Хаваите са тропически рай, мечтана дестинация за почивка и ежегодно приемат милиони туристи.

Но въпреки огромния интерес и наплив, архипелагът е успял да запази една мистерия - в най-западната му част се крие цял остров, на който почти никой не може да стъпи.

Това е остров Ниихау, известен още и като Забраненият остров.

До него се допускат единствено хората от фамилията, която го притежава и представители на американската армия и правителство. Както и шепа посетители, които имат покана.

В случай, че си представяте гол частен остров, обитаван единствено от собствениците си или пък отделен за военна база и с високо ниво на сигурност - не, Забраненият остров не е това.

На него живее, макар и малка, общност от местно население, която пази традициите и културата на Хаваите непокътнати от чуждо влияние. Именно съхранението им е причината Ниихау да е затворен за външния свят.

Историята на острова гласи, че през 1863 г. на Ниихау от Нова Зеландия пристигат 13 души, всички членове на фамилия фермери. Те са шотландци и търсят нови възможности на Хаваите. Островът им харесва и матриархът на фамилията Елизабет Синклер го купува от краля на Хавай година по-късно за 10 000 долара в злато.

Условието на краля обаче е новите собственици да пазят традициите на острова и обитателите му от влиянието на външния свят.

Така Ниихау става "Забраненият остров" и през годините удържа изолацията си. Напълно се затваря през 50-те години на миналия век, когато на Хаваите се разгаря епидемия от полиомиелит.

Изолацията се спазва и до днес, от наследниците на Синклер - братята Брус и Кийт Робинсън.

От началото на XX век датират и добрите отношения на острова с американската армия, като флотът има малък пост на Ниихау, но без постоянен персонал. Освен военните, на острова имат право да стъпват хора от семейство Робинсън, самите обитатели и поканени гости.

Ниихау е наистина недостъпен - той е островът в дъното на кадъра, сниман от близкия Кауаи.

Рибари и моряци могат да плават във водите му, но не е разрешено за акостират на сушата.

Целта е хората, родени на Ниихау да живеят с минимален досег с околния свят, а езикът и местните хавайски култура и традиции да останат непокътнати. Благодарение на това на острова първи език е местният хавайски, а не английският, а населението е от пълнокръвни хавайци.

Местните обаче съвсем не са много, и броят на жителите на Ниихау намалява. Макар официалните данни да са за около 200 души население, реално там живеят не повече от няколко десетки души - това че островът е забранен за околния свят не значи, че местните не могат да учат или работят на близкия остров Кауаи.

На Ниихау няма асфалтирани пътища и коли. Няма магазини, течаща вода, ресторанти, лекари, полиция или пожарна.

Няма телефонни услуги, нито електропреносна мрежа.

Робинсън осигуряват на местните хора базови битови и здравни услуги, както и застраховки за медицински услуги на съседния остров.

Придвижването става с коне и каруци или с колелета, но поне се осигуряват дрехи, а някои дори имат радио апарати и телевизори, макар че не могат да гледат предавания на живо.

Има едно единствено населено място - Пуувай, но пък хората разполагат с училище, което се захранва изцяло с ток от соларни панели. Това пък позволява местните деца да учат и ползват компютри.

Ниихау е най-западният обитаем остров на архипелага.

Школото обаче осигурява само основно образование, а тези, които искат да продължат с обучението си, заминават поне за близкия Кауаи. Доста от тях не се връщат за постоянно и немалка част от населението смята и двата острова за свой дом.

Някои местни хора се изхранват с риболов и земеделие, но липсата на работа кара доста от тях да напускат острова.

Други се опитват да изкарват прехраната си с едно от най-известните неща от острова - огърлици и полинезийски украшения от мидени черупки от местни мекотели. Те се срещат предимно на няколко изолирани плажа на Ниихау, а колиетата се правят от стотици миниатюрни, шарени черупки.

Основният проблем обаче е, че ранчото на собствениците на острова, което е давало работа на местните хора, затваря през 1999 г., след което малката военна инсталация, училището и ловните сафаритата остават единственият поминък, заедно с направата на огърлици от черупки.

От тогава Робинсън търсят начини да докарат приходи на острова без да нарушават принципа за опазване на Забранения остров от света.

Ако не ги намерят скоро обаче, може да се окаже, че не е останало много за опазване.