1535 г. испански конкистадори основават на тихоокеанското крайбрежие днешната столица на Перу Лима. За основател на града е сочен испанецът Франциско Писаро, който му дава името „Град на Кралете".

Заедно с двама свои съдружници Франциско Писаро организира три частни завоевателни експедиции - през 1524 г., 1526 г. и 1527 г., по време на които открива западното крайбрежие на Южна Америка и залива Гуаякил. Там Писаро получава достоверни сведения за страната на златото Перу. Испанците залавят две лами, заграбват изящни вълнени платове, златни и сребърни съдове и хващат в плен няколко млади перуанци и със завоюваните трофеи се завръщат в Панама. Писаро разбира, че трудно ще завоюва добре организираната държава на инките с малкото сили, с които разполага и през 1528 г. се прибира в Испания за да търси съдействие.

Следващата година император Карл V му издава патент за завладяването на Перу за Испания, осигурява му необходимите средства за експедицията и го назначава за негов заместник и генерален капитан на бъдещите испански земи. Писаро се връща в Панама, където набира хора. Когато на 27 декември 1530 г. потегля от Панама с три кораба Писаро е вече 56-годишен. Набраната от него армия наброява 180 испанци и 37 коня, докато населението на империята, която е тръгнал да покорява, надхвърля шест милиона.

Около Екватора испанците слизат на брега и започват пеши поход на юг. В началото на 1532 г. достигат до залива Гуаякил и войниците завземат остров Пуна в залива. Местните индианци оказват силна съпротива и след половин година Писаро е принуден да напусне острова и с оределия си отряд слиза на южния бряг на залива. Там той престоява три месеца, по време на които събира точни сведения за вътрешното положение в държавата на инките. Моментът се оказва особено благоприятен за испанците.

След като получава необходимите подкрепления от Панама, на 24 септември 1532 г. с голяма част от своите хора се отправя на юг по приморската низина, пресича крайбрежните вериги на Андите, открива Перуанските и Екваториалните Анди и горното течение на река Мараньон. Техният поход се облекчава от това, че инките поддържат много добре пътищата си и имат мостове през планинските реки.

Братът на Франсиско Писаро Ернандо Писаро, съпровождан от преводач се отправя към лагера на Атауалпа, и той, виждайки, че пришелците му се доверяват, дава съгласието си за среща с тях. По време на срещата на Писаро с Атауалпа през ноември 1532 г. вождът на инките е пленен с измама и независимо от богатия откуп, предложен за него на 26 юли 1533 г. е убит.

След победата на испанския конкистадор Франсиско Писаро над императора на инките Атауалпа и окончателното разрушаване на столицата Куско, малък отряд начело с Писаро избира да основе новата столица покрай бреговете на река Римак.

Испанската корона избира именно Писаро за управител на новозавладените земи.
Най-големия си престиж Лима получава, когато е избрана за столица на Вицекралство Перу, тъй като в нея се съсредоточава цялата испанска администрация и духовенство в Новия Свят, включително и „Ауденциите" (законодателен и съдебен орган на Метрополията в Новия Свят). Там се концентрира цялата испанска аристокрация и администрация на Южна Америка и поради това през 1551 г. е основан първият и най-стар университет на Америките - Университетът Сан Маркос.

Градът е разположен в долината на историческата река Римак, на пустинния и висок тихоокеански перуански бряг. Заедно с пристанищния град Каляо, образува най-голямата урбанизирана зона в Перу и една от най-големите в Южна Америка. В близост до града се намират руините на Пачакамак, важен религиозен център на културите Хуари, Лима и Инка.

1825 г. е открита сегашната сграда на „Болшой театър" в Москва. Това е един от най-старите и най-значими театри за опера и балет в света.

Историята на известният театър започва през март 1776 год. Тогава княз Урусов - губернатор на Москва, получава разрешение от Екатерина II за изнасяне на театрални представления. Урсов започва изграждането на сградата на театъра. Първото име, което носи мястото, е Петровски, защото местонахождението му е на улица с име „Петровка".

