Или как се роди задкулисната власт

 

Сесил  пристъпва бавно из памуковата  плантация. Вдишва дълбоко сухия южноафрикански въздух, наистина е горещо. Лекарите са му препоръчали да напусне влажния, променлив и хладен климат на Англия, ако иска да подобри здравето си. Затова и родителите му го изпращат при брат му Херберт, който е фермер в Южна Африка. Поначало съдбата е отредила за Сесил Родс трудно съществуване. Той е петият син в семейството на англикански свещеник, а по правилата на традицията най-големият син наследява семейното имущество, къщата и придобивките. На Сесил не му остава нищо друго освен да отиде в армията или да стане спекулант, във всеки случай се налага да се бори сам с всевъзможните заплашителни варианти, които един беден живот би могъл да му предложи.

 

Сесил пристига в Натал, Южна Африка, през 1870-а, пътуването е продължително, отнема му цели 2 месеца и половина. И когато най-после стъпва на африканския бряг, той напомня на призрак – дългунест, анемичен, измъчен светлокос младеж на 16 години, срамежлив и доста резервиран в маниерите си, здраво стиснал книгата на Марк Аврелий в ръцете си. След години Сесил ще признае, че единственото нещо, което го е спасило през това тежко пътуване, е именно тази книга. Тя ще остане завинаги любимото му четиво. Стоицизмът на римския император и философ и неговият волеви ум оказват много силно влияние върху характера и последващите действия на сина на викария. Като ученик Сесил се справя отлично с ученето, но му се налага да напусне училището в малкото градче Бишопс-Стортфорд, графство Хертфордшир, където е роден, защото страда от различни болести, сърце, туберкулоза, астма и какво ли още не. 

 

Съдбата наистина му е стъпила на врата и ясно му показва, че нищо не му принадлежи. 

 

Но както често става в живота, този, който е загубил много в детството си, получава особени шансове по-късно. 

 

Сякаш за да придобием необходимото познание и нужните качества, Бог най-напред ни дава изпитания и чак по-късно възнаграждава болката ни с победа, когато се е уверил, че заслужаваме. 

 

Най-голямото предимство на Сесил Родс се състои в това, че той не е свикнал да бъде щастлив и затова през целия си живот няма да смята щастието за нещо задължително за него. Затова и не просто обичайното щастие, а други важни цели ще занимават ума му години наред. Насред памуковата плантация Сесил все още не знае в какъв друг Сесил ще се превърне, и то съвсем скоро. Огромното му желание е да учи в Оксфорд, но баща му не може да плати обучението му. Неговата леля София му заема известно количество пари, но за нещастие голяма част от тях отиват за лечение на многото му заболявания.

 

С малкото останали пари Сесил пристига в Африка. Дали от топлия въздух или от появилата се страст за приключения, но здравето на Сесил се възстановява бързо. Животът му става особено интересен, когато дечицата на един фермер съсед откриват в реката бели камъчета, едно от които се оказва 21-каратов диамант. Това отключва началото на истинска треска за диаманти, която светкавично се разгаря близо до района, където живеят Сесил и семейството на брат му.

 

През същата 1870-а в Южна Африка са открити три крупни находища на диаманти. Само година по-късно над този район е установен британски протекторат, а след пет години той официално е включен в състава на Капската колония на Великобритания. По онова време тази област на Африка е буквално краят на света. Приобщаването на района става под ръководството на британския министър на колониите лорд Кимбърли. В негова чест е наречено и цялото селище, където е открито значително диамантено находище. Името му бързо става нарицателно и дори диамантената руда започват да я наричат кимберлит. По това време в тази част на Африка се навъртат всякакви типове, най-вече такива, които имат проблеми със закона на Стария континент, бягащи от религиозни преследвания калвинисти, множество лъжци, крадци и разбойници. С появата на находищата хиляди хора, авантюристи и приключенци, се стичат с надеждата да забогатеят приказно. От момента на откриването на диамантите Сесил Родс започва да не може да спи, като често подчертава, че „идеалният ум страда от идеална безсъница”. Но той винаги е смятал себе си за особена порода човек. Отглеждането на памук изобщо не е по неговата мярка.

 

Според Сесил има няколко пътя да фалираш живота си: това са жените, хазартът и земеделието. Каквото и да посадиш, няма да прокопсаш. Той набързо убеждава брат си да продадат фермата за памук и да купят земя в района на Кимбърли, още повече, че откритите находища са с благоприятни геоложки условия, разположени са близо до повърхността на земята и добивът би бил относително лесен. Двамата братя имат късмет и случват на богат на диаманти парцел. Наемат работници и започват да забогатяват буквално с часове, защитавайки своята земя от посегателствата с оръжие.

 

До този момент диаманти се добиват само в Индия, Бразилия и Африка, и то в незначителни количества. Те имат изключителни ювелирни качества и уникална твърдост, много редки са в онези времена, затова са и безумно скъпи. Пазарът е силно стеснен, общият годишен добив на диаманти не е повече от 0,3 милиона карата (1 карат = 200 милиграма). Изключително ниският добив и огромните цени определят и потребителите на диаманти – такива са свръхбогатата буржоазия и висшата аристокрация. Виждайки, че може да се забогатее главоломно, Сесил бързо купува още един парцел. Той наистина има организаторски талант, изящен спекулант е и се съсредоточава не толкова върху самия добив на диамантите, колкото върху посредническите операции и инфраструктурните проекти в района на находищата. Всичко, което припечелва, Сесил Родс изхарчва за нови покупки на диамантеноносни земи и парцели.

 

Един такъв парцел е придобиването от Родс на ферма, принадлежаща на братята бури Йоханес и Дитрих де Бирс. Въпреки потока от пари Сесил отново започва да мисли за Оксфорд. Той иска да се върне в Англия и да получи не просто образование, а високопрестижно образование, което да му отвори пътя към един друг свят, в който може да влезе само през тази порта и никоя друга.

 

Английското общество е прекалено консервативно, парите не са достатъчни, за да се вместиш в него, трябват обноски, контакти, родова линия. За да те допуснат в елитния кръг, трябва да придобиеш първо знаците на елита. Един от тези знаци е образованието. Но съдбата му препречва пътя към Оксфорд още веднъж. Абсолютно нелепо загива брат му Херберт. Заспива в палатка, а забравена свещ предизвиква пожар, който застига и пълно буренце с ром, всичко е опустошено за секунди. Останал съвсем сам, Сесил изпада в огромни затруднения по отношение на бизнеса. Той преминава през изпитанията с безкрайна работоспособност.

 

Освен че през деня е плътно в работата по добива, нощем се занимава с планиране и изчисления, дейност по проучването и контролирането на пазара, нещо абсолютно непонятно за останалите конкуренти. Сесил изчислява, че само за три години обемът на стихийния добив е нараснал значително от 16,5 хиляди карата през 1869 г. до 1 милион и 80 хиляди карата през 1872 г.

