През 1964 г. току-що завършилият колеж Фил Найт заема 50 долара от баща си и основава компания с една проста цел: внос на висококачествени и евтини маратонки от Япония. Докато продава обувките от багажника на своя Plymouth Valiant, Найт постига брутна печалба 8 000 долара през онази първа 1964 година. Днес годишните продажби на Nike надхвърлят 30 милиарда долара. В ерата на стартъпите Nike на Найт е златният стандарт, а неговият swoosh е нещо повече от лого. Символ на елегантност и величие, това е една от малкото икони, които се разпознават незабавно във всяко кътче на света.

Но Найт, мъжът зад логото, винаги е бил загадка. Сега той най-сетне ни разказва историята си в мемоарите "Изкуството на победата" (Locus), които са изненадващи, нецензурирани, забавни и талантливо написани.

Всичко започва с класически преломен момент. На 24 години, докато пътува из Азия, Европа и Африка и се бори с големите житейски въпроси, Найт решава, че нетрадиционният път е единственият път за него. Решен е да създаде нещо ново, динамично и различно.

Найт описва подробно плашещите рискове, с които се сблъсква по пътя, смазващите неуспехи, безпощадните конкуренти, многобройните скептици, недоброжелатели и враждебни банкери – както и многото си вълнуващи победи и критични ситуации. Но преди всичко си припомня основополагащите отношения, които формират сърцето и душата на Nike, с неговия бивш треньор по лека атлетика, сприхавия и харизматичен Бил Бауърман, и с неговите първи служители, разнородна група от отшелници и специалисти, които бързо се превръщат в екип от вманиачени по Nike братя.

Заедно, впрягайки вдъхновяващата сила на една смела мечта и споделената вяра в избавителната, трансформираща сила на спорта, те създават марка и култура, които променят всичко.

Един от най-влиятелните търговски мениджъри в света, Фил Найт, е основател на Nike, Inc. Той е бил президент на компанията от 1964 до 2004 г., както и председател на борда до 2016 г. Живее в Орегон със съпругата си Пени. Следва откъс в превод на Александра Павлова.

