В България, където почти не стъпва бежански крак, истерията около бежанците тътне несравнимо по-силно, отколкото в Германия, която приема стотици хиляди хора, коментира Александър Андреев и търси причините.

Цяла България сякаш е за психотерапевт! Всички говорят за бежанците, а в страната почти не стъпва бежански крак. (Същото е и в Румъния, между другото.) При това - говорят често пъти с пяна на устата, включително и много сериозни коментатори, автори с висок интелект. Тъкмо техният глас онагледява един много тъжен факт: за пръв път след кандидатстването за ЕС, България консенсуално се е обединила около обща кауза. Но този път каузата е отрицателна: „Не щем бежанци!".
Ще ми се да попитам тези разпенени хора: колко бежанци сте видели наоколо си? С какво сте помогнали на тези човешки същества, подгонени от жестокостите на войната? Защото тук, в Германия, бежанците вече са всекидневие, а мнозина от нас, данъкоплатците, помагат с каквото могат: с пари, с храна, с дрехи, с посуда, с електроуреди, с мебели, с доброволен труд. И истерията около бежанците изобщо не тътне с такава сила, с каквато се чува в България.
Две причини за омразата към бежанците
Какво точно подбужда мнозинството в България към тази ксенофобия, да не кажа расизъм? Мисля си, че българската нетърпимост към прииждащите (забележете: в Западна Европа) чужденци-мюсюлмани извира включително и от манипулирания прочит на българската история. От подвеждащия разказ за т.нар. „турско робство", от легендата за България като вечна жертва на зли и вероломни съседи. От десетилетията, прекарани в Източния блок, в пълна изолация от света. Вижте бившите югославски републики Македония и Сърбия, които и по време на Студената война имаха достъп до широкия свят. През тяхната територия сега дневно минават хиляди бежанци, но гражданите изглеждат доста по-спокойни от разтревожените българи.
Притокът на бежанци трябва да спре, настояват участниците в българската дискусия. По този въпрос са прави. И европейците видимо се опитват да намерят решение. Лично аз не се съмнявам, че решение ще има, но то ще се случи както другите общоевропейски решения: бавно, с много компромиси и леко половинчато. Въпросът обаче е друг: какво да се прави с тези стотици хиляди хора, които вече са тук? На този въпрос разпенените български коментатори в медиите и във форумите (ако не броим откровените расисти и човекомразци) предпочитат да не дават отговор. Защото всеки отговор, който би им допаднал, ще звучи или антихуманно, или нереалистично. А реалистичният отговор гласи: тези хора ще останат още дълго, така че трябва да се напънем, да им дадем шанс за образование, за работа, за усядане, за интеграция.
Да не забравяме и това
Между другото: един популярен аргумент в българската дискусия гласи приблизително „България няма никаква вина за бежанците, така че нека ни оставят намира!". Този аргумент гали ухото българско, но иначе е само полуистина. Защото България участваше в коалициите в Афганистан и в Ирак. Да не говорим пък, че в сегашната гражданска война в Сирия със сигурност стрелят десетки хиляди автомати „Калашников" българско производство. Производство, с което открай време се гордеят много български патриоти.

ДВ