещане за недооцененост. Това го съсипва. Личният му живот също не върви.
Владимир знае, че съпругата му изневерява, в същото време и той самият има връзка с една преводачка на име Людмила. Постепенно разузнавачът изгубва вярата си в СССР, в тази фалшива „родина на работниците”, както той самият се изразява, където единствено децата на номенклатурата имат достъп до високите постове. Владимир непрекъснато е свидетел на това как „най-престижните” резидентури се уреждат по телефона, става дума за тежката болест на комунистическата система, т.нар. връзкарство. В състава на разузнавачите, изпращани в най-хубавите западни страни, се включват само близки и далечни роднини на партийната върхушка. Това е доста потискащо.
И мисълта, че никога повече няма да излезе в чужбина, се възприема от полковник Ветров като катастрофа. Един ден Владимир се събужда с ясната мисъл, че иска да бъде агент на чуждо разузнаване. Това му дава интересна перспектива и би го извадило от ленивото безсмислие. Неговата цел става да предателства „на едро”. Нещо като лично отмъщение за своята недооцененост от ръководството на КГБ. На 12 ноември 1980 г. Жак Прево неочаквано получава писмо, пуснато от Будапеща. Владимир е накарал зет си (съпругът на сестра му), който е известен певец, да пусне писмо до Жак Прево, докато е на турне в Унгария. Идеята е добра, тъй като писмата с получател на Запад там не се контролират. Посланието в писмото изглежда тривиално, но самото появяване отново на Ветров вече е знак за нещо. Владимир пише: „Скъпи Жак, бих искал да те помоля, когато посетиш Москва, да намериш време да ми се обадиш по телефона. Аз съм у дома след 19 часа. Телефонния номер го знаеш”. Прево информира незабавно френските служби.
Всъщност Жак Прево периодично посещава Москва по „търговски дела” в качеството си на служител на фирма „Томсън” и прави опити да поддържа дискретен контакт със стария си „приятел” Владимир Ветров, като целта му е една: да го превърне в агент. За подобни срещи полковник Ветров е длъжен да съобщава на КГБ, но не го прави. Скоро Прево получава и второ, по-настойчиво писмо от Владимир. Въпреки опитите си за вербовка френските служби не могат веднага да изпратят свой професионалист на среща с Ветров, защото така ще осветят свой човек, без да са сигурни дали не е клопка. Опасяват се дали „желанието” на Ветров за контакт не е провокация на КГБ. Освен това самият Жак Прево е представител на „Томсън”, така че е съвсем логично и легитимно да се използва линията в тази посока. За да проучат ситуацията и да разберат какво точно иска Ветров, френските служби внимателно прибягват до услугите на инженер Ксавие Амейл, ръководител на представителството на фирмата „Томсън” в Москва. Първата среща се провежда на 5 март 1981 г. в колата на французина.
Владимир Ветров не поставя искане да бъде изведен във Франция. Той желае само да предава информация. Разговорът е директен. Срещите с Ксавие Амейл зачестяват и след определен период от време Владимир Ветров е предаден на ръководство на професионалист в занаята – Патрик Феран. Въпреки всичко французите съвсем не са подготвени за работа с агентура от такъв порядък. Ветров внимателно изслушва условията за връзка, които му предлага Феран, и разбира, че си има работа с дилетанти. Тогава полковникът от КГБ предлага на французите сам да разработи технологията на комуникация, при което им гарантира абсолютна ефективност. Френското разузнаване приема условията на Владимир и конспиративните срещи се осъществяват по схемите, изработени в системата на КГБ. Колегите на Ветров от съветската разведка впоследствие казват за случая „Фаруел”, че не френските служби са измамили съветското контраразузнаване, а че КГБ е измамило само себе си. Според френската версия Владимир Ветров работи за френското разузнаване от идеологически подбуди, съвършено безкористно, с една-единствена цел: да нанесе чувствителни удари по съветската система, която е била безнадеждна в неговите очи. Според руската версия Ветров е бил меркантилен и е поискал за предателството си заплащане от 30 хиляди рубли на година.