...Въпреки че се намираше в централно Мексико, фабриката се казваше Canada. Веднага попитах мениджърите защо. Казаха, че са избрали това име, защото им звучало непознато и екзотично. Засмях се. Канада? Екзотично? Беше по-скоро комично, отколкото екзотично, да не говорим, че беше объркващо. Фабрика, намираща се южно от границата, кръстена на държава, разположена на север от границата.
Какво пък. Беше ми все едно. След като разгледах мястото и се запознах с настоящата им гама обувки, след като направих оглед на помещението за кожи, останах впечатлен. Фабриката беше голяма, чиста и добре управлявана. Освен това беше одобрена от Adidas. Казах им, че бих искал да направя поръчка. 3000 чифта кожени бутонки, които възнамерявах да продавам като обувки за американски футбол. Собствениците на фабриката ме попитаха за името на моята марка. Казах, че ще им отговоря по-късно.
Те ми връчиха договора. Погледнах пунктираната линия над името си. Спрях се, хванал химикалката в ръка. Въпросът вече официално беше поставен на масата. Нарушавах ли споразумението си с Onitsuka?
Формално не. В споразумението пишеше, че мога да внасям само лекоатлетически обувки на Onitsuka, но не и други; там не се споменаваше нещо за вноса на нечии други футболни обувки. Затова знаех, че този договор с Canada няма да наруши формата на споразумението ми с Onitsuka. А същността му?
Преди шест месеца никога не бих направил това. Сега положението беше различно. Onitsuka вече бяха нарушили същността на нашето споразумение, както и моята същност, така че махнах капачката на химикалката си и подписах договора. Подписах целия скапан договор с Canada. А после отидох да хапна мексиканска храна.
А сега за логото. Новата ми футболна обувка щеше да се нуждае от нещо, което да я отличава от ивиците на Adidas и Onitsuka. Спомних си онази млада художничка, която бях срещнал в Портландския щатски университет. Как се казваше? О, да, Каролин Дейвидсън. Беше идвала в офиса няколко пъти, за да прави брошури и печатни реклами. Щом се прибрах в Орегон, пак я поканих в офиса и й казах, че ни трябва лого.
– Какво лого? – попита тя.
– Не знам – отвърнах.
– Много ми помагаш – каза тя.
– Нещо, което да създава усещане за движение – рекох.
– Движение – изрече несигурно тя.
Изглеждаше объркана. И как иначе, като аз говорех празни приказки. Не бях сигурен какво точно искам. Не бях художник. Показах й футболната обувка и казах безпомощно: това. Трябва ни нещо за това.
Тя каза, че ще опита.
Движение, смотолеви на излизане от офиса ми. Движение.
След две седмици се върна с портфолио от предварителни скици. Всички бяха вариации на една тема, а темата очевидно беше... дебели светкавици? Закръглени знаци за отметка? Болезнено затлъстели завъртулки? Нейните проекти пресъздаваха някакво движение, но предизвикваха и прилошаване. Нито един не ми хареса. Избрах няколко, които бяха обещаващи, и я помолих да работи върху тях.
След няколко дни – или бяха седмици? – Каролин се върна и нареди на заседателната маса втора поредица от скици. Закачи няколко и на стената. Беше направила още няколко дузини вариации на първоначалната тема, но с по-свободна ръка. Тези бяха по-добри. По-близо до целта.
Удъл, аз и още няколко души ги разгледахме. Помня, че и Джонсън беше там, макар че не мога да си спомня защо е дошъл от Уелсли. Постепенно постигнахме съгласие. Харесахме... това... малко повече от другите.
Прилича на крило, каза някой.
Прилича на свистящ въздух, каза друг.
Прилича на нещо, което един бегач би оставил след себе си.
Всички бяхме съгласни, че изглежда ново, свежо и все пак древно. Вечно.
Изразихме огромната си благодарност към Каролин за многобройните часове работа, дадохме й чек за 35 долара и я изпратихме да си върви.
След като тя си тръгна, ние продължихме да седим и да се взираме в логото, което хем бяхме подбрали, хем бяхме определили по подразбиране.
– Нещо в него привлича вниманието – каза Джонсън. Удъл се съгласи. Аз се намръщих и се почесах по бузата.
– На вас ви харесва повече, отколкото на мен – казах. – Но нямаме време. Ще се наложи да свърши работа.
– Не ти ли харесва? – попита Удъл.
Въздъхнах.
– Не много. Може би постепенно ще свикна.
Изпратихме го на Canada.
Сега само ни трябваше име, което да съчетаем с логото, по което не си падах. През следващите няколко дни прехвърлихме десетки идеи, докато се появиха две водещи.
Falcon.
И Dimension Six.
Бях пристрастен към второто, защото аз го бях измислил. Удъл и всички останали ми казаха, че е направо ужасно. Казаха, че не е запомнящо се и че не означава нищо.
Проведохме анкета сред всичките ни служители. Секретарки, счетоводители, търговски представители, търговски служители, деловодители, складови работници – поискахме всеки от тях да участва и да даде поне едно предложение. Ford току-що бяха платили 2 милиона долара на водеща консултантска фирма, за да измисли името на новия им Maverick, съобщих на всички.
– Ние нямаме 2 милиона долара, но имаме 50 умни хора и едва ли ще се справим по-зле от... Maverick.
Освен това, за разлика от Ford, ние имахме краен срок. Canada започваха производството на обувките този петък.
Прекарахме дълги часове в спорове и викове, докато обсъждахме достойнствата на едно или друго име. Някой хареса предложението на Борк, Bengal. Друг каза, че единственото възможно име е Condor. Аз се мусех и мърморех.
– Имена на животни – казах. – На животни! Разгледахме имената на почти всички животни в гората. Задължително ли е да е животно?
Продължавах да агитирам за Dimension Six. Отново и отново моите служители ми повтаряха, че е ужасно зле.
Някой, забравил съм кой, много точно обобщи ситуацията.
– Всички тези имена... не струват. – Мисля, че беше Джонсън, но във всички документи пише, че по това време той вече се е бил върнал в Уелсли.
Късно една вечер всички бяхме много уморени и търпението ни се изчерпваше. Ако чуех още едно име на животно, щях да скоча през прозореца. Утре е нов ден, казахме си, докато излизахме от офиса и поемахме към колите си.
Прибрах се у дома и седнах в креслото. Мислите ми се лутаха напред-назад. Falcon? Bengal? Dimension Six? Нещо друго? Какво друго?

