Преди 2500 години, един азиатец на име Кун Дзъ изрекъл прословутата фраза: „Да чуеш сто пъти нещо не е по-добро, от това да го видиш веднъж”. По-късно този човек станал известен като Конфуций, но и до днес думите му имат голямо значение. Особено за сирийците в ерата на комуникациите, когато със собствените си очи виждат ужасяващи неща, но този ужас бива изопачен и продаден на световната публика във формата на интереси.
По-късно англичаните леко променят тази фраза на Конфуций, като така се ражда един от най-известните идиоми в английския език: „Едно изображение струва колкото хиляда думи” или по-точно преведено,” една картина може да ти спести стотици думи”. Затова се реших да напиша една статия, в която има предимно снимки и графики. Така може би ще е по-лесно и достъпно за онези, които смятат войната в Сирия за справедлив бунт в името на демокрацията. Да започнем с първата точка.

Причини за войната:

 

 

По-схватливите могат да се досетят, че самото участие на определени страни в този конфликт може да издаде причините за тази война. През 2009 г. Башар Асад отхвърля предложението на САЩ, С.Арабия и Катар за съвместен проект, който предвижда през Сирия да се прекарат газови тръби към Турция и Европа от газовото находище Южен Парс. Сирия има териториални спорове с Израел и Турция, и двете страни съюзници на САЩ, както и идеологическа непоносимост срещу аспирациите на Саудитска Арабия да владее района чрез пари и религия. На всичкото отгоре канадски фирми откриха нови находища в областта между Хасака и Палмира. Като добавим и новооткритите находища в Левантйския басейн, човек сам може да си даде сметка защо Русия, САЩ и страните от Персийския залив хвърлиха милиарди долари в тази война.

Когато започна Арабската пролет, САЩ тестваше населението на Сирия, но много бързо разбра, че няма да получи подкрепа. Затова американската администрация се обърна към Мюсюлманското братство в Сирия и към кюрдите, с които планираха да разцепят необходимите им важни територии. Така първо се появиха про-ислямистки групи като Сирийската свободна армия, която се изроди до Ал-Каида и Ал-Нусра, които пък още повече деградираха в Ислямска държава, или т.нар. ИДИЛ.

Както забелязвате на горната карта, ИДИЛ от 2014 до  2015 година достигна до най-големите си размери и се настаниха точно на териториите, богати на газ, който брадатите бойци източваха и продаваха на Турция, а оттам вероятно на Европа. ИДИЛ съвсем услужливо прекъснаха връзката между Сирия и шиитската част на Ирак, съответно и с Иран. Не само това, но ИДИЛ удобно създаде сухоземна връзка между Йордания и Турция, точно откъдето трябва да минават тръбите на Катар и С.Арабия.

След 6 години война американците не са и предполагали, че Асад ще се задържи и че ще получи такава голяма подкрепа не само от населението на Сирия, но и от Русия, Иран и Китай. Затова се намесиха директно и начертаха всеизвестните за нас сирийците „червени линии”, които ако бъдат пресечени следват удари. Така например през септември 2016г., сирийската армия завладя Палмира и тръгна към Дер Еззор, който е ключов в плановете на Белия Дом. Последва жесток едночасов удар от страна на САЩ срещу  силите на правителството, с последвало нападение на ИДИЛ, които успяват да разцепят града на части и да завладеят жизнено важни хълмове.

През април тази година Сирийската армия отново тръгна на поход към Дер Еззор, който бе забавен заради ударите на САЩ върху авиобазата Шаайрат в Хомс, точно откъдето руските и сирийските самолети удряха ИДИЛ в Дер Еззор и Палмира. Оправданието бе използването на химически оръжия в Хан Шейхун.

С известна доза наглост и лицемерие САЩ построиха база в граничния град Ал-Танаф, където също нанасят удари срещу напредването на сирийската армия, под претекста, че защитавали своите „съюзници”, и то в район, в който почти никой не живее.

Червени линии има и на юг, където Израел удря сирийската армия, ако се запъти към граничния град Кунтейра, или южно от Дараа.

