От Германия се очаква да се грижи за всичко: и европейското единство да крепи, и партньорите си в ЕС напред да дърпа. Трябва обаче да е ясно, че тя не може всекиму да угоди, пише във ФАЦ Клаус-Дитер Франкенбергер.
След последната кризисна среща на европейските лидери за Гърция някои биха тревога, че "германският въпрос" отново ставал актуален. Нищо в ЕС вече нямало да остане както преди, германците пропилели много от доверието към тях. Коментатори и политици усърдно запривеждаха гротескни исторически сравнения и дадоха воля на предубежденията. Защо всъщност? Защото германското правителство, и по-точно неговият финансов министър, се бяха осмелили да подхвърлят идеята за временен "грексит". И защото явно им липсваше повече дипломатически такт.
Гръцката дългова драма се проточи твърде много. Но критиците на Берлин изобщо не са си представяли точно по този начин лидерската роля на Германия, която се показа доста неотстъпчива. Но каква беше алтернативата? Може би Германия трябваше да се държи като гувернантка и старателно да изпълнява (противоречивите) желания на другите?
Забележително е колко бързо се менят настроенията на част от публиката. Нека си припомним как западните съседи и САЩ окуражаваха обединена Германия и я подтикваха най-после вече да стане "нормална" страна. А това означаваше, и продължава да означава, тя да следва своите интереси, а не да се крие в сянката на ЕС, НАТО или пък на собствената си история. С други думи, да не се бои да поеме водеща роля в европейската политика - стъпка, която икономически най-силната страна в Европа доста време не се решаваше да направи. Понятия като "лидерство против волята" и "колеблив хегемон" бележат прехода към тази стъпка.
Европа не може без Германия
Действително Германия днес е икономически най-стабилната страна в Европа, производителността и конкурентоспособносттта ѝ още повече нараснаха, като увеличиха преднината ѝ пред една Франция, например. С това неоспоримо се увеличи и политическата ѝ тежест; а Берлин пое водеща роля в международните усилия за овладяване на дълговата криза в еврозоната. Засилващото се влияние на Германия е свързано не с желание за власт, а с основни промени и с естеството на проблема. То е и следствие от Лисабонския договор, който даде повече правомощия на Европейския съвет (държавните и правителствени ръководители). За овладяването на кризата са нужни усилията на всички и особено на големите страни-членки на ЕС.
В менажирането на дълговата криза, както и в Украйна, Германия се сблъска с нещо, което отдавна е известно на американците: че не може всекиму да се угоди - погрешно е да се действа прибързано, колебливо или нерешително, но бездействието е още по-лошо. Бившият външен министър на Полша Радослав Шикорски, определяйки Германия като незаменима част от Европа, беше добавил, че се плаши повече от германското бездействие, отколкото от германската сила.
Всичко това e неизбежно, а на злостните критики трябва да се издържи. Включително когато такива отправят хора, които си търсят изкупителна жертва - за да прикрият собствените грешки и провали или пък факта, че собствената им страна губи авторитет. Това не означава, че критиката към поведението на отделни германски политици и като цяло към германската политика е неоснователна. Само че виковете "Разпни го!" - за финансовия министър Шойбле - са доста предателски: не друг, а именно Шойбле винаги се е опитвал да крепи единството на валутния съюз, стига членовете му да изпълняват условията. Тези условия се отнасят също и за общата валута, които членовете доброволно са приели - макар не от всички с твърдата воля да ги спазват.
Двете задачи на Германия
Нека престанем с всичките тези приказки за страха от "новите" германци. Може би валутният съюз действително ще стане по-силен отпреди, защото всички знаят, че няма повече накъде и че времето на игричките е изтекло. В такъв случай германските лидери в преговорите ще са изпълнили задачата си. Разпенените критици на германското правителство би следвало да погледнат както в миналото, така и напред в бъдещето. Назад биха открили т.нар. "криза на празното кресло" при управлението на Шарл де Гол. Тази политика действително беше недодялана. Погледът напред пък би показал опасността от излизането на Великобритания от ЕС, което би било удар за Обединена Европа и нейните големи амбиции. На този фон наистина не може да се каже, че Германия не полага усилия да запази европейската цялост.
Това е едната задача на Германия. Другата е в това да тегли напред европейските си партньори, за да не загубят валутният съюз и ЕС връзката си с глобализирания свят на 21-ви век. Но за целта Германия се нуждае от съмишленици - и ще продължи да се сблъсква със съпротива и "коалиции на съпротивата", които отново ще се опитват да инструментализират германската история. Това не бива да я плаши. Защото бъдещето ще принадлежи не на онези, които не желаят да провеждат реформи, не модернизират държавите си и се крият зад антигерманската си реторика.
Клаус-Дитер Франкенбергер, Frankfurter Allgemeine Zeitung
www.faz.net
Всички права запазени.
Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main