* * *

Денят на решението дойде. Canada вече бяха започнали да произвеждат обувките и мострите бяха готови да заминат за Япония, но преди да изпратим каквото и да било, трябваше да изберем име. Освен това бяхме планирали да пуснем реклами в списания, които да съвпаднат с доставките, и да кажем на графичните дизайнери кое име да сложат в рекламите. И, на последно място, трябваше да подадем документи в Патентното ведомство на САЩ.
Удъл влезе в офиса ми.
– Времето изтече – каза.
Потърках очи.
– Знам.
– Какво ще бъде?
– Не знам.
Главата ми щеше да се пръсне. Всички имена вече се бяха слели в някакъв умопомрачителен хаос. Falconbengaldimensionsix.
– Има... още едно предложение – каза Удъл.
– От кого?
– Джонсън се обади рано тази сутрин – отвърна той. – Очевидно снощи му се е присънило ново име.
Извъртях очи.
– Сънувал е?
– Говори сериозно – каза Удъл.
– Той винаги говори сериозно.
– Каза, че посред нощ рязко се изправил в леглото и името изскочило пред очите му.
– И кое е? – попитах в очакване.
– Nike.
– А?
– Nike.
– Кажи го буква по буква.
– N-I-K-E – произнесе бавно Удъл.
Записах го на жълто листче от бележник.
Гръцката богиня на победата. Акрополът. Партенонът. Храмът. Припомних си ги. За кратко. За част от секундата.
– Нямаме време – казах. – Nike. Falcon. Или Dimension Six.
– Всички мразят Dimension Six.
– Всички освен мен.
Той се намръщи.
– Ти решаваш.
И ме остави. Аз драсках в бележника си. Правех списъци, после ги зачерквах. Тик-так, тик-так.
Трябваше да изпратя телекс на фабриката – веднага.
Не обичах да вземам прибързани решения, а напоследък правех само това. Погледнах тавана. Дадох си още две минути да обмисля различните варианти, а после отидох по коридора до телекса. Застанах пред него и си дадох още три минути.
С нежелание набрах съобщението. Името на новата марка е...
Много неща се въртяха в главата ми – съзнателно и несъзнателно. Първо, Джонсън беше изтъкнал, че всички култови марки – Clorox, Kleenex, Xerox – имат кратки имена. Двусрични или едносрични. И винаги имат някакъв силен звук в името си, някаква буква като „К" или „Х", която се запечатва в съзнанието. Това звучеше логично. И точно описваше Nike.
Освен това ми харесваше, че Nike е богинята на победата. Какво е по-важно от победата, мислех си?
Може би някъде в дълбините на съзнанието си съм чул гласа на Чърчил. Вие питате каква е нашата цел? Мога да отговоря с една дума: победа. Навярно съм си припомнил медала на победата, който се връчваше на всички ветерани от Втората световна война – бронзов медальон, на чиято лицева част беше изобразена Атина Нике, която пречупва меч на две части. Може би. Понякога си мисля, че е било така. Но в крайна сметка не знам какво ме накара да взема това решение. Късметът? Инстинктът? Някакъв вътрешен дух?
Да.
– Какво реши? – попита ме Удъл в края на деня.
– Nike – смотолевих.
– Хм – каза той.
– Да, знам – отвърнах.
– Сигурно ще свикнем – добави.
Сигурно.

Чисто новите ни отношения с Nissho бяха обещаващи, но съвсем нови, и кой би се осмелил да предвиди как ще се развият? Някога си мислех, че отношенията ми с Onitsuka са обещаващи, а ето какво излезе. Nissho наливаха пари в брой, но не можех да позволя това да ме направи самодоволен. Трябваше да разработя възможно най-много източници на пари.
Което отново ме върна към идеята за публично предлагане. Не смятах, че ще мога да понеса разочарованието от още едно неуспешно предлагане, затова го организирах с Хейс, за да съм сигурен, че този път ще се получи. Решихме, че първото предлагане не е било достатъчно агресивно. Не се бяхме представили в положителна светлина. Този път наехме агресивен търговец.
Освен това решихме да не продаваме акции, а конвертируеми облигации.
Ако бизнесът наистина е война без куршуми, то облигациите са като военни облигации. Обществото ти заема пари, а в замяна ти му даваш квази-акции в твой... интерес. Акцията е квази, защото притежателите на облигации са силно насърчавани и стимулирани да запазят акциите си пет години. След това могат да превърнат дяловете си в обикновени акции или да си получат парите обратно с лихвата.
С нашия нов план и нашия самоуверен търговец през юни 1971-ва обявихме, че Blue Ribbon ще предложи 200 000 облигации на цена от един долар, и този път акциите се продадоха бързо. Един от първите купувачи беше моят приятел Кейл, който не се поколеба да напише чек за 10 000 долара – щедра сума.
– Бък – каза ми, – бях тук в началото и ще остана до самия край.