 

 

 

Разпределение на територии

Следващите цифри най-вероятно ще ви изненадат. В съзнанието на мнозинството хора лежи представата, че има три групи в Сирия – лошите ИДИЛ, още по-лошия Асад и добрите бунтовници, които се подкрепят от цял народ. Това обаче е много далеч от истината:

 

 

 

Както се забелязва от данните (те са взети от  syriancivilwarmap ) на територията  под правителствен коннтрол живеят над 70% от населението. Според сирийските власт тези цифри са дори по-високи. Само в ивицата Латакия-Тартус населението се е увеличило повече от 2 пъти и там живеят от 4 до 6 милиона души. Много голяма част от християните се преместиха там. По статистика вътре в страната има над 7 милиона бежанци. Както горните цифри показват, почти 90% от тези вътрешни бежанци са избягали към териториите на „лошия Асад”, а в териториите на добрите бунтовници са останали едва 9%, като много е спорно дали има и толкова. При условие, че толкова малка част от населението живее в териториите в зелено , е редно медиите да се запитат на кого помагат т.нар. „Бели каски”, които се явяват само на територии, под контрол на радикални групировки и дали не се използват за пропаганда. Още по интересно ще е да се анализира следващата графика:

 

 

 

Осезаемо има голяма разлика в териториалните владения от март насам, при това нарастването е значително при правителствените сили, за сметка на ИДИЛ. Тези цифри са в пълен противовес на мейнстрийм медиите, които на дълго и широко тръбяха, че Асад се е биел само с клетите „бунтовници за свобода и демокрация”. Видимо е, че най-големите жертви и загуби претърпява сирийската армия в борбата с джихадистките групи, а подкрепата на населението е повече от очевидна. Преди няколко седмици близо половин милион бежанци се върнаха най-вече в Хомс, Алепо и Латакия, които са под пълен правителствен контрол.

След като американската администрация не успя да спечели необходимите си територии с т.нар. бунтовници, които тя смяташе, че ще повлече мнозинството сунити и ще използва сектарианските разделения в Сирия, тя превключи на план „Б” – използване на следващия етнически фактор, т.е. кюрдите. Кюрдите са само 9% от населението на Сирия, но използвайки за пореден път оправданието „ИДИЛ”, те завладяха близо една четвърт от страната, а имат апетит и за повече. В териториите,  оцветени в жълто,  самите кюрди са малцинство и представляват едва 30% от населението. Американците залагат поредната бомба, на една нестабилна държава, в която всеки момент може да избухнат етнически конфликти. Нито арабите, нито асирийците (християните) ще искат да живеят под кюрдски контрол. В тази ситуация кюрдите и САЩ имат две опции: или да изгонят 70% от населението, както го правят в Ракка, където се гони арабското население целенасочено, като ИДИЛ отдавна не е в града, или да накарат насила останалите етнически и религиозни групи да живеят под кюрдски, а оттам под американски контрол.

Най-добрият начин хората да разберат дали действително има умерена опозиция е да се поразходим из областите, попаднали в бунтовнически контрол, показани в зелено на долната карта:

„Умерените” бунтовници

 

 

С „1” са обозначени територии, които на практика са под управление на Ердоган и Турция. В градовете там може да вдите повече турски флагове, отколкото сирийски. 

 

В youtube може да видитекак се подготвя армия в град Джараблус и как те крещят „Да живее Турция” и „Да живее Ердоган”. Това от една страна не е учудващо, защото точно в този район живеят немалък брой тюркмени (т.е. сирийски турци). Ердоган успя да използва момента и да нахлуе в Сирия, поставяйки клин между двата кюрдски анклава. По този начин турският президент иска да предотврати създаване на кюрдска държава, която да заобикаля почти цялата сухоземна граница на Турция (в това число добавяме и иракски Кюрдистан). Както сами разбирате, това не е Сирия, а фактически окупирани територии, като трябва да се признае, че Ердоган се опитва да спечели сунитското население на своя страна и инвестира доста в инфраструктура. Парадоксалното е, че протурските групи се считат като част от Сирийската свободна армия (ССА), но те се сражават срещу т.нар. Сирийски демократични сили, които също имат фракции от  ССА.Съвсем наскоро във всички по-големи градове в този район бяха организирани протести срещу YPG и PKK.

С „2” е означена територията около Идлеб, включително и „джобчето” на север от град Хомс. Самият град Идлеб се ръководи от т.нар. “Джейш Ал-Фатах”, коалиция между Ахрар Ал-Шам и Ал-Нусра, заедно с други групи, включително и такива от ССА. Нито една от тези групи не желае демокрация, а искат шериат. Тук съществува още един парадокс: САЩ, Великобритания, Франция и Украйна блокираха предложението на Русия групата Ахрар Ал-Шам да бъде обявена за терористична организация. При това един от основателят на Ахрар, Абу Уалид ал-Сури, е бивш член на Ал-Каида. Още по-забавното в случая е, че доскорошният лидер на Ахрар Ал-Шам, Абу Джабер Шейх, напусна групата и бе избран за лидер на Тахрир Ал-Шам (новото име на Ал-Нусра).

