Юдит Розенцвайг си е мълчала десетилетия наред. Но опитите за отричане на Холокоста я карат да проговори - за гетото, за походите на смъртта, за концлагерите. Ето историята на една от последните оцелели от Холокоста:

 

 

 

"Миналото продължава да живее в мен, не мога да го скрия", казва Юдит Розенцвайг. Тя е родена през 1930 година в тогавашната Чехословакия, а през 1942 е депортирана заедно с цялото си семейство в Терезин. Две години по-късно попада в Аушвиц. Краят на войната заварва нея, сестра ѝ и майка им в концентрационния лагер Берген-Белзен, но майката умира само седмица след освобождаването на лагера. През 1948 година, на 18-годишна възраст, Юдит Розенцвайг заминава за Израел, където създава семейство и работи като медицинска сестра.

 

Днес тя е на 87 години и живее в старчески дом за оцелели от Холокоста. С нея в Хайфа се срещна Таня Кремер.

 

ДВ: Госпожо Розенцвайг, когато войната избухва, Вие сте още дете. Какво си спомняте от онова време?

 

Розенцвайг: В спомените си съм написала: "Родих се в рая, но бях изгонена оттам - точно както Адам и Ева". Бях на 9 години, когато германците нахлуха в Чехословакия. Веднага започнаха да издават различни разпоредби - да не се разхождаме в парка, да не ходим на кино. После забраниха на еврейските деца да посещават училище, поради което съм учила само до четвърти клас. А в края на 1941 започнаха да изпращат еврейските семейства в гетата. Ние бяхме изпратени в Терезин през март 1942 година.

ДВ: В книгата "Момичетата от стая 28" описвате спомените си от този период...

 

Розенцвайг: Тогава бях настанена в стая с още 29 момичета. Спяхме на триетажни легла. Спомням си, че зад тях имаше една обикновена дъска, върху която подреждахме личните си вещи: четка за зъби, гребен и канчето за супа. С това се изчерпваше цялото ни лично пространство. Нашата отговорничка се опитваше да се грижи за нас. Преподаваше ни дори уроци, въпреки че беше забранено.

 

ДВ: Одисеята Ви не приключва в Терезин. През 1944 семейството Ви е депортирано в Аушвиц...

 

Розенцвайг: Постоянно заминаваха влакови композиции за Аушвиц. Никой от нас не знаеше какво се случва с тези хора по-нататък. През октомври 1944 и нас ни качиха на влака - мен, сестра ми, майка ми и баща ми. По това време брат ми вече беше в Аушвиц. Когато и ние пристигнахме там, ни разделиха в две редици. В едната бяха мъжете, а в другата - жените. Именно тогава видях за последен път баща си. Доктор Менгеле беше човекът, който решаваше кой да бъде изпратен да работи и кой да бъде веднага умъртвен. Майка ми, сестра ми и аз бяхме зачислени на работа. Изпратиха ни в една барака, където ни взеха всички вещи, съблякоха ни голи и ни вкараха под душовете.

 

ДВ: Няколко седмици преди Аушвиц да бъде освободен, Ви изпращат в лагера Берген-Белзен. Какво си спомняте за това прехвърляне?

 

Розенцвайг: Берген-Белзен беше едно ужасяващо място. Там всички умираха от глад или болести. Когато през април 1945 дойдоха английските войници, те направо изпаднаха в шок като видяха на какво приличаме. Нахраниха ни със супа и аз веднага се почувствах по-добре. Но майка ми почина седмица по-късно.

 

ДВ: Какво намерихте в родината си след края на войната?

 

Розенцвайг: Когато със сестра ми се върнахме у дома, заварихме там нашия брат. Но нищо от покъщнината не беше останало. Още тогава реших, че няма да остана на това място, където очевидно бяхме нежелани. Казах на брат ми и сестра ми, че ще замина за Израел. Но трябваше да изминат още две години, преди това да се случи - пристигнах в Израел на 15 май 1948 година.

 

ДВ: Днес сте на 87 години, но все още пътувате често, за да разказвате своята история...

 

Розенцвайг: Правя го, защото постоянно срещам хора, които твърдят, че си измисляме. Много е важно истината да не си отиде заедно с нас. Ние сме последните живи свидетели на онези ужаси. И за да не се случват никога повече, нашата история трябва да бъде разказана на целия свят.

 

Историята на едно необикновено дете

Бягство с фатален край

 

 

 

През 1933 година Ане Франк и семейството ѝ бягат от националсоциалистическия режим в Германия и се установяват в Холандия. По време на Втората световна война са принудени да живеят в нелегалност - в продължение на две години се укриват в една къща в Амстердам. Но някой ги предава. На 4 август 1944 година Ане и цялото ѝ семейство са арестувани и депортирани в Аушвиц.

 

 

 

 

Семейството на Ане

 

Ане Франк (отпред вляво) има по-голяма сестра на име Марго (отзад вдясно). Баща ѝ Ото Франк прави тази снимка на осмия рожден ден на Марго през февруари 1934 година. По това време семейството вече живее в изгнание в Холандия.

 

 

 

 

Скривалището в Амстердам

 

В Амстердам бащата на Ане става представител на фирмата "Опекта" (на снимката). В задната част на сградата той изгражда скривалище, в което четиричленното семейство се укрива по време на хайките срещу евреите. От 1942 до 1944 година семейството на Ане обитава скривалището заедно с още четирима евреи. Именно там Ане пише известния си дневник. През 1960 година домът на Ане Франк е превърнат в музей.

 

 

 

 

Стаята на Ане

 

В къщата на Ане Франк в Амстердам посетителите могат да разгледат оригиналната реконструкция на скривалището. В продължение на месеци Ане дели тясната стаичка с еврейския зъболекар Фриц Пфайфер, когото в дневника си тя нарича "Алберт Дусел". Вдясно се вижда малкото писалище, на което Ане се труди почти ежедневно.

 

 

 

 

 

Най-добрата приятелка на Ане

 

Ане Франк пише почти всеки ден в дневника си. За нея той се превръща в нещо като най-добра приятелка, с която споделя всичко и която галено нарича "Кити". Животът в скривалището е съвсем различен от безгрижното детство преди това: "Най-хубавото е, че поне мога да записвам онова, което мисля и чувствам. Иначе бих се задушила", пише Ане в дневника си.

 

 

 

 

 

Смърт в Берген-Белзен

 

На 30 октомври 1944 година Ане Франк и сестра ѝ Марго са прехвърлени от Аушвиц в Берген-Белзен. В този концентрационен лагер са убити над 70 хиляди души. Ане и сестра ѝ Марго умират от тиф. Ане е тогава едва на 15 години.

 

 

 

 

 

Гробът на Ане

 

Надгробният камък на Ане се намира и до днес в Берген-Белзен. Еврейското момиче си е представяло живота си по съвсем друг начин: "Не искам да живея напразно. Искам да доставям радост на хората, които са около мен. Искам да съм им полезна. И искам да продължа да живея и след смъртта си", пише Ане в дневника си на 5 април 1944 година.

 

 

 

 

Голямата ѝ мечта

 

Голямата мечта на Ане е да стане журналистка или писателка. Благодарение на баща ѝ нейният дневник е публикуван на 25 юни 1947 година под заглавието "Задната къща". По-късно е многократно преиздаван и превеждан. "Всички ние живеем с едничката цел да сме щастливи. Всички ние живеем различно и все пак еднакво", пише Ане Франк в дневника си на 6 юли 1944 година.