Canada беше разочарование. Кожената футболна обувка на фабриката беше красива, но при студено време подметката й се разцепваше и напукваше. Ирония след ирония – обувка, произведена във фабрика на име Canada, която не може да издържа на студ. Но пък може би вината беше наша. Използвахме бутонка за американски футбол. Може би си го търсехме.
Коуртърбекът на Notre Dame носеше наши обувки този сезон и беше вълнуващо да видим как тича по онова свещено игрище в Саут Бенд с чифт обувки Nike. Докато те не се разпаднаха. (Както се случи и с ирландците тази година.) Ето защо първата ни задача беше да намерим фабрика, която може да произведе по-здрави и устойчиви на климатичните условия обувки.
Nissho казаха, че могат да ни помогнат. На драго сърце щяха да го направят. Те увеличаваха търговския си отдел, така че Сумераги разполагаше с богата информация за фабрики по целия свят. Освен това наскоро бе наел консултант, истински гений на обувките,последовател на Джонас Сентър.
Никога не бях чувал за Сентър, но Сумераги ме увери, че този човек е истински, стопроцентов експерт по обувки. Неведнъж бях чувал този израз. Експертите по обувки бяха хора, които изцяло се посвещаваха на производството, продажбата, закупуването или проектирането на обувки. Хората, посветили живота си на това, използваха този израз, за да описват шеговито други свои събратя – мъже и жени, които толкова дълго и упорито се бяха бъхтили в обущарския занаят, че не говореха и не мислеха за нищо друго. Това беше някаква всепоглъщаща мания, разпознаваемо психично разстройство – толкова много да се интересуваш от вътрешни и външни подметки, хастари и кантове, нитове и предници. Но аз я разбирах. Обикновеният човек прави по 7500 крачки на ден, 274 милиона крачки за един дълъг живот, което се равнява на шесткратна обиколка на земното кълбо – според мен експертите по обувки просто искаха да бъдат част от това пътуване. Обувките бяха техният начин да се приобщят към човечеството. Какъв по-добър начин да се приобщиш, мислеха си експертите по обувки, от това да усъвършенстваш свръзката, която закрепя всеки човек към земната повърхност?
Изпитах необичайно съчувствие към тези несретници. Запитах се колко от тях съм срещнал по време на моите пътувания.
Точно тогава пазарът на обувки беше залят с фалшиви Adidas и именно Сентър беше отприщил потопа. Очевидно той беше кралят на фалшификатите. Освен това знаеше всичко необходимо за законната търговия с обувки в Азия – фабрики, внос, износ. Беше допринесъл за създаването на обувен отдел на Mitsubishi, най-голямата търговска компания в Япония. Nissho не можеха да наемат самия Сентър поради ред причини, така че наеха протежето му – мъж на име Соул.
– Наистина ли? – попитах. – Експерт по обувки, който се казва Соул ?
Преди да се срещна със Соул, преди да продължа нататък с Nissho, си зададох въпроса дали не попадам в друг капан. Ако станех партньор на Nissho, скоро щях да им дължа много пари. Ако те станеха източник на всичките ни обувки, щях да съм по-уязвим спрямо тях, отколкото бях с Onitsuka. А ако те се окажеха агресивни колкото Onitsuka, това щеше да е убийствено.
По препоръка на Бауърман го обсъдих с Джакуа и той видя уловката. Доста неприятно, каза. Не знаеше какво да ме посъветва. Но познаваше човек, който можеше да ми даде съвет. Зет му, Чък Робинсън, беше президент на Marcona Mining, които имаха смесени предприятия по целия свят. Всяко от осемте големи японски търговски дружества беше съдружник поне в една от мините на Marcona, така че Чък може би беше водещият западен експерт по правене на бизнес с тези хора.
С мъка си уговорих среща с Чък в офиса му в Сан Франциско и се почувствах ужасно застрашен от мига, в който влязох през вратата. Останах изумен от размера на офиса му – беше по-голям от моята къща. А и от гледката – прозорците с изглед към целия залив на Сан Франциско, където огромни танкери бавно пъплеха от и към големите световни пристанища. А стените бяха покрити с модели в умален мащаб на флота от танкери на Marcona, които доставяха каменни въглища и други минерали до всяко кътче на света. Само човек с невероятна сила и интелект можеше да командва такъв редут.
Смотолевих презентацията си, но Чък все пак успя да се ориентира бързо. Той изложи заплетеното ми положение в убедително резюме.
– Ако японското търговско дружество разбере правилата от самото начало – каза ми, – ще бъде най-добрият партньор, който някога си имал.
Успокоен и окуражен, аз се върнах при Сумераги и му съобщих правилата.
– Без собствен капитал в моята фирма. Никога.
Той отиде да се консултира с няколко души в офиса си. Когато се върна, думите му бяха:
– Няма проблем. Но ето какво е нашето предложение. Получаваме 4% от брутната сума, като надценка на продукта. Плюс пазарни лихвени проценти.
Кимнах.
След няколко дни Сумераги изпрати Соул да се срещне с мен. Заради репутацията на този мъж аз очаквах някаква богоподобна фигура с петнайсет ръце, всяка от които да размахва магическа пръчка, направена от калъпи за обувки. Но Соул беше най-обикновен, нормален бизнесмен на средна възраст с нюйоркски акцент и копринен костюм. Не беше мой тип, нито пък аз – негов. И все пак лесно намерихме общ език. Обувки, спорт – както и трайна антипатия към Китами. Когато споменах името на Китами, Соул рече с насмешка:
– Този човек е негодник.
Ще станем верни приятели, помислих си.
Соул обеща да ми помогне да победя Китами и да се освободя от него.
– Мога да реша всичките ти проблеми – обеща. – Знам някои фабрики.
– Фабрики, които могат да произвеждат Nike? – попитах и му подадох новата футболна обувка.
– Веднага се сещам за пет такива! – отвърна той.
Беше непреклонен. Очевидно имаше две умствени състояния – непреклонно и снизходително. Осъзнах, че се опитва да ми се хареса, че иска бизнеса ми, но аз исках да бъда рекламиран и изгарях от желание да бъда търсен.
И петте фабрики, които спомена Соул, се намираха в Япония. Затова със Сумераги решихме да отидем там и да ги разгледаме през септември 1971-ва. Соул се съгласи да бъде наш гид.