 

За пазара започва да става ясно, че диамантът не е толкова рядък минерал, както се е смятало преди, и дори напоследък диамантите се оказват най-разпространените от всички скъпоценни камъни от първи порядък като рубини, сапфири, изумруди, александрити и др. Съвсем очевидно е за Родс, че ако добивът продължи да нараства, то пазарът ще бъде изцяло залят и цените на диамантите рязко ще паднат. Тоест, ако иска да продължи да бъде богат, Родс трябва да измисли нещо. Освен това Сесил Родс е един от първите, които схващат, че за да се добива повече, трябва дейността да се модернизира. Той купува възможно най-доброто техническо оборудване, което в онези времена на нископлатен ръчен труд в Африка изглежда като невиждан и необясним разкош. Заедно с всички тези усилия най-после през 1873 г.

 

Сесил се връща в Англия и постъпва в Оксфорд, за да учи философия. Той е дълбоко убеден, че за да развие своя бизнес мащабно, ще му бъдат нужни именно връзки от средите на влиятелната аристокрация и крупната финансова буржоазия. Често му се налага да отсъства заради периодични завръщания в Африка, затова студентството на Сесил се проточва цели 8 години. В Африка той прави истински пари, а в Оксфорд гради своите връзки.

 

През този период Сесил става добре известен в масонските и парамасонските организации, а също и сред йезуитите. Изучавайки отвътре тези организации, Родс стига до извода, че хората там въпреки огромното си богатство и влияние не виждат ясно големите цели, затова той оформя в главата си сериозен план за действие. През 1881 г. Сесил Родс основава „Де Бирс майнинг къмпани лимитед” с начален капитал от 200 хиляди лири стерлинги. И ако недалновидните братя Де Бирс, продали земята си за смешно малката цена от 6300 лири, изчезват от всякакво значение, то аристократичното им име, избрано умишлено от Сесил за представяне на компанията му, ще има наистина фантастична съдба. Сесил има особен талант за бизнес. Той е белязан с умението да успява, има остър, бърз и аналитичен ум и веднага формулира основния постулат на компанията си: 

 

„Ако на света има само четири човека, то диаманти трябва да се продават толкова, че да стигат само за двама от тях” .

 

Сесил е един от малкото предприемачи, които разбират, че диамантеният пазар може да се развива успешно само в условията на монопол, който е способен да обезпечи изкуствен дефицит на диаманти, което от своя страна ще бъде застраховка срещу неконтролируемите движения на цените. Във формулата на Родс има и втора част, неизказана така ясно:

 

 „Ако на света има само четири човека, то трябва да се направи така, че те да изпитват нужда от диаманти, независимо че в действителност диамантите за нищо не служат” .

 

За абсолютната монополизация на пазара на Родс му трябват седем години. Главната пречка се оказва Барни Барнато, евреин, способен авантюрист, практическо копие на Сесил Родс. Барни се появява в Южна Африка няколко години по-късно след Родс, не притежава абсолютно нищо и само изключителният му талант за спекулации му позволява да закупи няколко участъка от находището Кимбърли.

 

През 1880 г. Барни Барнато създава компанията „Кимбърли сентрал даймънд майнинг къмпани”, която скоро получава почти пълен контрол над цялото находище Кимбърли. Войната между „Де Бирс” и „Кимбърли сентрал” продължава няколко години и завършва с победа за Сесил Родс. Ето че вярата му в Оксфорд се потвърждава на практика, да победи Барнато му помагат именно връзките, осъществени в Оксфорд.

 

През 1887 г., когато съперникът Барнато е вече напълно изтощен, Родс получава значителен за онези времена кредит от 1 милион лири от банковата компания на Ротшилд, което му позволява да придобие участъци на някои независими диамантени производители, вклинени във владенията на Барнато. Така през 1888 г. Барнато се предава и „Де Бирс” поглъща „Кимбърли сентрал”, образувайки „Де Бирс консолидейтед майнс”, в която Барнато получава доста крупен дял и до края на живота си запазва длъжността член на Управителния съвет.

 

 По този начин Сесил Родс получава контрол над 90% от световния добив на диаманти и възможността да управлява пазара в съответствие с формулата си, но все още остава най-важният въпрос, как да накара хората да изпитват нужда от диаманти? 

 

Още с откриването на първото голямо находище на диаманти в Африка увеличеният добив веднага сваля цените с 25%, тъй като много тесният кръг от потребители – членове на кралски семейства, рафинирани аристократи, финансов елит, търговска и промишлена буржоазия, не може да поеме количеството добити скъпоценни камъни. Цената на диамантите продължава да пада все повече и повече, което означава пълен крах за „Де Бирс”. Но максималисткият, амбициозен и мащабен ум на Сесил Родс има ясна стратегия как да контролира пазара. По това време на масовия ювелирен пазар, ориентиран към средната класа, властва благородният опал, който се добива в Европа, земя, която не се контролира от британската корона.

 

 

В един конкретен момент обаче, който съвпада именно с намесата на Родс на пазара на скъпоценности (каква случайност!), в европейските вестници започват да се появяват системно странни информации, рушащи имиджа на популярния опал, а именно, че този камък се отразява зле на съдбата на неговия собственик и му носи нещастие. Постепенно слуховете за „лошия опал” толкова нарастват, че се превръщат в убеждения. От друга страна, започва да се говори за диамантите като за прелест, която донася щастие и имидж.

 

Върхът на информационната битка е постигнат, когато през 1875 г. Испания е обхваната от епидемия от холера. Крал Алфонсо XII подарява на своята съпруга пръстен с изключителен опал и кралицата умира. Пръстенът отива на ръката на принцесата, която също напуска този свят. Тогава самият крал започва да носи пръстена и малко след това става жертва на холерата. Тази печална история не слиза от страниците на европейските вестници дълго време, те сериозно се съсредоточават върху вредността на опала, този зловещо мистичен камък.

 

Всевъзможни астролози, професори по медицина, екстрасенси и дори геолози се захващат да разясняват лошото влияние на опала, става модно да се доказва неговото особено  проклятие,  смъртоносно излъчване и притегляне на нечисти сили. Вследствие на това пазарът на опали за няколко години изчезва напълно. Разбира се, никакво зло магическо действие няма набеденият опал, просто теренът е умело разчистен за големия удар на диамантите. Блестящата операция завършва с това, че диамантите навлизат силно в масовата търговия с бижутерия и ценности. 

 

Сесил Родс доказва, че пазарът на скъпоценности може да бъде управляван и че цената не винаги зависи от търсенето и предлагането, а от управлението на процеса – контрол на обемите на добива, маркетинг, информационни манипулации, психология на тълпите и др. 

 

С натрупването на богатство и влияние Сесил Родс започва да се счита за последовател на един от идеолозите на Британската империя, Бенджамин Дизраели, според когото възходът на Британия е директно свързан с безграничната й колониална експанзия. В свои писания Родс заявява: 

 

„Ние, британците,  сме  най-добрата нация на света. И колкото по-голяма част от света заселим, толкова по-добре ще бъде за човечеството” .

