Според един писар в средновековна Англия, А. Д. 1110 е била „катастрофална година“. Проливните валежи са повредили посевите, гладът опустошил земята – и сякаш това не е било достатъчно лошо, а в една съдбовна нощ през май месец луната просто … изчезнала от небето.
„На петата нощ през месец май се появи луната, която светеше ярко вечер, а след това малко по малко светлината й намаляваше“, пише неназованият писар в англосаксонския ръкопис, известен като „Питърбъроуската хроника“.
„Щом дойде нощта, тя беше напълно угаснала и нито светлина, нито кълбо, нито нищо изобщо не се виждаше. И така продължаваше почти до деня, а след това отново изглеждаше светещо и пълно светило.“
Облаците не са били проблемът; ако те са причината, писарят нямаше да продължи да описва колко ярки и мигащи звезди се появяват, докато луната избледнява от поглед. Нито луната е била затъмнена от земната сянка – ако беше, небесният наблюдател щеше да види как кълбото се превръща в медно, в „кървава луна“, а не зловещо празно място в небето.
Какво е накарало Луната да изчезне в и без това мрачната година? Според проучване, публикувано в списание Scientific Reports, обяснението както за мистериозния акт на изчезване на Луната, така и за опустошеното от дъжда лято може да бъде едно и също – вулкани.
„Грандиозните атмосферни оптични явления, свързани с вулканични аерозоли с голяма надморска височина, привличат вниманието на летописците още от древни времена“, пишат авторите на изследването. „Внимателната оценка на ледени ядра сочи появата на няколко близко разположени вулканични изригвания“, които може да са настъпили в Европа или Азия между А. Д. 1108 и 1110 г.
Това са онези вулканични събития, които изследователите наричат „забравени” изригвания, тъй като по онова време са били документирани от историци, а след това забравени. Най-вероятно те са пуснали извисяващи се облаци от пепел, които са пътували далеч по света години наред.
Не само, че височинният воал от вулканични аерозоли може да заличи Луната, оставяйки много звезди видими, както пише писателят от Питърбъро, но поредица от големи изригвания също могат да нарушат глобалния климат, пишат изследователите, причинявайки или изостряйки студа и влажното време, направили живота толкова нещастен през 1110 г.
Едно такова изригване се е случило в Япония през А. Д. 1108, като може да бъде виновно за тези събития, заявяват експертите. Като доказателство за тези „забравени“ изригвания изследователите разглеждат ледени ядра от Гренландия и Антарктида – дълги тръби от древен лед, които могат да разкрият как е изглеждал глобалният климат по това време, както и какви видове частици са плавали в атмосферата.
Екипът е открил увеличение на сулфатните аерозоли (компонент на вулканична пепел) в двете ядра между A. 1108 и A. 1110, което предполага, че стратосферата е поръсена с изпарения от неотдавнашно изригване.
Екипът намира допълнителни доказателства за вулканична активност в дървесни пръстени от същия период. Пръстените, които променят дебелината в отговор на климатичните модели, разкриват, че 1109 година е била необичайно студена, влажна година в Западна Европа – климатична „аномалия“, сравнима с ефектите на няколко други големи вулканични изригвания от историята, казват изследователите. Екипът проследява и 13 разказа за неблагоприятно време, неуспех на реколтата и глад от този период, които допълнително подкрепят теорията, че поредица от изригвания са разрушили климата на Европа.
„Източниците на тези изригвания остават неизвестни“, пише екипът, „но едно изригване с историческа дата в този период е това на планината Асама в Япония.“
Според дневник, написан от японски държавник между 1062 и 1141 г., изригването на планината Асама в централна Япония започва в края на август 1108 г. и продължава до октомври същата година.
Това изригване, което държавникът определя като „хвърляне на огън в небето и правене на близките полета негодни за отглеждане на реколта“, може да е причина за открития сулфатен „шип“ в леденото ядро на Гренландия. То е замърсило небето с достатъчно аерозоли, които да предизвикат затъмнението две години по-късно, пишат учените. (Друго неизвестно изригване, разположено някъде в южното полукълбо и също датиращо от 1108 г., вероятно е допринесло за сулфатите в леденото ядро на Антарктида, добавят изследователите.)
Въпреки че това обяснение разчита на много „косвени“ доказателства, изследователите твърдят, че все пак това е най-доброто обяснение за случая с изчезналата луна през 1110 година.
