Вечерта на 17 ноември 2013 година на летището в Казан при кацане се разбива идващ от Москва „Боинг-737". Загиват пътниците и членовете на екипажа – общо 50 души.

Във връзка с тази трагедия изданието „Тайны XX века" е решило да напомни на читателите за катастрофата, случила се преди повече от 11 години в нощното небе над Боденското езеро.

До нея води странно, почти мистично съвпадение на много случайности. Не по-малко драматични са и последвалите след трагедията събития.

Не самолетът, който трябва

В нощта на 1 срещу 2 юли 2002 година в небето над немското градче Юберлинген, на северния бряг на Боденското езеро, се сблъскват руски Ту-154 и „Боинг-757" на компанията DHL. Загиват 71 души, включително 52 деца, летящи от Башкирия на почивка в Испания и придружавани от възрастни.

Тази трагедия е предшествана от редица неочаквани събития и обстоятелства. Поради грешка на служители на фирмата организатор на почивката лайнерът, с който децата трябвало да летят за Барселона, се отправил натам без тях. Фирмата поправя грешката си след два дни, организирайки за изпращането на децата специален чартърен рейс.

Сблъсъкът се случва във въздушното пространство, контролирано от швейцарската компания „Скайгайд" в Цюрих, която първоначално отказва да признае отговорността за катастрофата. Официални съболезнования на роднините на загиналите веднага след катастрофата изказват само ръководителите на Германия и Швейцария. Ръководството на „Скайгайд" ги последва чак две години по-късно.

Какво води до сблъсъка

Разследването на причините за катастрофата вади наяве редица събития, станали резултат от небрежност на служителите на „Скайгайд". Прекият виновник на случилото се е диспечерът Петер Нилсен, контролиращ въздушното пространство, в което се сблъскват самолетите.

В тази съдбоносна нощ не работи един от радарите на центъра за управление на полети, а на нощната смяна вместо трима дежурни е само Нилсен. Първоначално имало и втори диспечер, но той, със съгласието на Нилсен, поканил в центъра своята приятелка и я завел „на екскурзия" из помещенията. Лекомисленото поведение на диспечерите се обяснявало с това, че интензивността на движението на самолетите в тези часове обикновено не е голяма.

Освен това временно била изключена централната линия за външна телефонна връзка, работела само резервната. Но и тя била недостъпна – използвала я споменатата приятелка на диспечера, която оживено споделяла с приятелки впечатленията си от разглеждането на центъра.

Именно затова диспечерите от немския център, които виждат на радарите си вероятността от възникване на опасна ситуация, не успяват да предупредят колегата си в Цюрих.

На всичкото отгоре в този момент във въздушното пространство на „Скайгайд" се появява „непланиран" самолет, който трябвало да кацне във Фридрихсхафен и било наложително незабавно да му се обърне внимание.

Върху всичко това се налага главната грешка на Петер Нилсен – неговото решение, взето в критичен момент. Зает със съпровождането на „излишния" самолет, той не чува съобщенията на пилотите на боинга за предприетото от тях снижаване. И дава на руския самолет команда за снижаване.

Системите за предупреждение за заплаха от сблъсък на двата самолета работели нормално. Във възникналата ситуация руският втори пилот предлага да се следват указанията на системата и да наберат височина. Но действащите правила изискват при подобно разминаване да се подчиняваш на указанията на наземната служба за контрол.

В резултат самолетите се оказват на пресичащи се курсове и опашката на боинга се врязва в центъра на фюзелажа на Ту-154. Двата самолета падат на земята.

Признаване на вината

Медиите приписват вината за случилото се преди всичко на Петер Нилсен. След катастрофата той преживял силен нервен шок, напуснал работа и през останалия си живот преживявал душевна травма.

След известно време Нилсен прави писмено заявление, където изразява съжаление, че в съдбоносната нощ е станал виновник за трагедията и помолил за прошка роднините и близките на загиналите. За съжаление ръководството на „Скайгайд" не дава гласност на заявлението. В резултат то е публикувано само в немското списание „Фокус", но руснаците нищо не знаели за това. И това станало още една предпоставка за бъдещите събития.

Нилсен безспорно е чувствал вината си за смъртта на 71 души и животът с това усещане било непоносимо за него. Можем да си представим душевните мъки и психологическия стрес, които той е изпитвал постоянно.

Година и половина след тази трагедия на вратата на дома му почукал непознат мъж с явно неевропейска външност...

Трагедията на семейството

На разбилия се Ту-154 се намирало семейството на 46-годишния Виталий Калоев от Северна Осетия. Висококвалифициран архитект, през 1999 година той сключва договор с испанска архитектурно-строителна фирма и заминава за Барселона. Жена му Светлана и двете му деца остават у дома и той щял да ги посрещне на летището в Барселона, за да прекарат заедно отпуска в Испания.