 

Той мечтае британският флаг да се развее първо над цяла Африка, Близкия изток, Средиземноморието, Южна Америка, Тихия океан, Китай, Япония и дори над „възвърнатите Съединени щати”. Родс наистина мисли, че Британия трябва да си върне САЩ.

 

 Освен това той има геополитическото виждане, че светът трябва да се конструира и управлява не от правителство или монархия, а от наднационална тайна организация на най-влиятелните личности, финансисти, политици и крупни предприемачи. 

 

Под нейното ръководство според Родс трябва да бъдат придобити страните от „дивия свят”, след което слънцето над Британската империя никога няма да залезе. Сесил прави и действителната крачка към тази крайно амбициозна цел. Той създава неформален клуб, който да обедини английския елит. Клубът се нарича „Кръглата маса”, възниква през 1891 г. с участието на лорд Балфур, Ротшилд, Милнер, Ешлер, Сесил Родс и др. Клубът събира представители на аристокрацията, влиятелни финансисти, висши чиновници, собственици на най-големите промишлени, добивни и търговски предприятия. Към момента на създаването на този клуб Родс вече трайно се е вместил в британския елит, той е не само един много богат човек, собственик на монополна компания за добив на диаманти, но и премиер-министър на Капската колония на Великобритания.

 

Още докато студентства в Оксфорд, Сесил отделя пари за придобиване и завземане на различни райони в Африка, като ги отнема от черните им вождове и ги присъединява към Британската колония, а когато се налага, използва и въоръжени отряди. Най-значителният район от тях е територията на днешна Ботсвана. В отговор британската кралица го назначава за премиер-министър на Капската колония, дава му титлата лорд, въвежда го в рицарско звание и в тайния съвет на короната.

 

Клубът „Кръглата маса” има за цел разпространение на влиянието на Британската империя, но всъщност тази неформална организация е първата в историята наддържавна структура, която използва държавните институти, финанси и инструменти на Британия за постигане на собствени цели, които се заключават преди всичко в установяване на контрол над световните ресурси и пазари. Според Сесил Родс контролът върху световните ресурси e нов механизъм за власт. По-късно именно „Кръглата маса” ще стане организационното и идеологическото ядро на Съвета по международни отношения, на Тристранната комисия, Билдербергския клуб и др., на тези неформални обединения на световния елит, в които се генерират геополитическите стратегии. 

 

През влиянието на „Кръглата маса” върху правителството на Великобритания, използвайки държавната машина и бюджета на страната, Сесил Родс установява контрол над световния пазар на злато и метали от платиновата група – контрол, който ще се оформи окончателно във вида на т.нар. „лондонски фиксинг на златото” от 1919 г.

 

Ясно е, че създаването на неформалния висш клуб „Кръглата маса” е свързано и с един факт от съществено значение, а именно, че през 1886 г. в Трансваал (територия в североизточната част на ЮАР) са открити най-големите в света находища на злато. Година по-късно Родс създава компанията „Голд филдс оф Саут Африка” и започва да изкупува златоносните участъци в районите наоколо. Той купува от зулусите земи, а там, където не искат, отново, както и преди, действа с оръжие. Кралицата му е дала почти неограничени правомощия за присъединяването на територии. Сесил е като държава в държава. В Африка той може да има собствена войска, да строи пътища и крепости, да предприема военни операции, изобщо да укрепва интересите на английската държава, които някак интересно съвпадат и с неговите собствени интереси. В резултат територията, над която Сесил придобива абсолютна власт, става голяма колкото пет Англии. Това е „корпоративна република”, наречена на своя управляващ господар Родезия.

 

Мощността на златното находище в Трансваал е такава, че то дава около 40% от световния добив на злато. Тоест това находище в своята цялост би представлявало контролен пакет към световния пазар на злато. Притежаването на този контролен пакет пък би дало възможност пазарът на злато да се устрои точно по модела на пазара на диаманти. Обаче има един проблем. Трансваал е независима страна към онзи момент, приятелска на Германия. Ресурсите на компанията „Де Бирс” са недостатъчни да се получи пълен контрол над находището. Проблемът може да се реши единствено чрез армията и бюджета на Великобритания. Буквално казано, не е зле Англия да започне война с бурската република Трансваал, за да приобщи територията заради златото. Има обаче доста противници на силовия вариант за разправа.

 

Дори в самата „Де Бирс” възниква вътрешна опозиция начело с Барни Барнато, който все още е най-големият акционер и има висок авторитет в средите на диамантения бизнес. Барнато е против да се въвлича компанията в рисковани политически игри. Въпреки това през 1896 г. Родс организира армия от наемници, въоръжена за сметка на „Де Бирс”, и пресича границата на Трансваал в опит да окупира Йоханесбург и да насърчи въстание срещу властта (т.нар. рейд „Джеймсън”). Наемниците обаче попадат на засада и търпят поражение от бурите, а Германия официално заявява, че ще подкрепи Трансваал. Сесил е наясно, че подобна операция ще предизвика негодувание в Европа, най-малкото защото бурите са наследници на бели заселници (предимно холандци), те са европейци и християни.

 

Затова и операцията се извършва уж без знанието на кралицата и британското правителство. Наемниците на Сесил са си просто наемници. След провала на операцията се разразява грандиозен международен скандал. За да се разграничи от Сесил Родс, британското правителство публично го назовава „безотговорен авантюрист”, отправя към него резки обвинения и го принуждава да подаде оставка от поста премиер-министър на Капската колония. Скандалът дълбоко поразява и Барни Барнато, операцията се е развивала скрито от него, но след като всичко излиза наяве, отношенията на Барнато с Родс силно се влошават. Така се стига до 4 юли 1897 г., когато Барни Барнато, боксьор и борец в чудесно здраве, внезапно пада от борда на кораб, извършващ рейс в Англия. Времето е ясно, морето е спокойно, а Барнато е много добър плувец.

 

Той може и да е човекът номер 2 в диамантения бизнес, но не е член на особения клуб „Кръглата маса”. След отстраняването на шумната вътрешна съпротива на Барнато нещата започват да се придвижват по-лесно. След специално заседание на „Кръглата маса” започва подготовката за решението на проблема със златото в Трансваал. Влиятелните лица от този клуб могат да зададат посоката на движение на държавната машина на Великобритания, както и да насочат общественото мнение в правилната схема на мислене.

 

Англо-бурската война

 

Главната причина за Англо-бурската война между 1899 г. и 1902 г. се оказва желанието на Сесил Родс да установи контрол върху златните находища в Трансваал и Оранжевата република. 

