Романът на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“ е един от най-загадъчните романи в литературната история; и днес изследователите му се опитват да го тълкуват.

Литературна мистификация

Защо писателят е нарекъл книгата си с това заглавие и за какво става дума в нея? Известно е, че идеята за създаването на романа се ражда, когато Булгаков се увлича от мистицизма на 19 век. Легендите за дявола, за юдейската и християнската демонология, трактатите за Бога – тези теми присъстват в романа. Най-важните източници за романа са книгите „Историята на сношенията на човека с дявола“ от Михаил Орлов и книгата на Амфитеатров „Дяволът в бита, легендите и литературата през средните векове“. Романът „Майсторът и Маргарита“ претърпява няколко редакции.

Първата редакция, над която авторът работи през 1928-1929 г., няма никакво отношение нито към Майстора, нито към Маргарита; тя се нарича „Черният маг“ и „Жонгльорът с копитото“. Т.е. централна фигура в романа е Дяволът и романът е нещо като вариант на „Фауст“ на Гьоте. Първия ръкопис Булгаков символично изгаря, след като е забранена пиесата му „Кабала Святош“. За този акт писателят съобщава на правителството: „Лично аз, с моите ръце, хвърлих в печката черновата на романа за дявола!“

Втората редакция също е посветена на падналия ангел и се нарича „Сатаната“ или „Великият канцлер“. В нея вече фигурира Маргарита с Майстора, а Воланд има своя свита.

Третият ръкопис носи днешното име на романа, който писателят не успява да завърши.

Многоликият Воланд

Князът на Тъмата е най-популярният персонаж в „Майстора и Маргарита“. Повърхностното четене показва, че Воланд е „самата справедливост“, съдия, който се бори с човешките пороци и покровителства любовта и творчеството. Някои смятат, че в този образ Булгаков е изобразил Сталин. Воланд е многолик и сложен. Той се разглежда като класическия Сатана, който замисля авторът в ранните версии на книгата, като нов Месия, преосмислен Христос, чието пришествие се описва в романа.

Всъщност Воланд не е просто дявол; той има много прототипи. Той е и върховния езически бог Вотан у древните германци – Один при скандинавците, велик „маг“ и масона граф Калиостро, който помнел събития с хилядолетна давност, предсказвал бъдещето и имал с Воланд портретно сходство. Воланд е и „тъмното конче“ Воланд от „Фауст“ на Гьоте, който се споменава в произведението само веднъж. В Германия наричали дявола „Фаланд“.

Свитата на Сатаната

Човекът не може да съществува без сянка, а Воланд без свита. Азазело, Бегемот и Коровиев-Фагот са инструменти от дяволското правосъдие, най-ярките герои в романа.

Азазело е „демонът на безводната пустиня, демон-убиец“. Този образ Булгаков заимствал от старозаветните книги, в които по този начин наричали падналия ангел, който научил хората да изработва оръжия и украшения. Благодарение на него жените усвоили изкуството да украсяват лицата си. Затова Азазело дал крем на Маргарита. В романа той е дясната ръка на Воланд, който извършва „черната работа“. Той убива барон Майгел, отравя влюбените. Неговата същност е безтелесно, абсолютно зло в чист вид.

Коровиев-Фагот е единственият човек в свитата на Воланд. Докрая не е ясно кой е неговият прототип, но изследователите го търсят сред ацтекския бог Вицлипуцли, чието име се споменава в разговора на Берлиоз с Бездомния. Той е богът на войната, на когото принасяли жертви, а според легендите за доктор Фауст – дух на ада и първи помощник на Сатаната. Неговото име, невнимателно произнесено, е сигнал за появяването на Воланд.

Бегемот е котарак върколак, любим шут на Воланд, чийто образ произлиза от легендите за демона на преяждането и митологичния звяр от Стария завет. В изследването на И. Я. Порфириев „Апокрифни сказания за старозаветни лица и събития“, което вероятно Булгаков познава, се споменава за морското чудовище Бегемот, заедно с Левиатан, обитаващо невидима пустиня „на изток от градината, където живели избрани и праведни“. Сведения за Бегемот авторът е почерпил от историята на Анне Дазанж, която живяла през 17 век, която била обсебена от седем дявола, сред които се споменава Бегемот – демон от чина на Престолите. Този бяс бил изобразяван във вид на чудовище със слонова глава и хобот, ръцете му били човешки, с голям корем, къса опашка и дебели задни лапи.