Сградата обаче изгаря в пожар още преди да бъде открит театъра. Тогава князът поверява строителството на Майкъл Медокс - английски предприемач. Той съгражда нова сграда и променя името на Болшой Петровски театър. Втората сграда съществува в продължение на 25 години, но през 1805 г. също изгаря.

Поредната трета сграда на театъра е издигната на Арбатския площад. Изградена основно от дърво, тя също е опожарена през 1812 г. при нашествие на Наполеон. Така през 1821 г. на първото място отново започва изграждане театрална зала по проект на Бове и на ректорът на Петербургска академия.

Това е сградата, която светът познава и днес. Постройката е в неокласически стил и е считана за един от архитектурните шедьоври на Русия. Днес сградата е една от най-разпознаваемите емблеми на Москва. Най-сериозните щети, които е претърпяла съвременната сграда, са нанесени при бомбардировките от времето на Втората световна война, но театърът устоява и се запазва.

През 2004 г. Кремъл реши театърът да бъде обновен. Тогава цената на ремонта, започнал в средата на 2005 г., беше изчислена на 700 млн. долара. През четирите години на реставрационните дейности обаче, които се проточват с година повече от първоначално предвиденото, държавата похарчи 15,6 млрд. рубли или 500 млн. долара. Реконструкцията завършва през 2011 г. Болшой театър е открит с официална церемония на 28 октомври същата година.

1911 г. е осъществено първото кацане на самолет върху палубата на кораб. Американският пилот Юджийн Илай каца върху палубата на крайцера „Пенсилвания", намиращ се в залива Сан Франциско.

Още през 1910 г. ражда идеята за опит за излитане от и приземяване върху палубата на кораб. На 14 ноември с.г. Юджийн става първият пилот, успял да излети от платформа на лекия крайцер „Бирмингам" с двуплощника си „Къртис пушър". Опитът почти се проваля, защото самолетът пада от ръба във водата и едва успява да се отлепи и да се добере за аварийно кацане на сушата.

Два месеца по-късно Илай извършва първото кацане върху неподвижен кораб - бронирания крайцер „Пенсилвания", благодарение на импровизирана система от пясъчни торби и въжета, пряк предшественик на съвременните спирачни системи.

Излитането е от състезателната писта „Танфоран" на сушата, а за спиране е използвана система, измислена от цирков акробат. След като обядва на борда, Илай излита час по-късно обратно и така на 18 януари 1911 г. се ражда военноморската авиация. Всичко е било доста аматьорско, защото пилотът дори не е носел спасителна жилетка, а просто кръстосал две гуми за велосипед.

След тази демонстрация военноморският флот на САЩ се убеждава, че има нещо съвсем реално в идеята за самолетоносачи. В следващите пет години превозвани с кораби самолети продължават да действат като хидроплани. Първият истински американски самолетоносач се появява около 10 години след полета на Илай.

Първият истински самолетоносач е британския „Арк Роял", който е приет на въоръжение през 1915 г. Той участва в Първата световна война и провежда бомбардировки над турските позиции. През 1917 г. е създаден първият самолетоносач с плоска палуба. Той отново е дело на британците, нарича се „Аргус" и е създаден след преустройване на италианския пътнически лайнер „Conte Rosso".

1919 г. започва работа Парижката мирна конференция за изработване на мирните договори след Първата световна война. Конференцията е свикана във Версай, а неин председател е Жорж Клемансо. Участват американският президент Удроу Уилсън и английският министър-председател Лойд Джордж. Любопитен факт е, че датата не е избрана случайно - през 1871 г. в същата зала е провъзгласено обединението на Германия.

На конференцията се обсъжда устройството на света след войната. Разглеждат се мирните договори със страните, загубили войната - Германия, България, Австро-Унгария и Османската империя. Сключени са Версайски договор (с Германия), Сен-Жерменски договор (с Австрия), Ньойски договор (с България), Трианонски договор (с Унгария) и Севърски договор (с Османската империя).