 

 

 

В момента Идлеб е неразпознаваем за нормалните сирийци. Селищата там не се различават по нищо от Ракка и Ал-Баб, градове, които бяха под управлението на ИДИЛ. В кадрите, които пускат бунтовниците по социалните мрежи няма да видите незабрадена жена, всички са покрити в черно, а и по принцип, в редките клипове, в които показват жени, те са отделно. Защото „смесването” между жени и мъже на обществени места и прояви е забранен от салафизма. Практически, териториите в Идлеб и Източна Гута са се превърнали в мини-Саудитски арабии, изцяло изчистени от „неверници”, най-вече от християни и алауити.

На север от Хама, който е център на салафитския ислям, и в цял Идлеб, се намират едни от най-бедните и консервативните райони на Сирия.  Салафистката идеология е използвана много практично от организаторите на този парад. Именно изгонването на „неверниците”, както и на богатите светски сунити, даде възможност на голяма част от нямащите изведнъж да получат огромни имоти и принадлежности. Затова те здраво са се вкопчили в тази реваншистка псевдоидеология, която изведнъж от дъното ги направи всесилни господари.

През последните месеци се забелязват неистови опити на Ахрар Ал-Шам и Ал-Нусра да се представят като „умерени”. Преди няколко седмици първите заявиха, че вече ще ползват официалното знаме на ССА с трите звезди, а вторите пък си смениха черните флагове с бели и си промениха името на „Тахрир Ал-Шам”. Въдицата лапнаха канадците, които ги извадиха от листата на терористите.

Листа, чийто граници са много относителни. Много групи, които са били част от ССА, се сливат или обединяват впоследствие с Ахрар или Ал-Нусра, след като са получили огромно снаряжение. Така се получи с всеизвестните главорези от Нур Дин Ал-Занки, които бяха финансирани официално от американския департамент, но по-късно заснеха обезглавяването на дете и се присъединиха към клона на Ал-Каида в Сирия (Ал-Нусра).  Това обяснява защо българските оръжията продавани на американски компании и саудитски организации в крайна сметка попадат в Ал-Нусра или ИДИЛ.

 

Но е интересно кога ще се направи връзка между Саудитска Арабия и бунтовнически групи като ИДИЛ, Ал-Нусра, Ахрар Ал-Шам, Ал-Шабаб, Боко Харам и т.н. Всеизвестно е, че всичките са салафитски групи, а единствените две държави с такава идеология в целия свят са именно С.Арабия и Катар.

Близо 94% от терористичните актове по света се правят от салафитски организации, но Европа и САЩ продължават да продават оръжия на разпространителите на тази идеология.

 

Не е различна историята и в районите, означени с „3”. Там обаче водеща групировка е „Джейш Ал-Ислам”, която също отрича демокрацията и иска шериат, както споделя: нейния основател, Захран Алуш. Присъствието на Ал-Нусра, както във всички останали „зелени” зони и тук е осезаемо, а единствените представители на ССА са групата „Файлак Ал-Рахман”, които иронично в момента са съюзници с Ал-Нусра и се сражават срещу Джейш Ал-Ислам, най-вероятно за територии.

Територията, означена с „4” действа уж умерените от „Южен Фронт”, но от клиповете от Дараа и околностите, които Ал-Нусра пускат в техните канали, очевидно показват кой дърпа конците на юг.

С „5” е означена бунтовническа територия, в която на практика е пустинен район и в него не живее почти никой. Там са разположени американски и йордански спец части, маскирани като сирийски революционери, с команден център в Аман. Американците нахлуха с оправданието, че ще се бият с ИДИЛ, но до този момент удрят предимно Сирийската правителствена армия.

 

Химическите атаки и обвинения

В съзнанието на хората, химическите атаки са извършени от лошия Асад, който обгазява собствения си народ. Но ако върнем лентата назад и проследим цялата история, а не само използването на рефрени от медиите, ще разберете колко са хилави всички аргументи на обвиняващите.

Първата химическа атака се извършва в град до Алепо, Хан Ал-Асал, на 19-март-2013. При това жертвите са предимно войници от законната армия на Сирия, правителствената. Башар Ал-Джаафари, сирийският представител в ООН, веднага иска международен екип да отиде на място и да разследва случая. Такъв обаче не е пратен. Сирийската република настоява да има официално разследване. През това време медиите, най-вече Ал-Джазира и СиЕнЕн, постоянно разпространяват информацията, че сирийското правителство е използвало химически оръжия. В крайна сметка от ООН назначават бившия прокурор Карла дел Понте като комисар и възлагат задачата за сирийския скандал. В рапортите дел Понте подчертава, че на-вероятният извършител са бунтовниците и ССА. На следващия ден тя е уволнена, или по-точно освободена.