Черната Кралица Марго

Маргарита често е смятана за образец на женственост, нещо като Пушкиновата Татяна през ХХ век. Но прототип на „кралица Марго“ станала явно не много скромна девойка от руските дълбини. Освен явното сходство на героинята с последната жена на писателя, в романа е подчертана връзката на Маргарита с две френски кралици. Първата е „кралица Марго“, жената на Хенрих IV, чиято сватба се превърнала в кървавата Вартоломеева нощ. Това събитие се споменава по пътя на Големия бал на Сатаната. Дебелият, познал Маргарита, я нарича „светлата кралица Марго“ и говори несвързано за своя приятел в Париж Гесар. Гесар е парижкият издател на преписката на Маргарита Валоа, който Булгаков направил участник във Вартоломеевата нощ. В образа на героинята виждат и друга кралица – Маргарита Наварска, която била една от първите жени писателки във Франция, автор на прочутия „Хептамерон“. Двете дами покровителствали писателите и поетите. Маргарита на Булгаков обича своя гениален писател – Майстора.

Москва-Ершалаим

Една от най-интересните загадки на „Майстора и Маргарита“ е времето, когато се случват събитията. В романа няма нито една абсолютна дата, от която да се направи изводът за това. Действието отнасят към страстната седмица от 1 до 7 май 1929 г. Тази датировка води до паралел със света на „Пилатовите глави“, които се случили в Ершалаим през 29 или 30 г. в продължение на една седмица, която впоследствие се превърнала в Страстна. „Над Москва през 1929 г. и Ершалаим през 29 г. времето е апокалиптично, една и съща тъма се надига срещу града на греха с буреносна стена, една и съща луна от пасхалното пълнолуние залива кръстовищата на старозаветния Ершалаим и новозаветната Москва.“ В първата част на романа двете истории се развиват паралелно, във втората, всичко все повече и повече се преплита и в края на краищата те се сливат в едно, придобиват цялостност и преминават от реалния в страничния свят.

Влиянието на Густав Майринка

Огромно значение върху Булгаков оказват идеите на Густав Майринка, чиито произведения се появяват в Русия в началото на ХХ век. В романа на австрийския експресионист „Голем“ главният герой – майстор Анастасиус Пернат във финала се възсъединява със своята любима Мириам „до стената на последния фенер“, на границата между реални и страничните светове. Връзката с „Майстора и Маргарита“ е налице.

В „Майстора и Маргарита“, както и в „Белият доминиканец“ на Майринка, за героите не е главното целта, а самият процес на пътя – развитието. Само че смисълът на този път у двамата писатели е различен. Густав, както и героите му, го търсят в творческото начало, Булгаков се стреми за постигне някакъв „езотеричен“ абсюлит, същността на мирозданието.

Последният ръкопис

Последната редакция на романа, която впоследствие стига до читателя, е започната през 1927 г. Авторът продължава да работи над нея до смъртта си. Защо не успял да завърши книгата, която пише почти 12 години? Може да е смятал, че не е съвсем осведомен по въпроса, с който се е заел, и неговото разбиране за юдейската демонология и ранните християнски текстове да са били дилетантски? Всъщност романът е изсмукал жизнените сили на писателя. Последната поправка той нанася на 13 февруари 1940 г. Това е фразата на Маргарита „Така е то, май литераторите вървят след смъртта?“ След един месец Булгаков умира.

В един разговор Борис Пастернак казал, че явленията в литературата са законни и незаконни, а „Булгаков е явление незаконно“.

Необяснима и загадъчна е съдбата на Булгаков. Той по чудо не загинал във войните и в кървавите ужаси на революцията, по времето на болшевишката диктатура. Булгаков бил идеалната мишена за властите: от страната на двата рода на родителите му имало свещеници, баща му бил доктор по богословие в Киевската духовна академия. Първата му жена е дворянка – дъщерята на статския съветник Татяна Лапа.

Булгаков добре познавал историята, литературата, музицирал, учил за лекар, получил мястото на земски доктор в Смоленска губерния. Жена му била с него на фронтовете на Първата световна и на Гражданската война, когато Булгаков се пристрастил към морфина…

Последвал животът му на Кавказ, където живял в остра нужда. На 30 години пристигнал в Москва и знаел, че ще бъде само писател.

Булгаков ненавиждал новия съветски бит и като безпощаден сатирик го поливал със „злост и злост“. Но харесвал на Сталин, който бил фен на „Дните на Турбини“.

Булгаков, никому неизвестният провинциалист, избрал в литературата най-опасния път – на сатирика, който смело изобразявал съветската действителност. В пресата се надигнала вълна срещу него – „Долу булгаковщината!“. Престанали да го печатат. От 1928 до 1938 г. написал шест писма до властите, пет, от които – лично до Сталин. Сталин се разпоредил да му дадат длъжността режисьор в МХТ. Разрешили му да напише пиеса за младия Сталин като революционер.