 

Огромното напрежение обаче постепенно го довежда до срив. Сесил започва да пие, несъобразявайки се със съветите на лекарите. Лошо се облича и невъздържано общува. В живота му няма хора, на които да се доверява, няма приятели, нито съпруга. Един от най-богатите хора на планетата прекарва целия си живот в самота. Той наистина ненавижда жените. Смята, че женската прелест само отклонява мъжете от важните им цели. Родс не доживява до победата на англичаните в Англо-бурската война, той умира на 26 март 1902 г. едва на 48 години в пика на своето развитие. Но по-нататъшното разгръщане на събитията показва, че неговата стратегия за управляеми пазари по диамантения модел на „Де Бирс” ще бъде много добре развита от наднационални структури, прототип на които е „Кръглата маса”.

 

Смъртта на Родс нанася сериозен удар на компанията „Де Бирс”. Сесил Родс е истински бизнес гений, изпреварил хората около себе си, които трудно биха могли да мислят в неговите хоризонти и пропорции. Проблемите на „Де Бирс” постепенно започват да се задълбочават с откриването на още златни и диамантени находища в разни части на Африка. Например особена опасност за компанията представляват откритите залежи в Намибия, която по онова време е германски протекторат. През 1903 г. в Намибия се появяват няколко германски дивизии под командването на Лотар фон Трот, които бързо ликвидират съпротивлението на туземците и установяват жесток колониален режим. Няколко години по-късно се създава компанията „Дойче диамантен изелшафт мбх” и с указ на кайзера Вилхелм II цялата търговия с диаманти в Югозападна Африка се поставя под контрол на имперското колониално ведомство.

 

Германия инвестира доста пари за инфраструктура и технологии, което дава фантастични резултати, и за няколко години германската компания добива 5 140 000 карата диаманти, като печалбата й достига 3800%. Контролът над световния диамантен пазар бързо започва да се изплъзва от ръцете на „Де Бирс”, която не успява да се противопостави на германския диамантен проект, нито пък прави опити да получи собственост върху новите находища, които междувременно се появяват в някои части на Африка, включително и в зоната на британското влияние. Диамантеният пазар постепенно започва да се връща в началното си хаотично състояние.

 

Но идеите на Сесил Родс за контрол над ресурсите се споделят напълно от членовете на „Кръглата маса”, затова клубът започва да търси човек, който би могъл да ги осъществи. Така се появява на голямата сцена Ернст Опенхаймер. Неговата история много напомня за приказките, в които обущарят се превръща в милионер. Опенхаймер е евреин с немски паспорт, пети поред син на неособено богат търговец на пури. През 1897 г. Ернст постъпва да се обучава в лондонска компания, свързана с „Де Бирс”, за работа в областта на диамантения бизнес. След Англо-бурската война Опенхаймер пристига в Южна Африка да работи за същата тази компания в качеството си на сортировач и оценител на диаманти.

 

Той става много силен професионалист в диамантения бизнес и решава да се пробва в политиката. През 1912 г. е избран за кмет на „диамантеното градче” Кимбърли. Три години по-късно обаче поради гоненията на немски граждани в Африка през Първата световна война Ернст се отказва от германското си гражданство и от кметския си пост, връща се в Лондон, получава британско гражданство и сменя името си на английско звучащото Ърнест. След известни съвещания и срещи Опенхаймер отново се появява в Йоханесбург през септември 1917 г. и основава „Англо-Американ корпорейшън”, която започва агресивно да купува находища на диаманти и злато, както и да изкупува акциите на „Де Бирс”. Опенхаймер няма пари и за една милионна част от подобни мащабни операции. Но става избрано лице на много силни интереси. 

 

Компанията му „Англо-Американ” се създава със средствата на банкерската компания „Джей Пи Морган”. Поначало представители на фамилията Морган и Ротшилд са членове на „Кръглата маса”. 

 

Кога точно Опенхаймер влиза в полезрението на тази неформална наднационална структура, не е ясно, но най-вероятно това става, след като Ърнест заема поста кмет на Кимбърли. След известни консултации в клуба се стига до мнението, че най-после е намерен заместник на Сесил Родс и това е Ърнест Опенхаймер. Той не може да се похвали с аристократичен произход, нито с огромен капитал, нито с връзки в световния елит. 

 

Но по знания за диамантения бизнес, по воля за действие и работоспособност той изцяло съответства на длъжността, която клубът „Кръглата маса” иска да му даде – главен инженер на проекта за световни управляеми пазари на ресурсите. 

 

Така синът на дребния продавач на пури изведнъж оглавява най-голямата в света компания за добив на диаманти, злато и скъпоценни метали. Още през 1920 г. Опенхаймер получава пълен контрол над диамантените находища в Югозападна Африка, а девет години по-късно към поста президент на „Англо-Американ” той добавя и позицията президент на „Де Бирс”. През същата година става и член на клуба „Кръглата маса”. До 1933 г. Опенхаймер е погълнал и унищожил всички самостоятелни играчи в диамантения бизнес, създал е картелна организация за продажбата на диаманти (Central Selling Organisation), през която минават 94% от добиваните в света диаманти, и е станал неин президент. Блестящият успех на Опенхаймер доказва принципите на Родс за контрол върху пазарите, а от там и за контрол върху политическите събития по света, осъществяван от неформални обединения като „Кръглата маса”.

 

Третият райх развива технологии, ползващи диамантени компоненти. кой снабдява нацисткия режим с диаманти?!

 

Нещата обаче не свършват дотук. Всички официални източници сочат, че компанията „Де Бирс” отказва да сътрудничи с хитлеристка Германия.

 

Обаче доколкото Опенхаймер контролира 94% от пазара на диаманти, то наистина остава загадка въпросът, откъде Германия е набавяла диаманти, необходими за производството на военнопромишления й комплекс. 

 

Един отказ на „Де Бирс” за доставки на диаманти лесно би капитулирал военната мощ на Третия райх. Германия е пионер в използването на диаманти за промишлени цели. Отначало германците използват диамантите като абразиви за шлифоване на най-добрата в света оптика на „Цайс”. През 1927 г. „Круп” патентова материала Widia (wie Diamant), който извършва революция в металообработката. Само че, за да се изострят резците, са нужни диамантени инструменти. Има още куп други примери за технологии, които по онова време ползват диаманти в машиностроенето и военнопромишления комплекс.

 

Всички тези диамантени технологии стават изключително нужни, особено когато през 1933 г. Хитлер отправя огромни по мащаба си военни поръчки към „Круп”, „Тисен”, „Сименс”, „Цайс” и други големи германски компании. През онези години за първи път продажбите на диаманти за технически цели се изравняват с продажбите за ювелирни цели. По качество на въоръжението Германия се движи на равнището на своите противници, а в някои области дори е по-добра като артилерия, оптика, авиация, машиностроене и др. 

 

Към онзи момент 94% от добива на диаманти се контролират от „Де Бирс”, а Германия разполага с най-добрите технологии, ползващи диамантени компоненти, и е решила за няколко години да произведе огромно количество от най-съвършеното военно оборудване за времето си.

