Александър Кьосев написа този текст броени часове след нападението срещу "Шарли Ебдо". Днес той е, уви, отново актуален - атентат на същото място, заради същата човеконенавистна идеология, със същата брутална жестокост.
Това, което се случи в Париж, това, което се случи през годините в Оклахома, Ню Йорк, Лондон, Мадрид, Бургас и т.н., не е просто серия от добре планирани убийства, предварително изчислили своя глобален ефект. Това е атака срещу сърцевината на т.нар. европоцентрична цивилизация - идеята за толерантност и свобода. Далеч съм от мисълта, че тази „цивилизация" няма фундаментални дефекти и гигантски исторически вини. Но в случая говорим за нейния атакуван идеал - за диалога с „другите" форми на живот (други култури, религии, идеологии, нрави, „раси", сексуални ориентации и пр.), който ги оставя да бъдат такива, каквито са, тоест - дава им свобода и с това разширява обема на понятието „човек". Тези идеи - свободата и толерантността (за разлика от религиозните вярвания и екзистенциалните учения, които винаги имат претенциите за тотално обхващане на живота) си имат граници. Безграничната толерантност, както и безграничната свобода са contradictio in adjecto.
Чудовищно
След преминаването на границите, свободата и толерантността са невалидни и смешни. Как да бъдеш толерантен към онези, които не просто са нетолерантни, а мразят от дъното на душата си твоята толерантност? Наричат я „толерастия", осмиват възпитаните в свобода, смачкват достойнството, унизително убиват човеците, които полагат усилия да практикуват толерантността. Това е немислимо, чудовищно. Не можеш да водиш диалог с този, който в същия момент стреля по теб. На края на толерантността стои войната.
Но ако се откажем от толерантността и от свободата, значи се отказваме от самите себе си. Ставаме други, молещи се на други, нетолерантни богове. Подобно на стрелящите по нас, започваме да делим света на „нас, човеците" и на „тях, враговете". В състояние сме да намразим не само "другите", но и онези от нас, които са все още толерантни.
Парадоксът, в който живеем
Има ли смисъл да се борим за каквото и да е, да защитаваме каквото и да е, да стреляме в отговор, ако вече не сме самите „ние", свободните и толерантните, разширяващите се човеци? Ето в този трагичен парадокс сме вкарани, в него живеем днес. А други изпитват границите не просто на нашето търпение, а на нашата ценностна система.
DW