 

 

 

Едва след близо 5 месеца по-късно, на 20 август, е изпратен екип в Сирия. На 21 август, когато още екипът е в хотел в Дамаск, гръмва вторият случай за химическа атака, при това на няколко километра от сирийската столица, в района наречен Източна Гута. Делегацията на ООН се прибира, а медиите истерично разнасят новината, че сирийското правителство отново е използвало химически оръжия. Дали някой с всичкия си, би видял някаква логика, сирийските власти да поканят делегация на ООН а на следващия ден да използват химически оръжия? Защото дори от Масачузетския технически университет се усъмниха и пресметнаха, че не е възможно да бъдат ударени позициите на бунтовниците от тогавашните територии на властта.

 

 

 

Но не са само техническите несъвпадения. Дори и от видео материалите пуснати услужливо от въоръжената опозиция са повече от съмнителни, като ня тях ясно се вижда използването на едни и същи деца на различни алокации:

 

 

 

Така стигаме до третата химическа атака, извършена през април тази година в Хан Шейхун (или Хан Шехун). Забележете, градът е не само под пълния контрол на Ал-Нусра, но това е една от стратегическите крепости на терористичната организация. Нито една официална организация или делегация не е отишла на място да вземе проби, но въпреки това се сипят обвинения само в една посока – към сирийското правителство. Единствените показания са взети от местните власти, които на практика са…Ал-Нусра. И техните протежета от Белите каски, които вече никакви ги няма в Източен Алепо. На кадрите се вижда как същите тези „Бели каски” действат без ръкавици и със сандали, но въпреки това ни пробутват тезата за химическа атака. Още на следващия ден след атаката, Тръмп и САЩ намериха това за оправдание и нанесоха удар върху авиобазата Шаайрат в Хомс, откъдето основно се нанасяха самолетните бомбардировки над Палмира и Дер Еззор, а не над градовете в Идлеб.

 

Християните в Сирия

Като представител на християнското малцинство в Сирия, няма как да не засегна и темата за християните. Положението на християните е доста показателна, тъй като тя съвпада със секуларистките движения. От 2013 г. насам задавам един и същи въпрос към медии, опозиции, американски, британски посолства – колко оцелели градове има в бунтовническите райони? Досега не съм получил нито един конкретен отговор. Но аз ще ви го дам – такива няма. Единствените оцелели християнски селища и квартали са на правителствени територии. Има редица фактори, исторически и политически, които обуславят подкрепата на християните към правителството.

 

 

 

На първо място това е историческата реалност на двете големи течения в арабския свят: секуларните и консервативно-религиозните. Панарабската секуларна идеология на партия Баас се основава от християнин, сириеца Мишел Афлак, към който се присъединяват сунитът Салахадин Ал-Битар и алауитът Заки Ал-Арсузи. Те формират тази партия като контра на Мюсюлманското братство. През 1971 г. Хафез Асад, бащата на Башар, предлага нова конституция, в която е премахнато задължението президент на Сирия задължително да е сунит, а също така християните получават правото да имат собствени съдилища. Заради тези промени избухва първият бунт на Мюсюлманското братство.

Още по-важно е да се спомене, че в края на 70-те години, Хафез Асад влиза в Ливанската война на страната на маронитите, т.е. на християните, подкрепяйки Илияс Саркис. Това кара мюсюлманските братя да изригнат и да почнат да правят масови покушения срещу правителствени представители, както и срещу християните и алауитите в Сирия. Така се стига до бруталното потушаване на този бунт през 1982г. в град Хама, който се смята и до днес за център на салафизма в сирийската република.

 

 

 

Tези бунтове бяха организирани от ЦРУ, както се споменава в резсекретени документи от 80-те години, пуснати от уикилийкс:

 

 

 

Както се забелязва днешната война в Сирия напълно копира и следва намеренията на ЦРУ от 80-те години.

Като към всички тези исторически дефицити се натрупат и историческите грехове на Османската империя спрямо християнското население в района (най-вече геноцидите над арменци и асирийци) , както и фактът, че Саудитска Арабия и Катар са намесени, сами може да си направите изводите защо християните са наясно срещу кого са изправени и на чия страна да застанат. За сведение, в Саудитска Арабия християнството е забранено и се наказва със смърт или затвор.

 

Медийната пропаганда

Медийната пропаганда в Сирия се превърна в една от най-жалките в историята на човечеството.  Смятаните за най-интелигентни и развити нации започнаха да ползват предимно деца в техните пропагандни пиар кампании, и то по най-долнопробен и противен начин. Този инструмент не е от вчера, той работи безотказно от десетилетия в ерата на информационните технологии, но падението, което може да регистрираме в Сирия е потресаващо.