 

 Първите Ме-109 се появяват в небето на Испания през 1936 г. Нима този технологичен пробив се е случил с шестте процента диаманти извън монополната собственост на „Де Бирс”, разхвърляни сред дребни дилъри из целия свят?! Трябва да се отбележи, че през март 1935 г. между Германия и СССР е сключен договор за доставка на промишлено оборудване, необходимо за развитието на военнопромишления комплекс на СССР. На стойност 200 милиона марки СССР получава освен всичко друго и 1100 металообработващи машини, всички окомплектовани с диамантени инструменти, без които те не могат да работят. През следващите пет години доставките се увеличават. СССР купува още и швейцарски машини, също окомплектовани с германски диамантени инструменти.

 

 Тоест към онзи момент Германия е крупен износител на диамантени инструменти, и то при колосално развитие на собствената си икономика и военна индустрия.

 

 В спомените на министъра на въоръжението на Германия Алберт Шпеер може да се прочете за дефицит на волфрам, молибден и никел, но не става дума за дефицит на диаманти. 

 

Въпросът е откъде Третият райх се е снабдявал с толкова голям обем диаманти в индустриални количества?!

 

През 30-те единствената страна, добре настроена към Хитлер, е Бразилия. Но тя не би могла да бъде надежден източник на диаманти за Германия, тъй като диамантеният й добив е слаб, не е промишлен, не е централизиран и не е технически обезпечен поради нестабилната политическа обстановка в страната. А толкова мащабно военно производство като германското изисква пълноценни, строго регулярни и сигурни доставки. Има един интересен факт. През 1940 г. администрацията на Рузвелт провежда спешни съвещания относно мобилизиране на икономиката на САЩ в условията на война. Едно от важните решения е да се закупят веднага около 6,5 милиона карата диаманти за технически цели от британската компания „Де Бирс”. 

 

След иска, отправен към „Де Бирс”, американската държава получава съвсем неочакван отказ. Ърнест Опенхаймер им заявява, че САЩ си имат достатъчно диаманти и „Де Бирс” няма никакво намерение да излиза извънредно от постоянната схема на отдавна договорени регулярни обеми. 

 

Тогава Държавният департамент на САЩ отправя искането си директно към Уинстън Чърчил. Формално той се съгласява, но придвижването на сделката по административен път стига до провал, тоест хората по висшите етажи на властта, отговарящи за диамантения сектор във Великобритания,  напълно  саботират споразумението. Американското разузнаване бързо докладва, че въпросните висши чиновници са бивши служители на „Де Бирс” и явно работят в нейна полза. 

 

Тогава Рузвелт решава да прибегне към доста драстична крачка, заплашвайки да преустанови доставките на военна авиация за Великобритания. 

 

Тази крайна мярка наистина притиска британците и „Де Бирс” се съгласяват да доставят на САЩ 1 милион карата диаманти за технически цели, като ги транспортират до Канада. Администрацията на Рузвелт не е доволна от подобно минималистично решение и продължава да настоява за 6,5 милиона карата, но „Де Бирс” всячески се опитват да отклонят искането, като измислят различни причини, включително и такава, че хранилището им в Лондон е разрушено от бомбардировките. 

 

Но американското разузнаване опровергава истинността на подобни смешни извинения и тогава президентът Рузвелт дава окончателна заповед на службите да разберат на какво се дължи това странно поведение на компанията от тази „съюзническа” държава.

 

Разследването на американските служби продължава цели две години и изважда наяве доста интересни факти от стратегията на „Де Бирс” по монополизация на пазара на диаманти. Някои ходове на компанията рушат пазарните норми и са извън закона, но пък са разбираеми за крупния капитал. Обаче един особен факт скандализира много дълбоко американските разузнавателни служби.

 

Тя е научават от своя агентура, внедрена по върховете на управлението на военнопромишления комплекс на Третия райх, че през ноември 1943 г. Германия е получила технически диаманти в обеми, достатъчни, за да функционира хитлеристката военна индустрия в продължение на 8 месеца. Източникът на тази огромна доставка е установен – това е Белгийско Конго, компанията е „Форминер”, която напълно се контролира от „Де Бирс”

 

.Американските служби изпращат там свой агент с кодовото име Тетон, който установява маршрута на диамантите от Конго в Германия през Танжер и Кайро, събира доказателствена база и потвърждава, че диамантите са добити от „Форминер” под пълния контрол на „Де Бирс”. Агентът разкрива също, че пратките са изпращани през Червения кръст и точно когато е на път да стигне до хората, които управляват канала и до най-вътрешните схеми, той е разкрит от белгийската полиция, обявен е за персона нон грата и е изхвърлен от страната. 

 

След получаването на това белгийско досие САЩ инициират съдебно преследване на „Де Бирс”, но през 1945 г. делото е преустановено без каквито и да било последствия, ако не се брои закриването на всички сметки на „Де Бирс” в американски банки. 

 

Причините за този корпоративен парадокс у „Де Бирс”, който  противоречи  на  морала  и патриотизма (да продава диаманти на врага), са в свръхпечалбите. По онова време Германия плаща щедро за суровините. Независимо от това, че през 1936 г. златновалутните резерви на Германия са равни на нула, а през 1939 г. страната загубва и външните си пазари за експорт на промишлено оборудване, то окупирането на европейските държави позволява на Германия да оперира със заграбени злато и ценности.

 

Т ази възможност се предоставя на хитлеристите не без участието на Великобритания. През ноември 1938 г. правителството на Чехословакия, предполагайки скорошна окупация от страна на Германия, отправя своя златен запас, около 80 тона злато, на съхранение в Банката на Англия.

 

 През март 1939 г., след като напълно е окупирал Чехословакия, Хитлер „помолва” англичаните да му върнат златото. Шефът на Банката на Англия Монтегю Норман и британският министър на финансите Джон Саймън някак съвсем любезно се съгласяват с молбата на Хитлер. Същата странна история се случва и с 200 тона белгийско злато, което се връща в Третия райх от африканските колонии, където белгийското правителство успява да го скрие непосредствено преди окупацията. Какво съвпадение! По това време самото белгийско правителство заедно с тайната къде е скрито златото се намира в изгнание в Лондон. Също така при окупацията на Антверпен нацистите откриват сериозно количество диаманти и скъпоценности, които продават чрез дилъри в САЩ, а в трети страни откриват доларови сметки, чрез които заплащат доставки на суровини за своята промишленост.

 

 За  подобни  сметки  и разплащания Хитлер използва също и швейцарски франкове, които Райхът получава, след като разменя в швейцарските банки огромни количества ограбено злато. Така че Германия има с какво да плаща за своите доставки. Някои източници твърдят, че Германия е плащала за диамантите на „Де Бирс” по 26 долара за карат, което е 30 пъти по-скъпо, отколкото цените, по които „Де Бирс” продава на американската държава. Което обяснява непатриотичното престъпление на монополиста „Де Бирс”, тъй като по време на войната има особено жестоки закони, осъждащи сътрудничеството на корпорациите с Германия. Но дали подпомагането на Германия (неофициално) е само заради печалбите, или има и друга особена логика?! 