През лятото на 1981-ва Марсел Шале, шеф на френското контраразузнаване, подава заявка да се види с Франсоа Митеран. Срещата се провежда в Елисейския дворец на 13 юли 1981 г. буквално след първото градинско парти на новоизбрания президент. Франсоа Митеран изслушва Марсел Шале и започва самодоволно да се усмихва. Четири дни по-късно френският президент се среща със своя американски колега Роналд Рейгън по време на срещата на G-7 в Отава. Франсоа Митеран знае, че в момента американският президент е настроен негативно към Франция поради факта, че в новото френско правителство ще има четирима министри, които са комунисти.
Но на срещата в Канада Митеран на практика доказва на американците, че неговата страна си остава верен съюзник на САЩ. Френският президент информира Рейгън, че Франция е завербовала важен офицер в московския център на КГБ. И че френските служби са готови да споделят получената информация със своите партньори от САЩ. От предоставените документи американските служби разбират, че през 70-те години Съветският съюз систематично е присвоявал, купувал е чрез подставени лица или шпионски се е добирал до западни технологии, чрез които да се конкурира в областта на военнопромишления комплекс. Руснаците са копирали всичко възможно. Американците разбират, че по отношение на въоръжаването те всъщност са водели състезание със самите себе си.
Отначало те са силно поразени от мащабите на откраднатите от страна на руснаците западни технологии. След това обаче се окопитват и предоставят на Фаруел специален „Минокс” (шпионски фотоапарат), чрез който той да заснема дискретно документите, до които може да се добере. В резултат на получената информация САЩ незабавно анализират технологичното изоставане на руснаците. Практически дори изясняването на съветските разузнавателни интереси и цели дава точна картина за нуждите на съветската държава. В областта на технологиите СССР силно се задъхва и не е в състояние да следва американците. На базата на този извод Роналд Рейгън решава да започне голяма дезинформационна игра с руснаците. Американците стартират своеобразен покер със СССР в планетарен мащаб.
Разполагайки ракети в Германия, Рейгън обявява проект за изграждане на антиракетен щит в открития Космос, това е т.нар. фамозна „звездна война”. В отговор на стратегическия ход на американците СССР буквално се разорява, защото предприема широкомащабни военни програми за противодействие на американската военна доктрина. Когато един ден Източният блок бъде сринат, за Фаруел това ще бъде нещо като лично отмъщение. В живота на агент Фаруел постепенно се трупа психическо напрежение. Носталгията по приятния живот в чужбина силно го измъчва. По времето на комунизма знаците на битовото превъзходство променят класовото позициониране. Хората, които имат достъп до чужбина, се сдобиват с вещи, които ги правят различни, специални и избрани в унифицираното съветско общество. Ветров вече няма същото значение в професионалната сфера, каквото е имал преди.
Да не говорим, че работата в чужбина не е само източник на доходи, но и белег за принадлежност към елита на съветското общество. Ако човек никога не е познал вкуса на удоволствието, просто си живее в кочината без болка, но когато му издърпат щастието от ръцете, усещането е за съдбоносна загуба. Владимир става неравновесен, често злоупотребява с алкохола, в емоционалния му свят настъпва пълен хаос. Опитвайки да обясни мотивите на Ветров за предателството, шефът на френското контраразузнаване Марсел Шале казва: „Фаруел много е обичал Франция, той е изпитвал привързаност към френската култура. Единствено общувайки с французи, в това число и с хора от службите, Фаруел се е чувствал свободен човек”. А ето и как колега на Ветров от КГБ го описва: „Ветров никого не обичаше, нито жена си, нито сина си, нито своята професия, нито родината си, още по-малко Франция. Той обичаше единствено себе си. Това, което го привличаше на Запад, е индивидуализмът, но се пристрасти към него съвсем по-руски: доведе го до крайност”.
