Радиацията (йонизиращото лъчение) е неизменна част от нашия живот. Благодарение  на нея живите организми еволюират, като се появяват нови гени, които се оказва, че имат  по-добри качества от предишните.

Но тук става дума за умерени дози. При по-големи  погълнати дози се наблюдават неблагоприятни ефекти като разкъсване на атомни връзки ,  дори и на молекулата на ДНК. В зависимост от начина на поправяне на ДНК може да се  наблюдава както мутация, така и клетъчна смърт. Разбира се, с напредването на науката се  усъвършенстват методите за защита от йонизиращи лъчения, както и се установяват  няколко закона за защита и ограничаване на погълнатата доза. С това се позволява да се  работи дори и при наличието на силно радиоактивни елементи, както и да се използва  йонизиращо лъчение в медицината.  

Ключови думи: йонизиращо лъчение, лъчезащита, радиобиология 

Основен текст 

Всеки е чувал за радиацията и е наясно колко опасна може да е тя. Веднага се сещаме  за ужасяващите събития около Чернобил. Разбира се, ние нямаме сетива, с които да я  усетим, но тя е неизменно с нас. Тогава има ли опасност от нея и трябва ли да се  страхуваме? На този отговор не може да се даде точен отговор, защото без нея, ние нямаше да еволюираме и да имаме това разнообразие от най-различни видове. Всичко зависи от това колко радиация сме погълнали, с други думи каква доза сме получили. Разбира се, не трябва да се оставяме напълно незащитени Но откъде знаем какво представлява  радиацията и как да се защитаваме от нея? 

През 1895 г. Вилхелм Рьонтген съвсем случайно открива високоенергийно лъчение,  първоначално наречено Х лъчение. Оказва се, че това лъчение е проникващо – то  преминава през алуминиево фолио и достига до стената на лабораторията му. В  последствие му се дава името рентгенови лъчи, кръстени на откривателя си. 

Заинтересован от това откритие, през 1896 френският физик Анри Бекерел решил да  направи подобен опит и да провери дали флуоресциращи вещества, подложени на  силна слънчева светлина ще излъчват рентгенови лъчи. За целта той взел парче уранова  руда и я завил в дебела черна хартия, за да нямат достъп слънчевите лъчи до нея. Тази  уранова руда, обаче, се оказaла в близост до фотографска плака. За негова изненада се  оказало, че плаката вече била осветена. Разбира се, за да потвърди, че това почерняване  не се дължи на слънчевата светлина, той оставил рудата в близост до плаката повторно, но на тъмно място. Резултатът отново е бил същия. Дори оставил рудата в чекмеджето си, където е сигурен, че няма как слънчевата светлина да достигне до фотоплаката. Но тя отново е била осветена. Той повторил този експеримент с други флуоресциращи соли,  както и с други соли на урана. Оказало се, че само при тези руди, които съдържат уран, се появява почерняване на плаката. Тогава той разбрал, че не слънцето осветява плаката, а самата руда. Той разбира, че тя излъчва нов вид проникващо лъчение.