 

Дали Третият райх не възниква първоначално като щателно подготвен проект! Чиято цел е дълбока реконструкция на Европа, която да се развива удобно под егидата на марионетни правителства, които ще бъдат на разположение на елитарните наднационални  клубове  на транс националните  корпорации и висшия първи ешелон на политическите фигури… Интересно е да се отбележи, че между 1930 и 1940 г. освен представители на Ротшилд, Морган, Опенхаймер и други влиятелни имена в клуба „Кръглата маса” участват още Монтегю Норман от Банката на Англия и Хялмар Шахт, министър на икономиката на Третия райх и президент на Банката на Германия, един от главните организатори на военноикономическия възход на нацисткия режим. Интересно е, че в Нюрнберг Шахт е привлечен като един от главните военнопрестъпници, но през октомври 1946 г. е напълно оправдан. През 1951 г. в Западна Якутия са открити много места с минерални пясъци, както и находища, богати на диаманти.

 

 Няколко години по-късно СССР придобива диамантена база, равна към този момент на ресурсите, с които разполага „Де Бирс”. Комунистическата свръхдържава има възможност да установи контрол над пазара на диаманти или поне да стане равностоен играч, но за цялото си съществуване СССР не прави никакъв опит за подобно нещо, вместо това се превръща в послушен сателит на „Де Бирс”.

 

Съветският диамантен проект

 

Съветският диамантен проект се отличава с толкова висока степен на секретност, че едва ли не е по-голяма тайна, отколкото военното производство. Ако се замислим, че става дума за добив на минерали, от които 90% се използват в ювелирната индустрия, тази секретност изглежда трудно обясним парадокс, още повече, че корпорации като „Де Бирс” публикуват данни за своите добиви в съвсем достъпни официални източници. Но ако мислим за ролята и мястото на СССР в модела на управление на световните ресурси, построен от наднационални англосаксонски клубове за влияние, този парадокс на съветската секретност добива някакво обяснение. На СССР се гледа като на особен криптоикономически инструмент, приложението на който служи за модерация на пазарите на суровини, а също тази странна държава е и обект, който обезпечава много аргументи, благодарение на които могат лесно да се задават определени посоки на развитие на вътрешната политика на САЩ и Великобритания. Разбира се, това е непрозрачно освен за посветените. След разпадането на СССР стават достояние спомените на много съветски функционери, разсекретяват се някои архивни материали, свързани със съветския диамантен проект, които осветляват донякъде миналото. През декември 1956 г. на пленума на ЦК на КПСС Семьон Борисов, първи секретар на Областния комитет на Якутска област, отправя остра критика към ръководството на Министерството на цветната металургия. Той казва: „До този момент Министерството на цветната металургия под ръководството на др. Ломако добива диаманти в Урал, въпреки че за получаването на един карат диаманти в Урал е нужно да се преработват 300 куб. метра скална маса, което е 600 пъти повече, отколкото в Якутия. Фактическата себестойност на един добит карат диаманти в Урал струва 3325 рубли, или 22 пъти по-скъпо, отколкото в Якутия. За добиването на тези скъпи уралски диаманти др. Ломако изразходва повече от 30 милиона рубли на година. Още през 1954 г. Якутският областен комитет се обърна към др. Ломако с предложение да се ускори промишленото усвояване на якутските диаманти. Когато го притиснахме към стената с факти, той каза: „Това е нов отрасъл на промишленост та, рано е да се занимаваме още с него”, и отказа категорично съдействие. След това ние бяхме принудени да се обърнем към председателя на Съвета на министрите др. Булганин. И тогава съветът прие специално постановление на 5 януари 1956 г. за ускоряване на добива на якутските диаманти. Там беше написан конкретен текст, задължаващ др. Ломако. „През ноември 1956 г. да представи практически предложения за строителство и добив на промишлени количества диаманти във връзка с потребностите на народното стопанство.” До този момент такова предложение не е представено от др. Ломако…”.Номенклатурните различия в статусите на съветския министър, кандидат за член на ЦК на КПСС, Пьотр Ломако (който ръководи цветната металургия от 40-те години) и секретаря на провинциалния Областен комитет Семьон Борисов са просто несъпоставими. На пръв поглед може да изглежда, че Семьон Борисов, опиянен от аромата на Хрушчовото „освобождение” и вдъхновен от диамантеното бъдеще на Якутската република, е свършил бюрокаратичен подвиг, хвърляйки се срещу административната амбразура, защитавана от сталинстките ретроградници. Но има нещо друго. В своето изказване Семьон Борисов оперира доста свободно с едни цифри за добива на диаманти в Урал, а през 1956 г. подобна информация е имала гриф „Строго секретно!”. Освен това според системата за получаване на разрешения за достъп до такава информация Семьон Борисов е можел да получи тази информация единствено от министерството на самия Ломако. След пленума министър Ломако не коментира по никакъв начин доста емоционалното изказване на Семьон Борисов, никакви аргументи не изтъква, изобщо не се защитава. В началото на януари 1957 г. Министерството на цветната металургия на СССР приема постановление за бързо развитие на промишления добив на диаманти в Якутия и създава корпорацията „Якуталмаз”. Сравнително неотдавна беше разсекретен доклад, адресиран до Берия и Г. Маленков, включващ описание на промишлените обекти, които са във владение на МВД от 1949 г. В него се казва: „Специалното главно управление (Главспеццветмет) МВД на СССР има за задача да обезпечи изпълнението на правителствения план по добив на злато, платина и диаманти. В системата на Главспеццветмет влизат всички предприятия за добиване на скъпоценни метали. За работа в Главспеццветмет се използват затворници от 9 лагера”. В състава на Главспеццветмет влиза и предприятието „Уралалмаз”, създадено през септември 1946 г. Там работят около 3000 човека от „Кусинлаг”. Обемът на добива на диаманти през 40-те и 50-те не е голям – от 10 хиляди до 30 хиляди карата на година. Но пък диамантите са с превъзходно ювелирно качество. По това време бижутерийна промишленост почти няма в Русия и вътрешният пазар за диаманти е равен на нула. Трудно е да се повярва, че сталинистките мозъци дробят тези разкошни скъпоценни камъни за употреба при танковите дизели. Ломако заявява, че поверената му диамантена промишленост се осъществява изцяло за експорт на световния пазар: „Международната обстановка изисква от нас да съсредоточим всички сили и средства на нашата родина за укрепване и развитие на валутния фонд на нашата страна по пътя на разработването на находищата в Якутия…”. Явно е, че до откриването на якутските диаманти валутният фонд се е попълвал от ръчната дейност на затворниците от лагера „Кусьинлаг” в Урал.

