Прессекретарят на руския президент бе помолен да коментира съобщенията, че Китай е разположил междуконтинентални балистични ракети "Дунфън-41" в провинцията Хейлунцзян, граничеща с Русия. Дмитрий Песков припомни, че Китай е стратегически съюзник, политически и търговско-икономически партньор на Русия. По думите му Москва цени отношенията с Пекин и не възприема военното строителство в Китай като заплаха за Русия.

Изключение за китайците

На другия ден официален Пекин опроверга съобщенията, че край границата с Русия са разположени китайски ракети. При все това думите на президентския прессекретар прозвучаха като картбланш, с който върховният главнокомандващ признава, че Пекин има право на всякакви действия с цел укрепване на въоръжените сили. Както преди време записвали дворяните отрано в гвардейски полкове, китайците днес авансово се броят за вечни съюзници на Русия. Ще отбележим, че пекинският режим е далеч по-резервиран в изявленията по повод отношенията с Москва.

Помня как през 1996 г. тогавашният генерален секретар на НАТО Хавиер Солана за пръв път посети Москва. На официални срещи и по интервюта той повтаряше пак и пак, че алиансът не заплашва Русия и не вижда заплаха в нейно лице. Всички негови уверения обаче неизменно се посрещаха от външното и отбранителното министерство с думите: "Благодарим, но за военните и дипломатите са важни фактите, а не декларациите. И щом военната структура на алианса приближава границите на страната ни, няма как да не виждаме в това предизвикателство и проблем. Декларациите може да се пренапишат, но фактите са упорито нещо".

Формално няма никакви промени оттогава. И по това време, и днес тези думи звучат като доста цялостна и разбираема концепция за политиката на сигурност на една голяма страна, при това притежаваща ядрени оръжия. Но тази концепция има един дефект, по-точно предвижда едно изключение - Китай. От втората половина на 90-те, когато Евгений Примаков лансираше идеята за "стратегическа ос Москва-Делхи-Пекин", за китайската диктатура и военните й амбиции е прието да се говори като за покойник - или добро, или нищо.

С няколко думи Дмитрий Песков отиде още по-далеч в тази политика. Излиза, че да бъдат пратени три батальона съюзнически войски от НАТО в балтийските страни означава едва ли не смъртна заплаха за сигурността на Русия, за каквато неуморно говорят дипломати, генерали и прокремълски медии. А възможното разполагане на балистични ракети по източната граница на Русия от страна, несключила с Москва дори такъв рамков договор като Основополагащия акт Русия-НАТО от 1997 г., е дреболия, заслужаваща най-много няколко думи.

Защо Кремъл смята НАТО за заплаха

Това на пръв поглед изцяло противоречи на принципа "не четем декларации, анализираме фактите". Та нали щом един батальон от бундесвера в Литва е повод за безпокойство, значи балистични ракети от страната, почти три десетилетия смятана от Съветския съюз за стратегическа заплаха номер две, още по-сигурно трябва да се приемат за пряка и явна заплаха. Но само ако става дума за националните интереси на Русия. Стесним ли обаче фокуса до интересите на политическия режим, тук няма нищо чудно.

От края на 90-те Западът представлява според Кремъл политическа заплаха за него - НАТО е враг и трябва да си остане такъв, защото ако признаем обратното, ще подкопаем легитимността на руската власт. А легитимността й се гради върху съветска имперска носталгия, реваншизъм, агресивни антизападни нагласи, най-вече антиамериканизъм.

В рамките на тази идеология Китай се възприема като съюзник - точно защото е диктатура. А НАТО - като враг, точно защото е съюз между демокрации. Отхвърлянето на тази идеологическа схема би довело до демонтиране на днешната политическа система в Русия. Точно затова имаме за НАТО едни стандарти, а за над двумилионната китайска армия – други.

Заедно с Пекин срещу САЩ

В информациите си за китайски ракети край границите на руския Далечен изток телевизия НТВ, контролирана от държавата, се позовава на азиатски медии и цитирани от тях обяснения. Например: "Публикуването на снимките се свързва с церемонията по встъпване в длъжност на президента на САЩ Доналд Тръмп, който по-рано си позволи редица провокационни изявления за Китай". Сиреч ракетите са досами Русия, но виновникът за това е Тръмп.

Впрочем новият американски президент, меко казано, не е голям поклонник на Китай и кремълската дружба с Пекин явно не буди топли чувства нито у него, нито у екипа му. Това само по себе си хвърля сянка върху бъдещите контакти между Путин и Тръмп. Президентът милиардер не се тревожи за човешките права и гражданските свободи в Русия. Но ролята на Москва - да наречем нещата с имената им - като младши партньор на Пекин от години внушава на Вашингтон безпокойство. През управлението на Тръмп то може да добие конкретни форми, не твърде приятни за Москва. Защото в САЩ дипломатите и военните също не се доверяват на декларации, а на факти.