Седмица преди да заминем, ми се обади Сумераги.
– Господин Соул е получил инфаркт.
– О, не – отвърнах.
– Ще се възстанови – каза Сумераги, – но на този етап е невъзможно да пътува. Синът му, който е много способен, ще го замести.
Сумераги звучеше така, сякаш опитва да убеди себе си, а не толкова мен.
Отлетях сам за Япония и се срещнах със Сумераги и Соул-младши в офиса на Nissho в Токио. Изненадаха се, когато Соул-младши пристъпи напред с протегната ръка. Предполагах, че ще е млад, но той приличаше на тийнейджър. Имах предчувствие, че ще бъде облечен в коприна като баща си, и наистина беше. Само че неговият костюм беше три номера по-голям. Дали не беше на баща му?
И подобно на много тийнейджъри той започваше всяко изречение с „аз". Аз мисля това. Аз мисля онова. Аз, аз, аз.
Погледнах към Сумераги. Той изглеждаше силно загрижен.

Първата фабрика, която искахме да разгледаме, беше извън Хирошима. Тримата отидохме там с влак и пристигнахме по обед. Беше прохладен облачен следобед. Във фабриката ни очакваха на другата сутрин, затова реших, че е важно да се възползвам от свободното време и да посетя музея. И исках да отида сам. Предложих на Сумераги и на Соул-младши да се срещнем в лобито на хотела на другата сутрин.
Докато вървях из онези зали в музея... просто не можех да проумея всичко. Не можех да го осмисля. Манекени, облечени в обгорели дрехи. Купища изгорели, облъчени... бижута? Готварски съдове? Не можех да разбера. Снимки, които ме доведоха до много емоционално състояние. Стоях ужасен пред втечнения велосипед на три колела на едно дете. Застанах със зяпнала уста пред почернелия скелет на една сграда, където хората бяха обичали, работили и се бяха смели преди това. Опитах се да усетя и чуя момента на удара.
Почувствах се угнетен, когато завих зад един ъгъл и се натъкнах на изгоряла обувка под стъкло, а отпечатъкът на притежателя й още се виждаше.
На другата сутрин, докато тези ужасяващи картини все още бяха пресни в съзнанието ми, бях мрачен и силно потиснат, докато пътувахме със Сумераги и Соул-младши в провинцията, и почти се стреснах от доброто настроение на служителите във фабриката. Беше им много приятно да се запознаят с нас и да ни покажат изделията си. Освен това веднага ни казаха, че нямат търпение да сключим споразумение. Отдавна се надявали да пробият на американския пазар.
Показах им маратонките Cortez и ги попитах колко време ще им отнеме да произведат голяма поръчка на тези обувки.
Шест месеца, отвърнаха те.
Соул-младши пристъпи напред.
– Ще я направите за три – изрева той.
Ахнах. С изключение на Китами, винаги бях смятал японците за неизменно учтиви, дори в разгара на спор или напрегнати преговори, и винаги се стремях да отвръщам със същото. Но най-вече в Хирошима смятах, че тази учтивост е много по-необходима. Тук повече от всяко друго място на света хората трябваше да бъдат мили и любезни помежду си. Соул-младши изобщо не беше такъв. Най-противният американец.
После стана по-лошо. Докато пътувахме из Япония, той беше груб, невъзпитан, предвзет, надут и снизходителен към всички, с които се запознавахме. Той ме злепоставяше, както и всички американци. От време на време със Сумераги се споглеждахме огорчено. Много искахме да се скараме със Соул-младши и да го оставим – но се нуждаехме от връзките на баща му. Имахме нужда от това ужасно хлапе, за да ни покаже къде се намират фабриките.
В Куруме, непосредствено до Бепу, на южните острови, посетихме фабрика, която бе част от огромен промишлен комплекс, управляван от компанията за гуми Bridgestone. Казваше се Nippon Rubber. Това беше най-голямата фабрика за обувки, която бях виждал някога, нещо като Вълшебната страна на обувките, която можеше да изпълни всяка поръчка, независимо колко голяма или сложна е тя. Седнахме със служителите на фабриката в тяхната заседателна зала непосредствено след закуска и този път, когато Соул-младши понечи да каже нещо, не му позволих. Всеки път, когато отвореше уста, аз казвах нещо и го прекъсвах.
