Първоначално Западът си беше наумил да накара Иран да спре изцяло обогатяването на уран и да не произвежда ракети, които могат да пренасят ядрени бойни глави на далечни разстояния. Това изискване отдавна е забравено. Сега в Лозана петте страни с право на вето в СС на ООН плюс Германия биха били доволни и на това, да попречат на Иран в близко време (в рамките на 1 година) да се сдобие с атомна бомба. По този начин те се опитват да спечелят време, което би им осигурило възможността все пак да попречат на Техеран да произведе бомба - например чрез икономически санкции или военни действия, ако той наруши споразумението.
Иран обаче е ловък партньор в преговорите. Това пролича ясно и в постигнатия обрат в спора за прехвърлянето с кораби в Русия на обогатения уран. Да не говорим за това, че много често Техеран водеше Запада за носа, а не обратното. По всичко изглежда, че сега американският президент Барак Обама е решен да сключи споразумение на (почти) всяка цена. Изведнъж той вече не настоява непременно Иран да складира ядрения си материал в Русия. Очевидно също и по въпроса за срока на споразумението Вашингтон отстъпва - САЩ вече са доволни и на 10 години, докато французите настояват за 15-годишен срок на действие. Американците се съгласиха и на удължаване на поставения от самите тях краен срок до 31 март за постигането на принципно политическо споразумение. При което отсега е ясно, че основните спорни точки в преговорите се отлагат до подписването на окончателен договор.
За какво се бори Обама?
Две години остават до края на мандата на Обама и сега той изглежда загрижен за това, какво външнополитическо наследство ще остави. Досегашната му външна политика е низ от неуспехи. Нека припомним: Обама нито успя да извлече политически капитал от "Арабската пролет", нито беше приета неговата протегната ръка към Китай. Близкоизточната мирна мисия на външния му министър Джон Кери завърши с провал, а последиците от рестартирането на отношенията с Русия виждаме всеки ден в Украйна.
Ядрената сделка с Иран остава последният престижен външнополитически проект, който той би могъл да остави след себе си. Залогът обаче е твърде висок. Един въоръжен с ядрено оръжие Иран може да размести сериозно съотношението на силите в ядрената област, към които, освен Пакистан и Индия, спада също и Израел. Тогава Израел би се видял длъжен да извърши превантивни военни удари с цел да попречи на Техеран да се сдобие с атомна бомба. Саудитска Арабия пък, която е заклет враг на Иран, би дала всичко, за да стане и тя ядрена сила. Иран междувременно изглежда печели надпреварата с водещата сунитска сила в региона (Саудитска Арабия) за надмощие в тази нестабилна част на света. Тази битка се води всеки ден в Сирия и Ирак, а отскоро вече и в Йемен.
Споразумение със страхотна перспектива
Със сигурност едно споразумение с Иран е в състояние да промени динамиката на събитията в целия Близък и Среден изток - за добро, но и за лошо. В Белия дом оптимистите очевидно са мнозинство - изглежда те вярват, че е възможен един нов свят, в който един ядрено възпрян Иран ще върши само добри дела: под ръководството на САЩ ще се хвърли в битка срещу "Ислямска държава"; ще принуди сирийския диктатор Асад да се оттегли от властта; ще "стегне" Хамас и Хизбула да не извършват терористични атаки срещу Израел; ще подтикне шиитските бунтовници в Йемен да признаят досегашния президент и изобщо - ще прави всичко възможно, за да не се дестабилизира допълнително този регион на света.
Дано стане така. Не е изключено Иран, след като бъде отново приет в международната общност, да започне да играе конструктивна роля в регионалните конфликти. Това би било просто прекрасно. Засега обаче въпросът опира до това, как да бъде постигнато устойчиво споразумение с ясен регламент относно бъдещите инспекции и адекватни заплахи за нови санкции, ако Иран бъде уличен в измама.
Който иска да постигне това, не бива да се държи така, сякаш е готов на споразумение на всяка цена.
DW