Да започнем още от Айлан.  Това е онова малко момче от Сирия, чието трупче лежеше покрай турското крайбрежие, а тази покъртителна гледка се въртеше във всички социални мрежи и телевизионни канали. Вероятно сте го забравили вече…

Леля му – Тима Кюрди, излезе пред медиите и заяви, че няма „умерени“ бунтовници в Сирия и когато Западът ги въоръжава, всъщност всичко отива в „Ал Нусра“ и „Ислямска държава“. Заяви също така, че Сирия преди войната е била изключително спокойна страна, а християни, мюсюлмани и кюрди са живеели в мир, и остро разкритикува медиите и политиците за стремежа им към смяна на неудобни режими. Всичко това уплаши влиятелните медии и образът на Айлан започна лека-полека да изчезва.

Спомняте ли си другото момче, Омран? Той е онова момче, което бе поставено в линейка, като никой не го обслужваше, а всички само снимаха. Неговата снимка бе на първа страница в почти всички големи световни издания – „Ел Паис“, „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Монд“, „Република“, „Вашингтон поуст“, и се превърна в символ на демонизацията на сирийските правителствени сили. Но колко от тези стотици медии показаха след това бащата на Омран, колко от тях отразиха критиките му за използването на неговото дете от медиите за пропаганда? Колко от тях отбелязаха, че семейството на Омран твърдо подкрепя правителството на Сирия, а не „умерените“ главорези? Образа на това момче повече никога няма да видите в западната преса. Най-потресаващото от цялата история е, че човекът, който засне видеото и снимките на Омран в Алепо е Махмуд  Раслан, същият, който засне и обезглавяването на 12-годишното палестинско момче от групата Нур Дин Ал-Занки.

Редно е да споменем и друго лице на пропагандата. Малкото момиченце Бана Алабед, което се предполага, че е „туитвала” от Източен Алепо, уви, профилът й смърдеше на британска проект, както и да го погледнеш. Била е фенка на Манчестър Юнайтед, любимият й пистаел е британката Дж.Роулинг, а любимата й книга е „Хари Потър”. В профила й в Twitter следва десетки разголени американски и британски поп икони,  нещо което едва ли по вкуса на забрадената й майка, да не говорим за баща й, който е член на една от стотиците въоръжени групировки в Сирия – „Ал Сафуа”. Ироничното е, че Ал Сафуа се обединиха с Ал Нусра, т.е. с франчайза на Ал Каида в Сирия. Но най-тъжното е, че момиченцето дори не може да сглоби просто изречение на английски, както се вижда от интервютата й:

 

 

 

В youtube може да намерите десетки фалшиви клипове, като този:

, в които се използват деца за пропаганда.  Това е едно от нещата, които наистина ме отвратиха. Както всеки може да се убеди, всичко рано или късно лъсва и истината излиза наяве, но винаги  е или късно, или много слабо отразено.

Така както се случи и с Наира – най-известния и класически пример за долнопробна, пошла пропаганда. Наира е 15-годишното момиче, което даде показания пред международна комисия за човешки права през 1990 г.? Тогава тя твърдеше, че иракски войници са убивали бебета в кувьози. Тя бе цитирана от редица конгресмени, а също така многократно и от тогавашния президент Джордж Буш-старши. После се оказа, че Наира е дъщерята на кувейтския посланик в САЩ и показанията й са били тотално изфабрикувани, а цялата акция е била организирана от американската пиар компания „Хил и Ноултън“ (Hill & Knowlton).

 

Заключение

Ако предположим, че Асад е бил неудобен за САЩ президент, то американската администрация предприе възможно най-грешния подход за да промени статуквото. Използването на радикален ислям в светска страна като Сирия като инструмент за постигане на целта, определено настрои мнозинството сирийци срещу т.нар. опозиция. Според мнозинството анализатори, а и сред сирийската общественост, ако утре има нови избори, то Асад ще ги спечели, и то с огромна преднина. Вината си е само на Белия дом и Пентагона, които сега се налага да разцепят страната, за да си прекарат заветните тръби през Сирия.  Защото, когато искаш нещо, е добре да помислиш за интелигентен начин да го постигнеш. А през Саудитска Арабия до Сирия няма да се стигне лесно.

Срам и позор е, че най-развитата страна в света може да унищожи живота на 24 милиона души, защото статуквото не й изнася и гледа на световните ресурси като монополист и диктатор – в противовес на широко прокламираната им демокрация, конкуренция и свободен пазар.