Основополагащият договор между ФРГ и ГДР от 1972 г. може да послужи като модел за уреждането на спора между Сърбия и Косово. Въпросът за статута на областта не бива да е водещ, казва за ДВ проф. Вернер Вайденфелд.

ДВ: Сръбският президент Александър Вучич откри "вътрешносръбския" диалог по темата Косово. Мнозина смятат, че така той иска да прехвърли отговорността за фактическото признаване на Косово върху цялата нация. Има обаче и други предложения, например като образец да се използва договорът между ФРГ и ГДР от 1972 година. Добра основа ли е това?

Вернер Вайденфелд: Вероятно никоя от страните в конфликта няма просто да отстъпи. Положението е каквото навремето с ФРГ и ГДР: налице са два различни възгледа, по принцип нито едната страна не отстъпва, но и двете имат интерес от практическото подобряване на положението. Всички страни запазват основните си позиции, но извън това се търси подобряване на ситуацията в практиката. Ако страните са заинтересувани от по-добри контакти или пък от премахване на ограниченията за пътуване, то договорът между ФРГ и ГДР е добър модел.

ДВ: Този договор отразява различните възгледи на Бон и Берлин по онова време по националния въпрос. В спора между Сърбия и Косово ще залегнат ли, според Вас, различните мнения на Белград и на Прищина относно статута на Косово?

В. Вайденфелд: Да. Както е записано в основополагащия договор, независимо от различните схващания по принципни въпроси (като националния), двете страни подписаха договори за сътрудничество. Ако навремето тази формулировка не беше включена в преамбюла, опитът би се провалил, защото опозицията беше изцяло против да се подписват споразумения с ГДР.

ДВ: Една от най-важните последици от договора бе, че двете германски държави станаха членки на ООН. Ако Белград и Прищина сключат подобен договор, Косово едва ли ще стане член на световната организация докато не бъде призната за държава - не на последно място и от Русия.

В. Вайденфелд: Навремето в Германия беше оспорван въпросът дали в договора изобщо да се споменава аспектът с ООН. Това обаче е излишно - въпросите за статута не бива да се превръщат непременно в ключов елемент за по-нататъшните разговори. Във всеки случай не и в началото на този процес.

ДВ: Брюксел и Берлин досега не са поставяли условието Сърбия да признае Косово, за да се присъедини към ЕС. Тук работа би свършило и едно обхватно споразумение за нормализиране на отношенията. Достатъчно ли ще е това, според Вас?

В. Вайденфелд: Разбира се! Ако дотогава те съумеят да постигнат такова споразумение, няма да има пречки пред присъединяването.

От 1987 до 1999 г. Вернер Вайденфелд беше координатор по въпросите на сътрудничеството между Германия и САЩ

ДВ: А не представлява ли проблем това, че спорът между Сърбия и Косово привнася в ЕС един проблем, свързан с териториални претенции?

В. Вайденфелд: Не, въпросът за границите ще бъде неутрализиран, както това стана навремето с договора между ФРГ и ГДР. В случая и шестте страни от Западните Балкани целят присъединяване към ЕС. Но помежду им се създават напрежения. Тези напрежения трябва да отпаднат, а това ще стане, когато всяка от страните поеме повече отговорност и получи ясна перспектива за членство. Защото тогава те ще имат вече съвсем друг интерес.

ДВ: Сръбският външен министър Ивица Дачич отново подхвърли старата си идея за подялбата на Косово - Северно Косово "да си остане" сръбско, а в замяна Косово да "получи" южносръбския регион Прешево с предимно албанско население. Реалистични ли са подобни планове?

В. Вайденфелд: Да, Всичко това е предмет на разговорите. Подобни предложения трябва да се разглеждат, според мен, като още възможности за постигане на напредък. Те трябва да се артикулират. Дори само воденето на разговори, които да не се препънат още при първия по-сериозен проблем, представлява напредък. Най-добре би било, разбира се, ако двете страни се съгласят трета страна да им бъде посредник. Тогава отговорничката на ЕС за външната политика може да присъства на разговорите и да ги води.

Проф. Вернер Вайденфелд преподава политически системи и европейско единство в Мюнхенския университет и ръководи дейността на Центъра за приложни политически изследвания