През март 2015 година малкият Гардел Мартин паднал в леден ручей и бил мъртъв повече от час и половина. След непълни четири дни той излязъл от болницата жив и здрав. Неговата история е една от тези, които карат учените да преразгледат самия смисъл на понятието „смърт“, пише National Gegraphic Россия.
Първоначално ѝ се струвало, че просто я е заболяла глава – но така, както никога не я е боляла. 22-годишната Карла Перес чакала второ дете – била в шестия месец от бременността. Първоначално тя не се изплашила много и решила да прилегне с надеждата, че главоболието ще мине. Но болката само се усилила и когато станала нетърпима, тя помолила брат си да звънне на 911.
На 8 февруари 2015 година към полунощ Бърза помощ закарала Карла Перес от дома ѝ във Ватерло, щата Небраска, в Методистката женска болница в Омаха. Там жената започнала да губи съзнание, дишането ѝ спряло и лекарите поставили в гърлото ѝ тръба, за да продължава кислородът да постъпва към плода.
Компютърната томография показала: обширен кръвоизлив в мозъка създавал огромно налягане в черепа на жената.
Перес преживяла инсулт, но плодът за учудване не пострадал, неговото сърце продължавало да бие уверено и равно, сякаш нищо не се е случило. Около два часа през нощта повторната томограма показала, че вътречерепното налягане необратимо е деформирало мозъчния ствол.
„Виждайки това, всички разбрахме, че нищо хубаво не можем да очакваме“, казва Тифани Сомер-Шели, лекарят, наблюдавал Перес и през първата, и през втората бременност.
Карла се озовала на тънката граница между живота и смъртта – мозъкът ѝ спрял да функционира без шансове за възстановяване. С други думи, той бил мъртъв, но жизнената дейност на организма можела да се поддържа изкуствено, в дадения случай – за да се даде възможност на 22-седмичния плод да се развие до стадий, когато може да съществува самостоятелно.
Хората, които като Карла Перес се намират в гранично състояние, с всяка година стават все повече, а учените все по-ясно разбират, че „превключвателят“ на нашето съществуване няма само две положения (вкл./изкл.), а много повече, и че между черното и бялото има място за множество оттенъци.
В „сивата зона“ нищо не е безвъзвратно, понякога е трудно да се определи какво е животът, а някои хора пресичат последната черта, но се връщат – и понякога в подробности разказват за видяното оттатък.
„Смъртта е процес, а не миг“, пише реаниматорът Сам Парния в книгата си „Изтриване на смъртта“: сърцето престава да бие, но органите не умират в същата минута. Всъщност, пише докторът, те могат да останат неувредени още доста дълго, а това означава, че за продължително време „смъртта е напълно обратима“.
По какъв начин тази, чието име е синоним на безпощадност, може да бъде обратима? Каква е природата на прехода през тази „сива зона“? Какво се случва при това с нашето съзнание?
В Сиатъл биологът Марк Рот провежда експерименти, като потапя животните в изкуствена анабиоза с помощта на химични съединения, които забавят сърцебиенето и метаболизма до ниво, подобно на това, което се наблюдава по време на сън. Неговата цел е да направи хората, сблъскали се с инфаркт, „малко безсмъртни“, докато не преодолеят последствията на кризата, поставила ги на границата между живота и смъртта.
В Балтимор и Питсбърг екипи от травматолози под ръководството на хирурга Сам Тишерман провеждат клинични изпитания, при които се понижава температурата на тялото на пациенти с огнестрелни и прободни рани, за да се забави кръвотечението за период, необходим да се поставят шевове. Тези лекари използват студа със същата цел като Рот – химичните съединения: той позволява навреме да се „убие“ пациентът, за да може в крайна сметка да се спаси неговият живот.