На 22 февруари 1982 г. Владимир Ветров и любовницата му Людмила Аничкина се качват на автомобил и отиват на по-изолирано местенце в едно предградие на Москва, където паркират. Отварят бутилка шампанско и започват да разговарят, но общуването им преминава в бурен скандал. Людмила прави драматична сцена и настоява Владимир да се разведе с жена си и да се ожени за нея. Ветров започва агресивно да разяснява чувствата си, двамата се скарват още повече и Людмила внезапно изказва подозренията си, че Владимир шпионира в полза на вражеския Запад, тя знае за някои негови контакти с чужденци, а също споменава и голямото количество пари, които любовникът й без всякакво смущение харчи за каквото му падне. Тогава агент Фаруел наистина изпада в ярост, взима един нож и нанася на любовницата си няколко удара. Изскачайки от колата, Людмила започва да вика за помощ. След нея излиза и Владимир и наръгва с ножа случайния минувач, който се е притекъл заради виковете и е станал свидетел на драмата. Човекът умира.
По улицата се появяват още хора, Людмила е откарана в болница, а Владимир в милицията. Френското разузнаване допуска редица пропуски в организацията на работата със своя ценен агент. Например не са договорени възможностите за преминаването на Ветров в нелегално състояние при разкриването му от КГБ или други екстремни ситуации. Ето, че такава необходимост възниква при опита му да убие своята любовница, при което загива случаен човек. На 3 ноември 1982 г. той е признат за виновен в умишлено убийство и е осъден на 15 години затвор, които да излежава при строг режим някъде под Иркутск. Това развързва ръцете на западните му приятели и те използват предоставената от него информация без никакви задръжки. За тях той вече е свършена афера. През януари 1983 г. във френското посолство в Москва се разваля телексът. Техниците, които го поправят, намират в него подслушвателно устройство. Аналогичната проверка доказва, че такива подслушвателни устройства има и в останалите 5 телекса в посолството. Оказва се, че тези подслушвателни устройства са вложени още през октомври 1976 г., когато техниката е пътувала от Париж за Москва в товарни вагони, неохранявани от никого. Това е била достатъчна възможност за КГБ, за да се справи с въвеждането на подслушватели.
За цели 8 години на никого от френските служби за сигурност не му хрумва да провери апаратурата. След като изслушва доклада по случая, френският президент Франсоа Митеран толкова се вбесява, че от списъка, предоставен му от френската контраразведка със сътрудници на КГБ и ГРУ в съветската дипломатическа мисия в Париж, сам и собственоръчно зачертава 47 разузнавачи под прикритието на дипломати, които нарежда незабавно да напуснат Франция. С това Западът прави много груба емоционална грешка. Експулсирането в един и същи момент на голям брой съветски разузнавачи от Франция позволява на руското контраразузнаване да разкрие Фаруел. На 5 май 1983 г. 47 съветски дипломати са експулсирани от Франция с огромен медиен шум заедно със семействата си. Два големи рейса спират пред посолството на СССР в Париж на известния булевард „Лан”, за да натоварят хората и техните семейства, които трябва веднага да напуснат френската национална територия. Всички тези служители в съветското посолство в Париж са разкрити като разузнавачи от документите, предадени от Фаруел. Това масово изгонване на дипломати дезорганизира за дълго време мрежите на КГБ във Франция.
Но категорично убеждава руснаците, че има сериозна къртица и огромна утечка на информация. Американците от своя страна по същото време експулсират над двеста съветски дипломати. Обаче предприемат и един друг, малко зловещ ход. В своята автобиографична книга, озаглавена „На ръба на пропастта”, Томас Рийд, министър на военновъздушните сили на САЩ по времето на Джералд Форд и Джими Картър, а също и съветник на президента Рейгън, пише, че през януари 1982 г. Роналд Рейгън утвърждава план, разработен от ЦРУ, за саботаж на съветската икономика по пътя на технологичната дезинформация. Тоест, използвайки някои съветски шпиони от научно-техническата разведка (без те да знаят, че са разкрити и ще бъдат ползвани за пощенски кутии), американците решават да им предоставят технологии, в които умишлено са въведени скрити дефекти, които да объркат руската държава и най-вече да й попречат да напредва технологично.