Обясних на служителите какви обувки искаме и им показах Cortez. Те кимнаха важно. Не бях сигурен, че разбират.
След обяда се върнахме в заседателната зала и там, на масата пред мен имаше чисто нова маратонка Cortez, със страничната ивица на Nike и всичко останало, току-що излязла от производствения цех. Магия.
През останалата част от следобеда описвах какви обувки искам. За тенис, баскетбол, с висока горна част, с ниска горна част, както и още няколко модела маратонки. Служителите заявиха, че няма да има проблем да изработят всеки от тези модели.
Чудесно, отвърнах, но преди да направя поръчка, трябва да видя мостри. Служителите от фабриката ме увериха, че могат да произведат мостри и да ги доставят в рамките на няколко дни в офиса на Nissho в Токио. Поклонихме се едни на други. Върнах се в Токио и зачаках.
Минаха дни с хладно есенно време. Разхождах се из града, пиех бира Sapporo и саке, ядях якитори* и мечтаех за обувки. Отново посетих градините Мейджи и седнах под дърветата гинко край портата тории. Порталът към свещеното.
В неделя получих известие в хотела си. Обувките бяха пристигнали. Отидох в офиса на Nissho, но беше затворено. Само че те ми имаха достатъчно доверие, за да ми дадат пропуск, така че влязох вътре и седнах в една голяма зала, сред дълги редици с празни бюра, за да разгледам мострите. Държах ги към светлината, въртях ги наляво-надясно. Прокарах пръсти по подметките, по онзи знак за отметка, крило или както там се наричаше новата ни странична ивица. Не бяха съвършени. Логото на една обувка не беше достатъчно изправено, междинната подметка на друга беше твърде тънка. На трета трябваше да има повече вътрешна кожа.
Написах бележки за служителите от фабриката.
Но като оставим настрана дребните несъвършенства, обувките бяха много добри.
Накрая оставаше само да измисля имена на различните модели. Обзе ме паника. Бях се представил много зле с измислянето на име за новата ми марка...
Dimension Six? Всички в Blue Ribbon още ми се подиграваха. Бях избрал Nike само защото времето ме притискаше и защото се бях доверил на гениалната природа на Джонсън. Сега бях сам в една празна административна сграда в центъра на Токио. Трябваше да разчитам на себе си.
Вдигнах обувката за тенис. Реших да я нарека... Wimbledon.
Е, това беше лесно.
Вдигнах друга обувка за тенис. Реших да я нарека... Forest Hill. Все пак това беше мястото, където се беше провел първият турнир US Open.
Взех една баскетболна обувка. Нарекох я Blazer, на отбора от NBA в родния ми град.
Взех още една баскетболна обувка. Нарекох я Bruin, защото най-добрият колежански отбор по баскетбол на всички времена беше Bruins на Джон Удън. Не беше особено креативно, но все пак.
А сега маратонките за бягане. Cortez, разбира се. И Marathon. И Obori. И Boston, и Finland. Усещах го. Бях в стихията си. Започнах да танцувам в залата. Чувах някаква тайнствена музика. Взех една маратонка. Кръстих я Wet-Flyte. Бум, казах.
И до днес не знам откъде се взе това име.
Отне ми половин час да кръстя всички. Чувствах се като Колридж, който пише „Кубла хан", замаян от опиум. После изпратих на фабриката по пощата тези имена.
Беше тъмно, когато излязох от административната сграда на оживената токийска улица. Обзе ме чувство, каквото не бях изпитвал никога досега. Чувствах се изтощен, но горд. Чувствах се изцеден, но развеселен. Изпитвах всичко онова, което се бях надявал да чувствам след работен ден. Чувствах се като художник, като творец. Погледнах назад през рамо, да видя за последно офиса на Nissho. Прошепнах тихо: „Успяхме".