Линда Чембърлейн, един от учредителите на аризонската компания Alcor, прегръща контейнера в който се съхранява тялото на нейния съпруг Фред, замразено в надеждата, че един ден ще може да бъде съживено. Линда планира, като му дойде времето, да се присъедини към мъжа си в леденото очакване. Тя повтаря последните думи на Фред: „Какво пък, надявам се, че ще сработи.“
© Lynn Johnson, National Gegraphic
В Аризона специалистите по криоконсервация съхраняват телата на повече от 130 души в замразено състояние – това също е разновидност на „граничната зона“. Те се надяват, че някога в далечното бъдеще, може би след няколко столетия, тези хора ще могат да се размразят и възкресят, а медицината в това време ще бъде способна да лекува болестите, от които те са починали.
В Индия невробиологът Ричард Дейвидсън изучава будистки монаси, изпаднали в състояние, известно като тукдам, при което биологичните признаци на живота изчезват, но тялото, изглежда, не се подлага на разлагане седмица или повече. Дейвидсън се опитва да фиксира някаква активност в мозъка на тези монаси в надеждата да изясни какво се случва, след като кръвообращението спре.
А в Ню Йорк Сам Парния с въодушевление разказва за възможностите на „отсрочената реанимация“. По думите му сърдечно-дробната реанимация действа по-добре, отколкото е прието да се смята, и при определени условия – когато температурата на тялото е понижена, непрекият масаж на сърцето правилно се регулира по дълбочина и ритъм, а кислородът се подава бавно, за да се избегнат увреждания на тъканите – някои пациенти могат да се върнат към живот дори след като няколко часа сърцето им не е било, и често – без дългосрочни негативни последствия.
Сега докторът изследва един от най-тайнствените аспекти на връщането от отвъдното – защо толкова много хора, преживели клинична смърт, описват как тяхното съзнание се отделя от тялото? Какво могат да ни кажат тези усещания за природата на „граничната зона“ и за самата смърт?
Според Марк Рот от Центъра за изследвания на раковите заболявания „Фред Хатчинсън“ в Сиатъл, ролята на кислорода на границата между живота и смъртта е доста нееднозначна. „Още през 70-те години на XVIII век, щом бил открит кислородът, учените разбрали, че той е необходим за живота – казва Рот. – Да, ако силно се намали концентрацията на кислорода във въздуха, то може да се убие животното. Но колкото и да е парадоксално, ако продължите да снижавате концентрацията до определен праг, животните ще живеят, изпадайки в анабиоза.“
Марк Рот е установил как работи този механизъм, с примера на обитаващите в почвата кръгли червеи – нематоди, които могат да живеят при концентрация на кислород само 0,5%, но умират, когато той намалее до 0,1 процент. Но ако бързо се премине този праг и концентрацията на кислорода продължи да се снижава – до 0,001 процента и дори по-малко – червеите изпадат в анабиоза.
По такъв начин те се спасяват, когато за тях настъпват сурови времена – което напомня на животните, изпадащи в зимен сън. Лишени от кислород, изпадналите в анабиоза същества изглеждат мъртви, но това не е така – огънчето на живота все още тлее в тях.
Рот се опитва да контролира това състояние, впръсквайки животните с „елементарен възстановител“, който значително снижава тяхната потребност от кислород. Скоро той ще опита този метод и върху хора, за да сведе до минимум щетите, които може да нанесе на пациентите лечението след инфаркт.
След челен сблъсък между две коли студентката Триша Бейкър се озовала в болницата в Остин, щата Тексас, със счупен гръбнак и силна кръвозагуба. Когато започнала операцията, Триша почувствала, че види под тавана. Тя ясно видяла правата линия на монитора – сърцето престанало да бие.
Тя видяла как баща ѝ купува шоколад от автомата. © Lynn Johnson, National Gegraphic
След това се озовала в болничния коридор, където убитият ѝ от мъка баща си купувал шоколад от автомата – именно този детайл впоследствие убедил момичето, че това не са били халюцинации. Днес Триша преподава писателско майсторство и е сигурна, че духовете, които са я съпровождали от другата страна, я насочват и в живота.
