Жана Немцова, дъщеря на убития през февруари руски опозиционен политик Борис Немцов, напусна Русия заради непосилен натиск над нея. 31-годишната журналистка започва работа като репортерка в „Дойче веле".

Вестник „Зюддойче Цайтунг" публикува един неин много личен, вътрешно изстрадан текст, в който тя говори за баща си, за тоталитаризма на Путин и за личния си нравствен избор.
В една диктатура властта изисква от хората не просто подчинение, а и съгласие със случващото се, тоест – в някакъв смисъл съучастие. Да откажеш – това е въпрос не толкова на политически, колкото на нравствен избор. Хората, които не искат да бъдат съучастници, се превръщат във врагове, дори ако те самите не одобряват насилието и не подкрепят никакви насилствени действия за свалянето на властта. Отказът им обаче неизбежно води до сериозни проблеми и лишения. Такъв риск са поемали мнозина: Андрей Сахаров, Вацлав Хавел, Йежи Попиелушко. Същият избор направи и моят баща Борис Немцов.
От авторитаризъм към тоталитаризъм
През последните години путиновият режим в Русия започна качествено да се променя. Първоначално той беше относително мек авторитаризъм, но после тръгна към тоталитаризъм, а след анексирането на Крим движението в тази посока се извършва с бясна скорост. Да останеш встрани от политиката става все по-трудно. Мнозина вече са изправени пред нравствения избор: или-или. Или да се преструват, че не се случва нищо особено и тихомълком да участват в игричките на властта. Или пък да запазят собствената си автентичност и на висок глас смело да говорят за кошмара на случващото се и за опасността, която представлява Путин.
Проблемът за нравствения избор е особено актуален за журналистите. Много от медиите са превърнати в инструмент за манипулация на общественото мнение в полза на властта. В последно време с тяхна помощ в обществото се насажда държавна идеология, близка с фашистката, и се създават реваншистки, ураджийско-патриотични настроения, които водят до война и агресия.
Частният телевизионен канал РБК, в който работех аз, не влиза в система на путиновия агитпроп. Никой не ме принуждаваше да лъжа, но и не се чувствах напълно свободна. След анексирането на Крим ситуацията започна бързо да се влошава, а напрежението дори вътре в нашия екип ставаше все по-осезаемо. Всичко това раздели хората в два неравни лагера. Аз се оказах в малцинство, просто защото осъждах анексирането на полуострова и ескалиращата агресивност на Русия.
Дилемата на мнозина: да си мълчат или в конфликт с властта
Споделих тези свои проблеми с баща ми. Казах му, че според мен страната ни се намира на прага на нещо много страшно. Той винаги е бил голям оптимист, така че и в този случай ми рече: „Е, чак пък толкоз." Но след като го убиха моят живот се промени из основи. Всички ние отново се оказахме изправени пред избора: да замълчим или пък да влезем в открит сблъсък с държавната машина за потисничество. Лично на мен путиновият режим ми беше отнел всичко, защото татко беше всичко за мен. Тъй че вече беше невъзможно да остана в страната и да се преструвам, че нищо не се е случило. Длъжна бях да разкажа пред света за политическата отговорност, която носи Путин за убийството на баща ми.
Водопадът от клевети срещу баща ми по държавните телевизионни канали започна още преди погребението му. Тиражираха се безумни версии за покушението, медиите промиваха мозъците на хората ту с „украинска следа", ту с „ислямистка връзка". А после дори оскверниха мемориала на мястото на убийството му – с мълчаливото съгласие на властта, ако не и с поощрение от нейна страна.
"Това е моят нравствен избор"
След това дойде и още една трагедия: отравянето на татковия приятел и съмишленик Владимир Кара-Мурза, с когото и аз съм много близка и вярвам, че това беше покушение срещу живота му. В този момент си казах, че всичко си има граници и направих своя окончателен избор. Този избор за мен е дълбоко личен: мой дълг е да направя всичко възможно за реализирането на неговата мечта за свободна и процъфтяваща Русия. Не мога иначе. Това е моят нравствен избор.
В путинова Русия (както и преди, по съветско време) всеки нравствен избор е свързан с опасности и с преодоляване на страха от властта. Баща ми, който много години беше част от политическия елит на постсъветска Русия, можеше да се приспособи към новата реалност и да продължи блестящата си кариера. Така постъпиха мнозина от неговите бивши съмишленици в либералния лагер, които се превърнаха в част от новия путинов „вертикал на властта". Но татко постъпи по съвест: той остана верен на своите убеждения и се превърна в непримирим критик на сегашния диктаторски режим. Властите не можеха да му го простят. И го убиха.
Новият руски шовинизъм - ваксина срещу свободата
Нравствен избор правят малцина. Но те са голяма сила, която с течение на времето може да промени цялото общество. Още през 1991 година дисидентът и политзатворник Натан Шарански писа, че съветските власти съвсем неслучайно се държаха тъй, сякаш дори един-единствен непрекършен дисидент представлява смъртна опасност за цялата система. Действителността потвърди тези опасения. Тъкмо сред непрекършените съветски дисиденти се съхрани и оцеля „вирусът" на свободолюбието, който по времето на перестройката набра сили и разчупи съветската система. Тогава Шарански се надяваше, че този път КГБ няма да намери „ваксина" срещу този вирус. Сега обаче имаме чувството, че Путин най-сетне – поне временно – е намерил ваксината срещу свободата. Това е новият руски шовинизъм, имперската, ултрапатриотическа идеология. В условията на стремително влошаващото се качество на живота, на ниски петролни цени и санкции, единственият начин режимът да си осигури подкрепа стават зрелищата - военните триумфи, окупациите, тоталната пропаганда. Зомбираните хора са готови заради имперската идея да търпят бедността и да се откажат именно от онези свободи, които са ключови за развитието на страната.
Но всичко това не е причина за отчаяние. Много диктаторски режими с помощта на шовинистични идеи временно са успявали да консолидират обществото. Рано или късно обаче населението осъзнава тежките последствия от авантюристичния курс на своите правителства. Новите дисиденти и занапред ще разпространяват „вируса" на свободата. Вярвам, че благодарение и на техните усилия нашата страна един ден ще бъде свободна и процъфтяваща.
(Статията на Жана Немцова публикуваме със съкращения)
DW