Бях прекарал в Япония три седмици, по-дълго от очакваното, а това създаваше два проблема. Светът беше голям, но не и този на обувките и ако Onitsuka научеха, че съм в техния „район" и не съм се обадил, щяха да разберат, че кроя нещо. Нямаше да им отнеме много време да разберат или да се досетят, че им готвя заместник. Така че трябваше да отида в Кобе и да посетя офиса на Onitsuka. Но беше недопустимо да удължа пътуването си и да отсъствам от вкъщи още една седмица. С Пени никога не се бяхме разделяли за толкова дълго.
Обадих й се и я помолих да ме придружи в този последен етап.
Тя с радост прие. Никога не беше виждала Азия, а това може би щеше да бъде последната й възможност, преди да фалираме и да останем без пари. Сигурно щеше да е и последният й шанс да използва онзи розов куфар. А и Дот беше свободна да гледа бебето.
Полетът беше дълъг, а Пени не обичаше самолетите. Когато отидох да я посрещна на токийското летище, знаех, че ще взема една крехка жена. Но бях забравил колко плашещо може да бъде летище „Ханеда". То беше едно солидно множество от тела и багаж. Не можех да помръдна, за да потърся Пени. Внезапно тя се появи на плъзгащите се стъклени врати на митницата. Опитваше се да се придвижи напред, да си проправи път. Навсякъде около нея имаше твърде много хора – и въоръжени полицаи. Беше заклещена.
Вратите се отвориха, тълпата нахлу през тях и Пени падна в обятията ми. Никога не я бях виждал толкова изтощена, дори след като роди Матю. Попитах дали самолетът не е спукал гума и се е наложило да я смени. Шегичка? Китами? Нали помниш? Тя не се засмя. Каза, че самолетът попаднал в турбуленция два часа преди Токио и полетът бил като влакче на ужасите.
Беше облякла най-хубавата си лимоненозелена рокля, която сега беше силно намачкана и изцапана, а лицето й имаше същия лимоненозелен оттенък. Имаше нужда от горещ душ, дълга почивка и чисти дрехи. Казах й, че ни очаква апартамент в прекрасния хотел „Imperial", проектиран от Франк Лойд Райт.
Половин час по-късно, когато спряхме пред хотела, тя поиска да ползва дамската тоалетна, докато аз направя регистрацията. Забързах към рецепцията, взех ключовете от стаята и седнах на диваните в лобито да изчакам.
Изминаха десет минути.
Петнайсет минути.
Отидох до вратата на дамската тоалетна и я открехнах.
– Пени?
– Не мога да помръдна – каза тя.
– Моля?
– На пода в дамската тоалетна съм... и не мога да се движа.
Влязох вътре и я открих на студените плочки, легнала на една страна, докато жените я прескачаха и заобикаляха. Беше получила паник атака. И силни крампи на краката. Дългият полет, хаосът на летището, месеците стрес заради Китами – беше й дошло в повече. Говорех спокойно, казах й, че всичко ще бъде наред и тя постепенно се отпусна. Помогнах й да стане, поведох я по стълбите и помолих от хотела да изпратят масажистка.
Докато лежеше на леглото със студена кърпа на челото, аз бях притеснен, но и някак благодарен. От седмици бях на ръба на паниката. От месеци. Когато видях Пени в това състояние, усетих прилив на адреналин. Един от нас трябваше да запази самообладание заради Матю. Този път това трябваше да съм аз.

На другата сутрин се обадих в Onitsuka и им казах, че със съпругата ми сме в Япония. Заповядайте, казаха те. След един час бяхме във влака за Кобе.
Всички излязоха да ни посрещнат, включително Китами, Фуджимото и господин Оницука. Какво ви води в Япония? Казах им, че сме на почивка. Импровизирана.
– Много добре, много добре – каза господин Оницука. Той много се суетеше около Пени и седнахме на набързо организирана чаена церемония. За миг, насред всички безгрижни разговори, смях и любезности, човек можеше да забрави, че сме пред война.
Господин Оницука дори предостави кола, която да ни разведе из Кобе. Аз приех. После Китами на покани на вечеря същата вечер. Отново неохотно се съгласих.
Дойде Фуджимото, което допълнително усложни нещата. Огледах се из масата и си мислех: моята жена, моя враг и моя шпионин. Ама че живот. Макар че тонът беше приятелски и сърдечен, долавях сложния подтекст на всяка забележка. Сякаш някаква разхлабена жица бръмчеше и мяташе искри на заден план. Все чаках Китами да заговори направо и да ме притисне да отговоря на предложението му да купи Blue Ribbon. Колкото и да е странно, той така и не повдигна въпроса.
Около девет часа той каза, че трябва да се прибере вкъщи. Фуджимото каза, че ще остане да пийне с нас. Веднага щом Китами си тръгна, Фуджимото ни съобщи всичко, което знаеше за плана да прекратят отношенията с Blue Ribbon. То не беше много повече от нещата, които бях научил от папката в куфарчето на Китами. И все пак беше приятно да седиш със съюзник, така че изпихме по няколко питиета и се посмяхме, докато Фуджимото не си погледна часовника и нададе писък.
– О, не! Мина единайсет. Влакът вече не върви!
– О, няма проблем! – казах. – Ела да пренощуваш при нас.
– В нашата стая има голямо татами – потвърди Пени. – Можеш да спиш на него.
Фуджимото прие с много поклони. Отново ми благодари за колелото.
Час по-късно се озовахме в малка стая, преструвайки се, че няма нищо нередно в това тримата да спим заедно.
На разсъмване чух как Фуджимото се събуди, прокашля се и се изтегна. Отиде в банята, пусна водата и си изми зъбите. После си облече дрехите от снощи и се измъкна навън. Аз съм заспал пак, но малко по-късно, когато Пени отиде в банята и се върна в леглото, тя... се смееше? Обърнах се. Не, плачеше. Изглеждаше на ръба на нова паник атака.
– Използвал е... – каза дрезгаво.
– Какво? – попитах. Тя зарови глава във възглавниците.
– Използвал е... четката ми за зъби.