Ньойският договор е подписан от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.

През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид" без специални разрешения издавани със записване ден по-рано.

Историята обаче доказва, че конференцията не успява да наложи стабилен световен ред. По-късно това довежда и до избухването на Втората световна война.

1964 г. започва строителството на Световен търговски център в Ню Йорк. Строителството приключва през 1966 г., а сградата е официално открита през 1973 г. Цената на строежа е около 760 млн. долара.

Проектиран е от Минору Ямасаки и Емери Рот като най-големият търговски център в света. В основата му са два четириъгълни корпуса близнаци (южен и северен; наречени Кулите близнаци), високи по 411 м. Върху покривите им има площадки за хеликоптери. Всяка от двете кули има по 110 етажа и общо 104 асансьора. Освен двата еднакви стъклено-стоманени корпуса Търговският център има информационен център, 6 паркинга с 2000 места, хотел и широк площад.

На 11 септември 2001 г. Световният търговски център става сцена на най-мащабния терористичен акт в историята на САЩ. Във всяка от двете кули се блъска по един самолет, отвлечен от терористи. Предизвиканият от сблъсъците пожар причинява рухването на двете кули и сграда 7 в рамките на следващите два часа. По официална статистика загиват 2986 души, включително и 19-те извършители на атентата.

В Ню Йорк започна строеж на нов Световен търговски център на мястото на атентата от 11 септември 2001 г. Небостъргачът, проектиран от архитекта Дейвид Чайлс, ще най-високата сграда в САЩ, висока 541 м.

В южния нюйоркски район Манхатън вече бе открит първият от небостъргачите, които властите в града решиха да издигнат на мястото, известно като Кота нула. Там се намираха разрушените при атентатите на 11 септември 2001 г. кули-близнаци.

1971 г. български „Ил-18" катастрофира край летище Цюрих. В 15.49 ч. в непосредствена близост до летището катастрофира самолет на авиокомпания „Балкан". Загиват 45 пътници и 7 от членовете на екипажа на самолета. Сред жертвите е българският диригент Месру Мехмедов.

В този ден е разпоредено на екипажа на Ил-18 да лети и да изпълни задача на Ту-134 по комбинирания маршрут София - Франкфурт - Париж. Междувременно 10 пътници на същия Ту-134 чакат на летището в Цюрих и от „Оперативен контрол" в София разрешават на командира да кацне в Цюрих и да вземе на борда пътниците.

Веднага след излитането на самолета от летище „Бурже" контролната кула на Париж пита командира ще кацне ли на швейцарското летище поради наличието на мъгла. В 15.21 ч. той не отказва приземяването в Цюрих, като се основава на метеорологичната сводка, приета от радиста в 14.50 ч., че небето е ясно, общата видимост е 800 м, а на пистата - 1700 м.

Макар и не идеални, тези условия, при наличните инструменти за самолетоводене тогава, позволяват нормално кацане при визуален контрол. Обстановката рязко се влошава, когато самолетът е в зоната за кацане - видимостта вече е 500-1000 м, но екипажът го установява със закъснение. Появили са се и облаци на височина 200 фута (65 м.) Тези условия излизат извън разрешените норми за пилотиране при кацане на командира.

Следва да се уточнят още две съществени подробности: Първо, командирът оставя на втория пилот Крум Наумов (48 г.) да извърши подхода за кацането. Второ, кацащият преди тях швейцарски самолет прекратява снижението и простартира над пистата.

В 15.30 ч. се сменят диспечерите в Кулата. В 15.35 ч. те получават данни за влошена метеорологична обстановка. Това специално съобщение, наричано от пилотите СПЕЦИ, изобщо не е подадено на екипажа на Ил-18. В 15.36 ч. простартиралият швейцарски екипаж докладва, че земята се вижда едва под 250 м. височина. Българският екипаж и за това не е уведомен.