Историята на диамантения експорт на СССР от 1946 до 1957 г. не е написана. Но в някои разсекретени документи за историята на ГУЛАГ се споменава за специална структура, осъществяваща „оперативно-чекистки ескорт” на диамантената промишленост. В различни документи тя се споменава като „спецотдел МГБ” или като „спецотдел МВД” под различни номера. Известно е например, че през 1949 г. тази структура е наброявала 221 сътрудници, от които 208 офицери. Какво означава това понятие „оперативно-чекистки ескорт”? Това със сигурност не е просто охраната на лагера. С охраната се занимават други добре известни структури и тази дейност не е „оперативна”. Не може да се говори и за внедрена агентура в сенчестия бизнес с диаманти, защото такъв няма в СССР, както няма и престъпна контрабанда, различна от държавата. По времето на Сталин контрабанда не е възможна. Ако е просто опазване на диамантената продукция на „Уралалмаз”, тогава защо говорим за „оперативна работа”? Явно функцията на това подразделение е свързана с таен държавен експорт на диаманти, неотразяван официално, като източник на валутен ресурс за Съветска Русия. Тоест от началото на 1946 г., когато започва добиването на диаманти в Урал, СССР изработва устойчив канал за продажба на диаманти на външния пазар, за съществуването на който Пьотр Ломако е бил осведомен за разлика от секретаря на Якутския областен комитет Семьон Борисов. Кой обаче е купувач на тези диаманти, е абсолютно неизвестно. Във всеки случай съветският поток от диаманти на световния пазар не е бил толкова незначителен, че да убегне от монополния контрол на „Де Бирс”.Трябва да се отбележат и няколко факта, произлезли в разделната за диамантения пазар 1954 г. Първо, открито е първото огромно находище на диаманти в Западна Якутия (Зарница). Министърът Ломако яростно блокира инициативата на ръководството на Якутия за бързото развитие на промишленото производство на находището. Второ, сър Пърси Силитоу, бивш шеф на британското контраразузнаване до 1953 г., по предложение на „Де Бирс” пристъпва към създаването на Международна организация за диамантена безопасност, ядрото на която се състои от сътрудници на МИ-5. Това, че „Де Бирс” канят Силитоу да оглави специална служба за сигурност, означава, че на диамантения пазар се е появила особена заплаха и това категорично са якутските диаманти. Поначало „руското направление” в онези години е водещо в дейността на МИ-5. Така че Пърси Силитоу разбира от тактиката и стратегията на съветските служби повече от всеки друг. Също така Ърнест Опенхаймер разяснява на Силитоу още на първата среща, че ако възникне независим източник на диаманти в обем около 20% от общия съществуващ към момента добив на диаманти, то на монополната организация за контрол върху ресурсите ще бъде нанесена особено силна щета. Обсъждането на тези проценти говори, че „Де Бирс” са имали много точна представа за прогнозните оценки за находището в Якутската АССР, които, разбира се, са имали гриф „Строго секретно!” във ведомството на Пьотр Ломако. От спомените на Семьон Борисов, озаглавени „Диаманти и вождове”, съвършено невъзможно е да се разбере какви са били мотивите на Ломако, за да заеме такава противникова позиция срещу бързото усвояване на якутските диаманти. Аргументацията на Борисов от икономическа гледна точка е безупречна, а възраженията на Ломако са напълно несъстоятелни. Да си представим, че заемащият поста министър повече от 40 години, другарят Ломако, е бил просто мързелив, недалновиден и безотговорен, е повече от невъзможно. По-вероятно е да има съществена причина за неговото странно поведение. И тя е следната. Износът на уралските диаманти, добивани от ведомството на Ломаков, е отивал за „Де Бирс” или към фирми, свързани с монополиста. Каналът е бил защитен от неформално споразумение между страните на достатъчно високо равнище. Технически се е осъществявал от специалните служби на Съветска Русия, като се е контролирал от британското контраразузнаване. По този канал е минавала и информацията за развитието на диамантения проект в СССР. Откритите якутски находища и прогнозите за тяхната мощност явно са предизвикали обсъждане и спорове в средите на съветското държавно ръководство, като колебанията са били дали да се излезе на международния пазар самостоятелно, или да се действа отново през „Де Бирс”. Никита Хрушчов заявява буквално следното: „На агресорите империалисти трябва да се покаже среден пръст, съвсем скоро нашата родина ще заеме доминиращо място на международния валутен пазар, увеличавайки добива на диаманти в Якутия за ускоряване на създаването на материално-техническата база на комунизма в Съветския съюз”. За хора като Пьотр Ломако икономическият идиотизъм на Хрушчов е бил съвсем очевиден и извън всякакво съмнение. Трябва да се отбележи, че Ломако остава министър на цветната металургия до 1986 г., преживявайки на този пост и Брежнев, и Андропов и Черненко. Просто елитната групировка, към която принадлежи Ломако, решава да предостави на „Де Бирс” време за прегрупиране. В този обсег от време „Де Бирс” трябва да реши следните задачи: да разработи маркетингова стратегия за диамантения пазар, такава, че той да е способен да погълне без критични ситуации обработените диаманти на якутското находище, а също така „Де Бирс” да се застрахова, ако все пак СССР реши да играе като самостоятелен играч на диамантения пазар. Първата задача е решена с помощта на маркетинговата програма Eternity Rings, а за решението на втората се погрижва сър Пърси Силитоу. Той разпространява нужната информация по неформалния експортен канал, с която създава допълнителни аргументи против съветските амбиции за „доминиращо положение на валутния пазар”. Тази организация и подготовката отнемат около две и половина години, след което през декември 1956 г. Пьотр Ломако получава позитивен сигнал. Страните успяват да се договорят, избягвайки пагубна за пазара ценова война. Сериозната заплаха за монопола на „Де Бирс” отпада. „Диамантената клоунада” на пленума на ЦК на КПСС е финален акорд в преговорните процеси, разбираема само за посветени. През 1957 г. заедно с началото на мащабния добив на диаманти в Якутия прекратява съществуването си и Международната организация по диамантената безопасност. Две години по-късно е сключен и първият официален договор с „Де Бирс”, когато СССР официално продава на компанията диаманти в обем 13 хиляди карата. През 1960 г. се сключва и едно особено споразумение, според което СССР се лишава от правото си да излиза на международния пазар самостоятелно, срещу което „Де Бирс” се задължава да изкупува всичкото количество диаманти, което Съветска Русия произвежда. С това СССР губи възможността да влияе върху цените, а просто влиза в ролята на нещо като колониален доставчик на суровини.