И отново съдбоносна случайност. Когато Светлана, десетгодишният им син и четиригодишната дъщеря пристигнали в Москва, се оказало, че вече няма билети за планирания от тях полет за Барселона. На Светлана било предложено да летят с „Башкирски авиолинии" заедно с децата, отиващи на почивка. Разбира се, тя се съгласила с радост...

Разбирайки за катастрофата, Виталий веднага отлита за Цюрих, а след това за Юберлинген. Останките от неговата дъщеря били открити на три километра от мястото на сблъсъка на самолетите. Обезобразеното тяло на сина му лежало на асфалта недалеч от автобусна спирка.

Трагедията хвърля Виталий в дълбока депресия. Той се връща в родината си, където повече от година прекарва основно около гробовете на семейството си. Виждали го там дори и нощем.

През ноември 2003 година ръководството на „Скайгайд" предлага на Виталий Калоев компенсация на стойност 60 000 швейцарски франка за жена му и по 50 000 за всяко дете.

Опити за покаяние

Калоев смята предложението за компенсации за издевателско и това го довежда до ярост. Той иска среща с Алан Росер, ръководител на „Скайгайд", и Петер Нилсен, с намерението да ги убеди официално – пред тв камерите – да поискат прошка от роднините на жертвите на катастрофата и да признаят своята отговорност за гибелта на децата. Среща обаче му е отказана. Той все пак успява да се срещне с Росер, който не успява да намери думи, с които да утеши човека, загубил цялото си семейство.

Калоев нееднократно моли ръководството на „Скайгайд" да му уреди среща с Нилсен. Виталий искал да се озове лице в лице с човека, който става причина за смъртта на жена му и децата му. Но преди всичко иска да чуе от Нилсен извинение, изразяване на съболезнование и публично признаване на вината му. Всички молби на Виталий са отклонявани.

Тогава той решава да замине за Юберлинген като частно лице. Това става през февруари 2004 година, година и половина след катастрофата.

Линчът

Калоев открива адреса на Нилсен в телефонния указател. Тъй като не говори немски, първо звъни на приятели в Германия, за да помоли някой да му стане преводач. За съжаление те били много заети и не можели да дойдат в Юберлинген. Виталий имал и познат пастор в Цюрих, който също можело да му помогне, но той се оказал в отпуск. Поредното съвпадение...

Виталий решава да действа сам. Жена му помага да открие дома на Нилсен. Виталий приближава вратата и чука. На прага се появява човекът, с когото Калоев най-сетне се среща лице в лице. Той с жест пита дали стопанинът ще го пусне в дома. Но онзи излиза навън и затваря вратата зад гърба си. Тогава Калоев съобщава, че е от Русия. Това той знае как да каже на немски. След това вади от джоба си снимките на загиналите си деца и жена си, за да ги покаже на Нилсен, който отблъсква ръката на Виталий и с жест му посочва да си ходи.

Нещо се случва в душата на Виталий в този момент – болката, отчаянието, усещането за несправедливост, които някак преживявал до този момент, излизат от контрол. Той отново протяга снимките към Нилсен и казва на испански: „Ето, виж!"

Този път Нилсен просто го удря по ръката и снимките падат на земята. Това, което се случва впоследствие, Виталий изобщо не си спомня. Според протокола от следствието Калоев нанася на Нилсен множество удари с ножа, който винаги носи със себе си. Но убиецът не може да си спомни как е напуснал мястото на престъплението и накъде е тръгнал. Жената на 36-годишния Нилсен си е у дома с децата, когато изведнъж чува вик. Изтичвайки насреща, тя вижда мъжа си, лежащ в локва кръв, и отдалечаващ се човек. Петер Нилсен умира пред очите на близките си още преди пристигането на лекарите.

Последствия от отмъщението

Лесно било да се открие Калоев – той се установява в близък хотел. Задържат го и го настаняват в психиатрична клиника, тъй като водещият делото съдия стига до извода, че убийството е извършено в състояние на афект. След редица съдебни процеси Калоев е осъден на осем години затвор. Но през 2007 година швейцарският апелационен съд намалява срока и Виталий излиза на свобода, като се връща в родината си.

Общественото мнение в Русия, особено в Северна Осетия, от самото начало е на страната на Калоев. Повечето хора смятат, че с постъпката си той най-сетне е възстановил справедливостта. Самият Виталий, още докато е в затвора, казва, че изобщо не му е станало по-леко – нито децата, нито жена му ще възкръснат. И както преди твърди, че не помни как е убил Нилсен.

При връщането в родината си Виталий Калоев е назначен на длъжност зам.-министър на строителството и архитектурата на Северна Осетия.

А швейцарският съд впоследствие признава четирима служители на „Скайгайд" за виновни в непредумишлено причиняване на смъртта на много хора. Трима от тях са осъдени условно, един заплаща глоба.