Преди две години визитата на израелския премиер Бенямин Нетаняху в Атина бе приета с резерви и с тревога за цената на отношенията на Гърция с арабския свят. Неотдавнашното посещение на израелския президент Шимон Перес в Атина обаче протече в атмосфера на радушен прием и одобрение на стратегическото сътрудничество между Гърция и Израел.

Между двете събития се разрази Арабската пролет, която заплашва да прерасне в зима за Близкия изток. Очертаха се нови факти и предизвикателства. Арабско-израелският конфликт и палестинският проблем минаха на втори план, а като приоритет се очерта възможност за оползотворяване на страничните ефекти от създалата се взривоопасна обстановка.

Впрочем това е и главният фактор, който сближи Гърция и Кипър с Израел, без разбира се да се подценяват общите енергийни интереси на трите страни в Източното Средиземноморие и другите аспекти на двустранно сътрудничество.

Става дума преди всичко за формирането на един тристранен полюс на стабилност в Източното Средиземноморие и Близкия изток, който в едно не много далечно бъдеще ще придобие стратегическа значимост и тежест за Запада, САЩ и ЕС, а също и за Русия, в момент, когато великите сили виждат, че губят контрола над процесите в арабско-мюсюлманския свят, които сега са в интерес на Анкара и Техеран, а по всяка вероятност утре и в интерес на Рияд и Кайро.

За онези, които поставят под съмнение всичко това, нека погледнат случилото се по време на неотдавнашното посещение на Путин в Израел: ако в Сирия Москва води ариергардна битка, за да запази единствената си военноморска база в Източното Средиземноморие, в Израел руската страна проучва възможността за стратегическо сближаване и сътрудничество и тя се разглежда като единствена за гарантиране на присъствието й в региона.

За Гърция това е шанс за издигане на геополитическата й значимост. Ситуацията представлява уникален геополитически парадокс: Гърция се намира в маргинално положение в самата еврозона и възниква въпросът как може една такава страна, като Гърция, застрашена от фалит и изгонване от еврозоната, заедно с Израел и Кипър да оформя единствения полюс на стабилност в един район, който в момента гори и в който на риск са изложени най-жизнените интереси на ЕС, САЩ и Русия.

Близкият изток през следващите години обаче ще бъде една изключително гореща точка на антагонизъм, сблъсъци, крайни фундаменталистки действия с участието на великите сили, които са извън този район.

В тази насока заслужава да се хвърли един внимателен поглед върху стремежите и домогванията на Анкара и Техеран, а също и на възможностите за бъдеща активност на някои страни, като Саудитска Арабия и Египет, за да се разберат фундаменталните промени, които се извършват в района и които увеличават тежестта, а също регионалния и международен периметър на стратегическото сътрудничество между Гърция и Израел.

В Турция на Ердоган вътрешните процеси в средносрочен и дългосрочен план са непредсказуеми заради здравословното състояние на турския премиер. Сега Анкара се опитва да направи Сирия свой протекторат след падането на Асад, като дава да се разбере на САЩ и Израел, че може да гарантира установяването на един умерен сунитски ислямски режим. В това отношение тя се намира в контролирана надпревара и сблъсък с Техеран, който подкрепя днешния режим в Дамаск.

От другата страна пък са Саудитска Арабия и страните от залива, които подкрепят фундаменталистки сунитски организации, а също и Москва, която иска да е участник във формирането на процесите, а не наблюдател на събитията.

Всъщност Турция иска от Запада да й възложи защитата на интересите й в по-широкия район на Близкия изток. Иран се опитва да удължи живота на режима Асад, за да осигури своите интереси занапред. Техеран изпраща оръжие и доброволци, за да подкрепи правителството в Дамаск, а в същия момент външният министър Салехи посещава турската столица за консултации. На този фон миналия четвъртък в Техеран се състоя международна среща за бъдещето на Сирия.

Съперничеството между Турция и Иран е ограничено, като Ердоган се обявява за диалог между Запада и Техеран за иранската ядрена програма, а в същото време двете страни си сътрудничат с Ирак още по-тясно след оттеглянето на САЩ, за да предотвратят създаването на независима кюрдска държава.

Саудитска Арабия пък се намира в изключително трудно положение. Тя си съперничи с Турция, тъй като генерира в района опасна ислямска активност, по-голяма от тази на Ердоган, като същевременно работи за незабавно сваляне на режима на Асад. Саудитска Арабия е в съперничество и с Иран в района на Залива, но не може нито да повиши напрежението, нито пък да позволи американско присъствие за упражняване на натиск и още повече военни действия срещу Техеран, тъй като подобен развой би предизвикал вътрешен конфликт, който би довел до разпад на крехкия баланс в йерархията на режима на династията Сауд.

В Египет, където нестабилно и несигурно съжителстват военно ръководство и политически ислям, ако нещата се стабилизират, страната ще претендира за ръководна роля в арабско-мюсюлманския свят, за да повлияе на процесите, преди те да са й въздействали. В същото време Египет е в директно съперничество с Турция и Иран.

Целият този пъзел представлява смъртна заплаха за сигурността на Израел, но и за Запада и Русия. Ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, по този път ще тръгне и Турция, а също и Египет и Саудитска Арабия. Един ядрен клуб на силните в Близкия изток ще направи необратима всяка възможност за външна намеса в района.

Тревожната динамика в Близкия изток се подсилва и от антагонизма между САЩ и Русия, въпреки че и двете страни са изправени пред общи заплахи, например един ядрен Иран е по-близо до бившия Съветски съюз и Русия, отколкото до САЩ.

Тези заплахи са продиктувани и от отсъствието на Европа заради кризата в еврозоната. От тази гледна точка, полюсът на стабилност, който изграждат Гърция, Кипър и Израел, вече е от стратегическо значение за САЩ, чиито инвазивни опции намаляват в Близкия изток, а много скоро и по отношение на стария континент и Москва.

БТА