Идеята е неизправните електронни компоненти, необходими за създаване например на технологията „Стелт” или за космическата отбрана, като бъдат „пуснати” до учените на руснаците, да доведат до излишна загуба на много пари, енергия и време, а в крайна сметка да не се получи нищо смислено. Благодарение на френската къртица Фаруел американците разбират, че на едно от първите места в заявките и целите на съветското научнотехническо разузнаване стоят автоматизираните системи за управление, необходими за новия транссибирски газопровод. Уилям Сефайър, един от най-известните колумнисти на „Ню Йорк Таймс” (а също и президентски speechwriter, автор на президентски речи), казва, че още по онова време американците започват борбата срещу възможността руснаците да изнасят газ в Европа: „Огромният газопровод от Сибир към Европа би позволил на комунистите да контролират доставките на природен газ в Европа, а също така би им осигурил ежегодно около 8 милиарда долара за финансиране на технологичното развитие на съветската държава. Затова ние бяхме против газопровода”. Разбирайки от Фаруел, че автоматизираните системи за управление, необходими за газопровода, са много важни за руснаците, САЩ официално отказват да продадат технологията. Но проследяват внимателно съветските опити за шпионаж в посока на придобиването на програмното осигуряване на тези автоматизирани системи. След като не могат официално да купят програмата, КГБ изпращат свой разузнавач в една канадска компания, за да открадне каквото е поставено за цел.
В същото време американците оставят кражбата да се осъществи, влагайки в образеца истински „троянски кон”. „Програмата за автоматизирано управление на газопровода, която е длъжна да регулира работата на помпите, турбините и клапаните, беше специално направена така, че да предизвика авария, след като произволно пренастрои скоростта на работа на помпите и произволно регулира превключването на клапаните, като в крайна сметка създаде неприемливо високо налягане, което да разкъса заваръчните шефове по тръбата.
Резултатът беше грандиозен взрив и пожар, толкова огромен, че можеше да се наблюдава от Космоса” – разказва Томас Рийд, в онзи момент съветник на Рейгън в Белия дом и член на Съвета за национална сигурност. Мощността на взрива е оценена на 3000 тона в тротилов еквивалент. За жертвите нищо не се говори. Руснаците не искат да си признаят загубите и по темата се пази пълно мълчание. Не могат да обвинят американците, че са им пробутали фалшива автоматизирана система, защото тя просто е открадната от руското разузнаване. Известно време научната мисъл в СССР остава в ступор, тъй като се подлага на съмнение всяка технология, която идва отвън. Това създава задържане в работата на хиляди съветски инженери и учени. След като е заточен близо до Иркутск за битово убийство, Владимир опитва да намери начин дори от затвора да изпрати съобщение до чужбина с молба за помощ, но опитът се проваля.
На французите изобщо не им пука за него. Те са толкова небрежни, че в момента, в който експулсират десетки съветски агенти, работещи под дипломатическо прикритие, допускат още една безобразна невнимателност. През ранната пролет на 1983 г. нота за напускане на страната е отправена и към Николай Афанасиев, който е съветник към посолството на СССР във Франция. В отговор на предявеното искане за незабавно напускане на Франция Афанасиев иска да му бъдат предоставени доказателства за това, че като дипломат е обвинен в шпионаж. Тогава началникът на канцеларията на френското външно министерство Франсоа Шер му показва копие от секретен документ от Държавната комисия по военнопромишлените въпроси в СССР. По тази следа и по информацията кои служители са гледали и чели последно документите съветското контраразузнаване открива къртицата Владимир Ветров. През август 1984 г. Владимир Ветров е преместен в следствения изолатор „Лефортово”, където към него е отправено обвинение, този път за държавна измяна. Военният съд го осъжда за предателство на държавни тайни и сътрудничество с чуждо разузнаване. Рано призори на 23 януари 1985 г. Владимир Ветров е разстрелян. За девет месеца сътрудничество с чуждите служби Фаруел осветява 70 осведомители на КГБ в 15 западни страни и 450 сътрудници на съветското научно-техническо разузнаване.
Апропо руснаците отбелязват, че информацията, която Фаруел доставя на френските служби във връзка с придобиването на множество технологии от съветското разузнаване от различни западни страни, се оказва твърде полезна и за развитието на френската промишленост.
