Приватизацията на войната подронва изконните атрибути на държавата: националната армия

и външната политика

На 16 септември 2007 г. конвой от американски дипломатически автомобили наближава площад „Нисур” в Багдад. Охраната държи пръст на спусъка. Мястото е открито, конвоят влиза в кръговото движение. Гардовете оглеждат бетонните огради по външния кръг. В пъкъла на багдадското пладне бронежилетките имат ефект на сауна. По един от ръкавите към кръговото се доближава KIA с жена и млад мъж зад волана. Горилите правят знак на колата да спре, но шофьорът сякаш не ги забелязва. Вбесен, охранител мята бутилка вода по автомобила. Без резултат. Когато той достига на двадесетина метра от конвоя, американците стрелят във въздуха. Притичва иракски полицай, който сякаш започва да бута киата към кортежа. Охраната решава, че това е кола бомба, а полицаят – предрешен атентатор, и открива масиран огън от четирите джипа. От близкия пост на иракската полиция отвръщат на стрелбата, без да разбират причината. Над площада долитат два сини хеликоптера. Виждат горящи коли и кървави локви, задръстен трафик и блед пушек. Прашната буря от витлата потапя цялата трагедия в мъгла. Вечерта телевизиите съобщават за 17 убити и 20 ранени иракчани. Вината пада върху гардовете на частната охранителна фирма „Блекуотър”.

Лов на риба в черна вода

Касапницата на площад „Нисур” влиза в съда. Шефът на „Блекуотър” Ерик Принс е призован за обяснения в Конгреса на САЩ. А в медиите изплуват астрономическите договори на частните охранители в Ирак. Само печално прочулата се „Блекуотър” е усвоила 1,6 милиарда долара. Но в следвоенните години там са още и британците от Aegis (договор за 1,3 милиарда долара с американското правителство), Triple Canopy (1,5 милиарда долара), Armorgroup, Erinys и десетки по-малки. Дори войната, изконен монопол на държавата, един от последните й безспорни прерогативи, в годините на триумфиращия неолиберализъм е де факто приватизирана. Цифрите не оставят съмнение. През 2009 г. в Ирак са дислоцирани около 160 000 американски военни и над 170 000 частни контрактори (contractors). Това е родовото име за паравоенния персонал, нает от частни фирми, подизпълнители на Пентагона и ЦРУ. Мисиите им включват обучение на местни полицаи, охрана на тръби, хотели и посолства, ескортиране на бизнесмени, проследяване и обезвреждане на опасни лица. Към 2013-а списание „Икономист” оценява световния пазар на частни военни услуги на кръглите 100 милиарда долара.

Корсарят на републиката и Принцът на войната

Наемането на главорези за частни нужди се е правело винаги, но в малък брой, за кратки срокове. Често за мръсна работа, недостойна за армията. Олицетворението на наемника от XX век е французинът Боб Денар. В прочутите си мемоари от 1998 г. той се удостоява с легендарно прозвище Корсарят на републиката. Кариерата му започва в Индокитай през 50-те. Мустакатият полковник Денар се прочува като професионален превратаджия, способен с рота катили да смени властта в Конго или на Коморските острови. Воюва в Ангола, мъти водите в Иран.

В Йемен го наемат британците от MI-6. Но всичко това са кървави пари при гарантирана малария и чести престои в затвора. Английският му колега Дейвид Смайли си спомня как французите „работили” месец в Йемен и месец в Конго. В Йемен им плащали, но нямало жени и алкохол. В Конго се биели срещу комунистите „от идеализъм” по думите на Денар, затова пък жените и алкохолът били бонус. Корсарят на републиката е част от арсенала на постколониалната политика, но умира в крайна бедност с пенсия от 250 евро през 2007 година. По същото време наемниците вече се именуват контрактори, а държавите отдавна не се свенят да работят с частници открито и на широка нога. Корсарят на републиката е пенсиониран герой. Символът на новото време е Ерик Принс, Принцът на войната, създателят на „Блекуотър”. Син на милиардер, с минало на тюлен от американските спецчасти, през 1997-а Принс купува с парите от наследството 6000 хектара в Грейт Дисмал Суамп в Северна Каролина и учредява охранителната фирма „Блекуотър”. И той се има за „идеалист”. Хрумнало му да създаде частна армия след геноцида в Руанда. Идеализмът му върти изгоден бизнес с неоконсервативната администрация на Буш-син. Компанията на Принс охранява зелената зона в Багдад, обучава полицията, ескортира цистерни, разминира пътища и дори осигурява въздушен надзор над Багдад със своите сини хеликоптери с бели ленти.

Официалните й договори в Ирак са за 1,6 милиарда долара, но в мемоарите си „Цивилни войници” от 2013 г. Ерик Принс признава още половин милиард секретни поръчки, без да дава подробности. След касапницата на площад „Нисур”, за да се отърси от кървавата си репутация, „Блекуотър” приема невзрачното име „Xe”, а днес вече е прекръстена на Academi. От което бизнесът й не страда. Тренировъчният център в Мойок разполага с 40 различни стрелкови полигона, на които освен гардовете на фирмата се обучават и хиляди войници от редовната американска армия. В средата на огромното имение, по брега на малко езеро са погребани всички загинали служители на „Блекуотър”. Като четиримата обесени от иракските бунтовници на мост във Фалуджа. На плочите пише Багдад, Кандахар, Джалалабад…

Къде е скандалът?