Когато се прибрах в Орегон, поканих Бауърман в Портланд на среща с мен и Удъл да обсъдим състоянието на бизнеса.
Срещата беше като всяка друга.
По някое време в хода на разговора с Удъл изтъкнахме, че външната подметка на маратонката не е променяна от петдесет години. Грайферът още си беше просто вълни или вдлъбнатини по долната част на ходилото. Cortez и Boston бяха открития в областта на подложките и найлона, революционни по отношение на горната конструкция, но при външните подметки нямаше нито една иновация от Голямата депресия насам. Бауърман кимна. Записа си нещо, но не изглеждаше много заинтересован.
Доколкото си спомням, след като разгледахме всички нови точки от дневния ред, Бауърман ни каза, че някакъв богат възпитаник на Орегонския университет наскоро му е дарил един милион долара за нова писта – най-добрата в света. Извисявайки глас, Бауърман описа повърхността, която беше създал с тази неочаквана сума. Беше полиуретан, същата пореста повърхност, която щеше да се използва в Мюнхен на Олимпиадата през 1972-ра, където Бауърман беше готов да бъде главен треньор на отбора по лека атлетика.
Това го радваше. И въпреки това каза, че никак не е доволен. Неговите бегачи все още не извличаха цялата полза от тази нова повърхност. Обувките им все още нямаха подходящото сцепление.
По време на двучасовото шофиране обратно към Юджийн, Бауърман размишлявал над казаното от Удъл и мен, както и над проблема си с новата писта, и двата проблема нахлули и застинали в мислите му.
Следващата неделя, докато седял на закуска със съпругата си, погледът на Бауърман се пренесъл върху гофретника й. Забелязал решетъчната структура на уреда. Тя съвпаднала с някакъв модел в главата му – модел, който виждал или търсел от месеци, или може би от години. Попитал госпожа Бауърман дали може да го вземе.
В гаража си имал бидон с уретан, останал от монтажа на пистата. Занесъл гофретника в гаража, напълнил го с уретан, нагрял го – и моментално го съсипал. Уретанът го запечатил, защото Бауърман не бил добавил химически антиадхезив. Не разбирал от антиадхезиви.
Някой друг би се отказал веднага. Но в мозъка на Бауърман също нямало антиадхезив. Той купил нов гофретник и този път го напълнил с гипс, а когато гипсът се втвърдил, челюстите на гофретника се отворили без проблем. Занесъл получилата се отливка в орегонската каучукова компания и им платил, за да налеят течен каучук в нея.
Още един провал. Каучуковата отливка била прекалено твърда и чуплива. Веднага се счупила.
Но Бауърман усещал, че се доближава до истината.
Отказал се от гофретника. Вместо това взел лист неръждаема стомана, пробил дупки, образувайки вафлена повърхност, и го занесъл в каучуковата компания. Моделът, който изработили от този стоманен лист, бил еластичен и годен за обработване, и Бауърман вече имал два квадрата с големината на стъпало, изработени от втвърден каучук, които занесъл у дома и пришил към подметките на чифт маратонки. Дал ги на един от бегачите си. Той ги обул и хукнал като заек.
Бауърман ми се обади развълнуван и ми разказа за своя експеримент. Искаше да изпратя мостра на неговите обувки с вафлени подметки в една от новите ми фабрики. Разбира се. Веднага я изпратих на Nippon Rubber.
Връщам се назад в годините и го виждам как се труди усилено в своята работилница, докато госпожа Бауърман старателно му помага, и настръхвам. Той беше Едисън в Менло Парк, Да Винчи във Флоренция, Тесла в Уордънклиф. Озарен от божествено вдъхновение. Питам се дали е знаел, дали е имал представа, че той беше Дедал на маратонките, че твореше история, преобразуваше една индустрия, променяше начина, по който спортистите щяха да бягат, спират и скачат поколения напред. Питам се дали в онзи момент можеше да проумее всичко, което бе направил. И всичко, което щеше да последва.
Знам, че аз не можех.