"Едва ли има друг въпрос, който сега повече да вълнува духовете в Германия и чужбина от този за давността на нацистките престъпления". С тези думи тогавашният германски министър на правосъдието Евалд Бухер открива на 10 март 1965 г. един от най-впечатляващите дебати в историята на германския парламент. На 8 май, същата година - или точно 20 години след края на войната - според действащото законодателство е трябвало да изтече давността за преследването на нацистките престъпления. Всички убийци, разкрити след въпросната дата, следователно са щели да останат ненаказани. Както в самата Германия, така и в чужбина обаче се засилва натискът на обществеността за промяна на законите.

Трудно решение

Една от най-емоционалните речи произнася социалдемократът Адолф Арнд, който заявява: "Човек, който пред очите на майката разбива черепа на бебето ѝ, или който е участвал в това да разстрелва хора в изкопаните от самите тях гробове, така че дни наред от ямата после да извира кръв - за такива хора нямаме право да се питаме: "Защо и днес да търсим отговорност за стари неща?".

Всички оратори не пропускат да декларират отвращението си от нацистките престъпления. И въпреки това в дебата си проличават някои разлики - например широко разпространеният опит да се защитава "честта на нацията". Тогавашният председател на фракцията на ХДС/ХСС Райнер Барцел например казва:

"Германският народ не е колективен виновник. Ние винаги сме изразявали привързаността си към този народ, към цялата му история, както и към честта на нашите германски войници. Това ще продължаваме да правим и занапред."

В името на правния мир
Целият дебат тогава се върти около основния юридически въпрос: дали давността за престъпленията може да бъде удължавана постфактум, или това противоречи на правовите принципи. Повечето оратори на християндемократите и либералите тогава застъпват становището, че давността е важен юридически инструмент, който в името на правния мир се отказва да търси крайна справедливост. На противоположна позиция е младият християндемократ Ернст Бенда, който по-късно става председател на Конституционния съд. Според него въвеждането на давност нарушава най-фундаменталните принципи на правото:

"Над всякакви юридически съображения стои обаче това, че усещането на народа за правов ред ще бъде силно изкривено, ако не се търси отговорност за убийствата, макар че е било възможно да се потърси такава", казва той.

След твърде оспорвани дебати Бундестагът все пак взима ясно решение. На 25 март 1965 голямото мнозинството от депутатите гласува за това, 20 годишният срок на давност да се счита не от 1945, а от 1949 година - когато е създадена Федералната република. Така на практика е удължена възможността да се преследват юридически нацистките престъпления. Въпросът за давността обаче остава на дневен ред. Той е окончателно решен едва през 1979 година, когато Бундестагът обявява, че за убийствата няма давност.
DW