Но отлагането на сроковете за усвояването на якутското диамантено находище съвсем не е единствената странност в развитието на диамантената програма на СССР. Не по-малко интересно е защо СССР използва за диамантените находища в Якутия редови трудови ресурси, което прави диамантения добив на СССР нерентабилен за огромен срок от време. През 1948 г. генерал-лейтенант Иван Никишов, началник на Главното управление по строителство на Далечния север (Дальстрой), излиза с инициатива за ликвидация на Якутската АССР, тъй като била съвършено декоративно образувание, служещо като бюрократично препятствие за  добивната  промишленост, създадена в рамките на МВД на СССР. Неговите опасения са свързани с дълбоката нерентабилност на проекта за добив на диаманти. Никишов има сериозен номенклатурен потенциал – кандидат-член на ЦК на КПСС, депутат на Върховния съвет, Герой на социалистическия труд. В течение на десетина години той ръководи множество лагери, влизащи в империята на Дальстрой, и даже получава полковнишки орден „Кутузов” първа степен. Краят на младата Якутска република е доста реален, но в резултат на доста интриги в МВД Никишов излиза в оставка и развитието на неговата идея приключва. Практически цялата добивна промишленост на Якутия е ГУЛАГ. На територията на автономната република се намират десетки лагери, чиито затворници се използват за добив на злато, слюда, въглища, олово, волфрам и др. Логично е да се очаква, че след откриването на диаманти в Якутия развитието на диамантения добив ще бъде отново в рамките на тази система. От края на 20-те години до разпадането на СССР ГУЛАГ е инструмент, който позволява много бързо да се насочи свръхевтина работна сила в конкретно направление. При създаване на добивната промишленост на СССР този инструмент е използван максимално – никел и платина в Норилск, въглища във Воркут, злато в Колима и Якутия, всичко е усвоено от ГУЛАГ. Биографията на Ломако, централната фигура в съветската диамантена промишленост, е изцяло и дълбоко свързана с ГУЛАГ. Първият управител на „Якуталмаз” В. Тихонов през 1938 г. е бил главен инженер на „Верхамурзолото”, което влиза в „Ключевлаг”, а неговият приемник Л. Солдатов до влизането си в диамантената промишленост е ръководил лагер на Чукотка, специализиран в добива на уран. Изначално е ясно, че усвояването на диамантените находища в Якутия е толкова огромен проект, от порядъка на тези, които са просъществували само благодарение на ГУЛАГ заради ниската себестойност на робския труд. Тежки климатични условия, никаква инфраструктура, ситуация, която би отблъснала всички нормални хора от подобна работа или биха могли да бъдат привлечени само срещу огромно заплащане. Да се мобилизира такова количество доброволен  труд при подобни условия ще бъде ужасно трудно.  По-късно действителността доказва това: през 1957 г. напускат 20% от кадрите на „Якуталмаз”, изпратени в Западна Якутия по  задължително партийно-професионално  разпределение. Хубаво е, че при създаването на  „Якуталмаз” се  тръгва  по нормалния път, никакви  лагери, високи заплати, надбавки, строителство на градове и селища с нова, съвременна инфраструктура, фантастично снабдяване, изобщо схема, която за дълго обезпечава отрицателната рентабилност на съветския диамантен проект. Но е необяснимо предвид паралелните практики на СССР за други подобни добиви. Загубите от добива на диаманти в Якутия автоматично гарантира пълната невъзможност за ценова война с „Де Бирс”. Дали тази стратегия за якутското находище е независим избор на съветското ръководство, или е натрапена посока, не е много ясно. Но тази ситуация способства изключително за укрепване на положението на „Де Бирс” като единствен играч, контролиращ пазара.

Има една интересна особеност в следреволюционния икономически колапс на СССР. По онова време, през 20-те години на XX в., единственият експорт, който младата комунистическа държава може да осъществява, това са ценностите,  присвоени  от  т.нар. „експлоататорска класа”, това са скъпоценни камъни, бижута, злато, монети, ювелирни  изделия, всевъзможен  антиквариат и най-много брилянти. През 1921 г. най-значителното перо от външнотърговските  операции на Съветска Русия са антиквариатът, всякакви скъпоценни предмети, около 9 милиона златни рубли. На второ място са брилянтите, 7 милиона златни рубли. Но това са само документално описаните  обеми. В действителност обемите от брилянти, които заливат международния пазар, са чудовищни. Функционери на Коминтерна си спомнят, че е имало обичайно указание на ОГПУ да се доставят чували с конфискувани скъпоценности, които се събират за фонда на Политбюро, чиято съдба по-късно е абсолютно неизвестна. Но фактите сочат, че световният пазар е залят от руски скъпоценности, които подбиват цените. Опасността е толкова осезаема, че на „Де Бирс” се налага през 1921 г. да съкратят добива на диаманти в Южна Африка с около 25%. Износът на руски брилянти на дъмпингови цени продължава да нараства. Вълна от контрабанда на брилянти залива Европа и САЩ. На провежданите аукциони по света възникват редица скандали, след като част от собствениците, вече емигранти на Запад, разпознават някои от своите лични вещи и бижута. През 1920 г. като специален представител в Лондон е назначен Леонид Красин. Този виден функционер на болшевишката партия е вътрешен за английския елит и както се разбира от кореспонденцията му с комунистическото управление, е напълно наясно как може да се излезе от особения хаос: „Трябва веднага да се прекрати продажбата на художествени ценности и брилянти чрез съмнителни лица, вместо това е нужно да се създаде картел за общи продажби на брилянти, най-добре с „Де Бирс”. Те трябва да получат монополно право да продават руските брилянти, само така може да се успокои пазарът и да се повишат цените”. Освен това подобно споразумение с „Де Бирс” може да бъде основа за контакти с банкерските империи на Ротшилд и Морган, където пък руските брилянти могат да служат като гаранции за кредити, които да обезпечат бъдещи технологии в съветската държава. На 16 март 1921 г. е подписан първият в историята на Съветска Русия и Великобритания търговски договор, който съдържа едно крайно интересно условие: Англия се задължава да не арестува злато, капитал, ценни книжа, скъпоценности, идващи от Русия, в случай че някоя съдебна инстанция даде такова нареждане. Това условие фактически изключва намесата на английската държава в деловите операции, произтичащи от това споразумение. А ако трябва съвсем ясно да се подчертае: този договор е съвсем формално прикритие на сътрудничеството на болшевиките със сили, които са много по-влиятелни от английските държавни институции. Малко след подписването на договора, който от руска страна подписва самият Леонид Красин, той създава в Лондон компанията „Аркос”. Тя е само началото на ред други компании, които са център на деловите операции с износа на злато, антиквариат и брилянти от Съветска Русия. За моралната страна на въпроса никой не се интересува, че всички тези предмети и скъпоценности са крадени лични вещи от страна на болшевиките. Най-важно е експортът на злато и брилянти от Русия да влезе в цивилизовано русло. Скоро цените на брилянтите се увеличават отново и щетите, нанесени от резкия дъмпинг на руския износ, се изглаждат. Парите от износа на брилянти съветското ръководство харчи за вътрешни икономически нужди, но по-важното е съвсем друго. Парите от присвоените скъпоценности се превръщат в стартов капитал за огромно множество „частни” компании, чрез които СССР придобива посредством „трети лица” крупни пакети акции във водещите световни промишлени концерни. С подобна мрежа СССР получава достъп до новите технологии на отбраната, което обезпечава военнопромишления комплекс на комунистическата държава, поначало тази мрежа ще продължи да функционира до края на съществуването на СССР, обезпечавайки и „фантастичните успехи на съветското разузнаване”.