Руините на Тикал, градът на маите в Гватемала, са изоставени преди повече от 1000 години и са преоткрити от събирач на каучук през 1853 година.
Днес учените може би са по-близо до разбирането защо жителите му са изоставили града, столицата на воюваща държава, която се е превърнала в едно от най-мощните кралства на маите.
Нови изследвания откриват токсични нива на замърсяване във водните резервоари в сърцето на града, което показва, че водата е станала негодна за пиене след засушаването през девети век.
Това допринася за упадъка и евентуалното изоставяне на града, според изследователи от университета в Синсинати.
Градът процъфтява между 300 и 850 г.г. и е наричан от маите Мутул. Изследователите откриват токсични нива на живак и водорасли в четири централни резервоара в Тикал, който се намира в сегашната северна Гватемала.
„Преобразуването на централните водохранилища на Тикал от живото-поддържащи към такива, причиняващи болест и смърт, би било сериозна причина да се изостави този великолепен град“, се казва в проучването.
Геохимичният анализ установява, че два резервоара в близост до градския дворец и храм съдържат изключително високи и токсични нива на живак. Изследователите установяват, че замърсяването идва от пигмент, който маите са използвали за украса на сгради, глинени съдове и други стоки. По време на дъждовни бури живакът в пигмента се измива и оттича в резервоарите, където през годините се утаява на дъното.
„Археолозите и антрополозите се опитват да разберат какво се е случило с маите от 100 години“, казва Дейвид Ленц, професор по биологични науки в университета в Синсинати и водещ автор на изследването.
Изследователите взимат проби от седимент в 10 резервоара в рамките на града и правят анализ на древна ДНК, открита в стратифицираната утайка на четири от тях.
Тази вода, особено по време на суши, би накарала хората да се разболеят, дори ако водата се вари, казва Ленц.
„Открихме два вида синьо-зелени водорасли, които произвеждат токсични химикали. Лошото при тях е, че са устойчиви на кипене. Това прави водата в тези резервоари токсична за пиене “, казва той.
Изследователите заявяват, че е възможно, но малко вероятно, маите да са използвали тези резервоари за пиене, готвене или напояване. „Водата би изглеждала гадно и на вкус е била гадна.“, казва Кенет Танкърсли, доцент по антропология в колежа за изкуства и науки на Университета в Синсинати.
„Във водата са били тези големи синьо-зелени водорасли. Никой не би искал да пие тази вода. „
Изследователите откриват по-ниски, но все още токсични нива на живак в седименти от по-далечни резервоари, наречени Пердидо и Кориентал, които също биха осигурили питейна вода за жителите на града през девети век.
Те смятат, че комбинация от икономически, политически и социални фактори е подтикнала хората да напуснат града и прилежащите му стопанства. Но климатът без съмнение също играе роля, казва Ленц.
„Имало е продължителен сух сезон. За част от годината е било дъждовно и влажно. През останалата част от годината наистина е сухо и почти без валежи. Така че те са имали проблем с намирането на вода. „
Изследователите казват, че един популярен пигмент, използван върху стените от мазилка и в церемониални погребения, е получен от цинабар, минерал с червен цвят, съставен от живачен сулфид, който маите добиват от близката вулканична планина, известна като формацията на Тодос Сантос.
При внимателно изследване на утайката на резервоара с помощта на техника, наречена енерго-дисперсивна флуоресцентна спектрометрия, е установено, че този пигмент е източникът на живак във водата.