Ако наемничеството е втората най-древна професия, то в какво тогава е скандалът с частните армии? Отговор: в мащаба и принципа. До преди 20 години малки групи наемници извършват преврати там, където армията не може да се намеси. Южна Африка е основен доставчик на обучени главорези. Офицерите са белокожи и говорят английски и френски. След изпълнение на поръчката наемниците потъват кой откъдето е. Днес паравоенният бизнес за милиарди не се свени от камерите. Ерик Принс е рейтингов гост в телевизионните студиа. Десетките хиляди служители на Academi, DynCorp и сие сключват изрядни договори, а държавата охотно аутсорсва основни армейски функции на частници. Средното заплащане на гардовете в горещи точки като Афганистан и Ирак (където те остават и след изтеглянето на армията) възлиза на 10-12 хиляди долара месечно. Британците подбиват пазара, като наемат непалски гурки, издръжливи и обучени планинци, които рискуват живота си за мизерните 500 долара месечно. Паравоенният бизнес се е разраснал дотам, че цели региони са отдадени на своеобразен военен франчайз. Още през 90-те южноафриканската компания Executive Outcomes поема охраната на много находища на петрол и полезни изкопаеми в Сиера Леоне и Ангола по поръчка на мултинационални добивни компании. Сетне разширява контрола си върху пътищата и измества националните армии, а с това приватизира и голяма част от суверенитета на въпросните държави.

По същото време гигантът DynCorp печели поръчката за така наречения „План Колумбия”. Целта е да се предотврати появата на наркодържава в Южна Америка чрез методично унищожаване с хербициди на поля с кока, борба с местните барони и с партизаните маоисти, обучение на армията и стабилизиране на институциите. Военен франчайз практикува и Русия в размирната Чечня. В разрез с федералните закони местният лидер Рамзан Кадиров разполага с лична гвардия, която вее на знамената си лика на чеченския президент. В родното му село Центарой е разположен учебният център на армията му, в която деветгодишният му племенник командва рота, а курсантите учат само военни дисциплини и основите на Корана. Войската на Кадиров е сравнително малобройна, около 1200 човека, затова пък се ползва практически с неограничени правомощия на територията на Чечня, в която федералните закони са чиста формалност. Негласната сделка на Москва с Кадиров е имунитет срещу мир в Чечня. С цената на насилие.

Най-подир мащабът на частния охранителен бизнес е най-ясно въплътен в световния номер 1 в бранша: американската корпорация G4S. Фирмата е активна в 125 страни и със своите 620 000 служители е вторият най-голям работодател в САЩ след веригата Walmart. G4S е не просто частна армия, а армия от съветници във всички сфери, способна да пилотира цяла държава, стига да бъде потърсена. Ако мащабът на частния паравоенен бизнес шокира, то принципите му плашат. Интересът на правителствата от приватизацията на войната е очевиден. Първият са комисионите от поръчките. Вторият: спестената гледка на войнишките ковчези, увити в националното знаме, които ерозират всяко правителство.

В епохата на образите тихото репатриране на убити контрактори и дискретните погребения на тези професионалисти на войната осигуряват безценен комфорт на всяко правителство. Друго достойнство на приватизираната война е размиването на наказателната отговорност за военни и криминални престъпления. Тя лесно се къса по договорната верига между контрактора, фирмата, държавата поръчител и местното законодателство в Ирак, Афганистан или коя да е друга страна. Много от контракторите се ползват и с дипломатически имунитет. През 2002 г. американката Катрин Болковак разкрива мръсните тайни на своите колеги от DynCorp, които обучават полицията в Босна. Следствието разкрива тяхната причастност в трафика на жени за проституция, но всички изобличени се отървават благодарение на дипломатическия си имунитет.

Приватизацията на войната легитимира принципа на печалбата в прилагането на военна сила. Войните винаги са имали икономическа обосновка, но досега тя беше свенливо прикривана, а конфликтите завършваха с благородни декларации и клетви за вечен мир. Днес военният бизнес удължава тихите конфликти, които носят законни печалби на частните актьори. Показателен е случаят с афганистанската охранителна фирма Watan Risk. Същата поема охраната на клана на президента Карзай след еманципирането му от американците и изгонването на DynCorp. Разследване на „Гардиън” от 2009 г. доказва, че Watan Risk е посредникът, който събира пари от американските армейски командири, за да уреди безпрепятственото преминаване на конвоите. Мнозина офицери предпочитат да платят (от 50 до 500 долара на камион) на талибаните, за да си спестят престрелки, трупове, разследвания и писмени обяснения. Въпросният трафик е изгоден за трите страни: американската армия, талибаните и Watan Risk, а парите от него се препират в Дубай, където се намира седалището на фирмата. От сделката губещи са данъкоплатците, чиито пари изтичат в кандахарските пясъци.

Документът от Монтрьо

През 2008 г. по инициатива на Червения кръст и швейцарското правителство над сто водещи охранителни фирми подписват в Монтрьо документ, който търси да внесе минимум регулация в света на приватизираните войни. Той обвързва действията на частните армии с Женевските конвенции, ограничава арсенала от разрешените им оръжия и въвежда прозрачност в дейността им. Но „документът от Монтрьо” няма силата на договор и си остава чисто пожелателен. Подписват го фирмите, не и държавите, които (поне засега!) съхраняват монопола върху правосъдието, сиреч върху прилагането на наказателната отговорност.

А къде е Принцът на войната?

След продажбата на частната военна армия „Блекуотър” Ерик Принс се отдава на мемоарите си. И изплува отново през януари 2014 година. Този път като президент на Frontier Services Group, частна охранителна фирма с интерес към Източна Африка и трафика на кораби в близките морета. Там, където всички флоти на света не успяват да преборят моторните лодки на сомалийските пирати. Вестникарска легенда за наивници. И пазар за милиарди.