В 15.48 ч. командирът получава разрешение за приземяване на писта 16. На 900 м преди началото на пистата самолетът се накланя на ляво, крилото се удря в земята и се пречупва. Самолетът, подготвен за приземяване, е с леко вирнат нос, което позволява плъзгане по равнинната повърхност пред летището с 230 км/ч.

Плъзгането убива скоростта и вероятно това е бил и големият шанс за оцеляване на пътниците, ако летището не е оградено с висок и стръмен ров, в който се забива фюзелажът на машината и целият самолет е обхванат от пламъци. Пожарните на летището пристигат след 6 минути, поради което мнозина от пътниците почиват не от травми, а от задушаване или от обгаряне.

Разследването на причините за авиационното произшествие е направено от швейцарски експерти. В него е пренебрегвано липсата на метеорологичната информация за екипажа и наличието на ров, в който се разбива машината. При оценката на обстоятелствата за произшествието е пренебрегнато мнението на българските експерти.

1990 г. е издадена заповед за арестуване на Тодор Живков. Той е обвинен за главен виновник за икономическата криза в България.

На 10 ноември 1989 г., часове след като е отворена Берлинската стена - 9 ноември, е свикан пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия (БКП).

Официалното съобщение за двете решения на пленума е, че се „удовлетворява молбата на другаря Тодор Живков да бъде освободен като генерален секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП" и му се изказва „дълбока благодарност за дългогодишната всеотдайна дейност в служба на партията и народа". Предлага се на Народното събрание да удовлетвори неговата молба за освобождаването му като председател на Държавния съвет на Народна република България.

На 17 ноември 1989 г. на сесия на 9-ото Народно събрание Тодор Живков е освободен от длъжността председател на Държавния съвет. На този пост е избран Петър Младенов. В Народното събрание е създадена комисия за подготовка на проект за промяна на Конституцията. На следващия ден се провежда и първият опозиционен митинг.

На 3 и 4 януари 1990 г. в София се водят предварителни консултации между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „кръгла маса", която да очертае рамките на мирния преход. „Кръглата маса" приема споразумения за политическата система, за изменения и допълнения на Конституцията, законопроекти за политическите партии и изборите за Велико народно събрание.

На 18 януари е издадена заповед за арестуване на Тодор Живков и други дейци на старата власт, обвинени в подбудителство към национална вражда. На извънреден конгрес - 30 януари - 2 февруари 1990 г., БКП избира нов председател на Висшия съвет на партията - Александър Лилов, и приема Манифест за демократичен социализъм в България, както и нов устав на партията.

През февруари 1991 г. започва процесът срещу Тодор Живков и Милко Балев. Живков е обвинен, че за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв.

Обвинението срещу Милко Балев е, че за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

На 4 септември 1992 г. Тодор Живков е осъден на 7 години лишаване от свобода, а Милко Балев на 2 години. На 9 февруари 1996 г. двамата са оправдани.

1997 г. норвежецът Бьорг Ослунд става първият човек, прекосил сам Антарктида. Тръгнал 64 дни по-рано съвсем сам е единствената опора са ските му и шейната с провизии, която тегли собственоръчно. При старта на 15 ноември 1996-а от остров Бъркнър в Море Уедъл тя тежи 178 кг.

Леденото гостоприемство на не стопява куража на Бьорге. Той отдавна си е поставил за цел и нищо не го отклонява от нея.

Първият опит на Ослунд да прекоси Бялата любовница, както наричат Антарктида, от бряг до бряг е през 1995 г. Тогава обаче той не успява да се справи с предизвикателството - получава сериозни измръзвания и прекратява пътешествието си. Година по-късно става първият човек, прекосил сам най-южния континент. По време на пътуването си се изкачва до надморска височина 3400 м.

След този триумф Ослунд атакува и Северния полюс. През 2001 г. за 82 дни той прекосява отново сам Арктика от Сибир до Канада.