А Гардел бил прекалено малък, за да разкаже какво е изпитвал, когато в продължение на 101 минути бил мъртъв. Но понякога хората, спасени благодарение на упорита и качествена реанимация, връщайки се към живота, разказват какво са видели и историите им са съвсем конкретни – и плашещо подобни една на друга.
Тези разкази нееднократно са служили за предмет на научно изучаване, последния път – в рамките на проекта AWARE, оглавяван от Сам Парния, ръководител на изследванията в областта на реанимацията в Университета Стони Брук. От 2008 година Парния и колегите му са разгледали 2060 случай на спиране на сърцето, случили се в 15 американски, британски и австралийски болници. В 330 от тях пациентите са оцелели и 140 от оцелелите били разпитани. На свой ред 45 от тях съобщили, че по време на раанимационните процедури се намирали в някаква форма на съзнание.
Парния и съавторите му пишат в медицинското издание Resuscitation, че тяхното изследване дава възможност за придвижване в разбирането на разнообразния ментален опит, който вероятно съпътства смъртта след спирането на кръвообращението.
Според авторите следващата крачка трябва да стане изучаването на това, влияе ли – и ако да, то как – този опит, който повечето изследователи наричат околосмъртни преживявания (Парния предпочита формулировката „преживявания след смъртта“), върху оцелелите пациенти след оздравяване, не предизвиква ли когнитивни проблеми или посттравматичен стрес. Екипът на AWARE не е изследвал това, тъй като типичният ефект на околосмъртното преживяване е усилващото се усещане, че твоят живот има смисъл и значение.
Има и други психологически обяснения на околосмъртните преживявания. В университета на Мичиган екип изследователи под ръководството на Джимо Борджиган е измерила вълните на електромагнитното лъчение на мозъка след спиране на сърцето на девет мишки. Във всички случаи високочестотни гама-вълни (тези, които учените свързват с мислителната дейност) ставали по-силни – и дори по-ясни и подредени, отколкото по време на обикновено бодърстване.
Може би, пишат изследователите, това е околосмъртното преживяване – повишената активност на съзнанието възникваща в преходния период преди окончателната смърт?
Още повече въпроси възникват при изучаването на вече споменатия тукдам – състояние, когато будисткият монах умира, но още една седмица и повече неговото тяло не проявява признаци на разлагане. Намира ли се той в съзнание? Мъртъв ли е, или е жив? Ричард Дейвис от университета на Уисконсин от много години изучава неврологичните аспекти на медитацията. Тези въпроси го вълнуват особено силно, след като успял да види монах в тукдам в будисткия манастир Deer Park в Уисконсин.
„Ако бях влязъл случайно в стаята, бих си помислил, че той просто седи, потопен в дълбока медитация – казва Дейвидсън и в гласа му се чуват нотки на благоговение. – Неговата кожа изглеждаше абсолютно нормално, ни най-малки признаци на разлагане.“
Усещането, предизвиквано от непосредствената близост до този мъртъв човек, довело дотам Дейвидсън да започне да изследва феномена тукдам.
Той занесъл необходимото оборудване (електроенцефалографи, стетоскопи и т.н.) на два полеви изследователски пункта в Индия и обучил екип от 12 тибетски лекари да провеждат изследване на монасите (изследването започвало, когато те били безспорно живи), за да се изясни продължава ли да протича в мозъка им някаква дейност след смъртта.
Вероятно много монаси влизат в състояние на медитация, преди да умрат, и след смъртта те по някакъв начин се съхраняват – споделя размишления Ричард Дейвидсън. – Но как се случва това и с какво може да се обясни, изплъзва от нашето разбиране.“
Обикновено разлагането започва практически веднага след смъртта. Когато мозъкът престане да функционира, той губи способност да поддържа равновесие на всички други системи в организма. Затова, за да продължи Карла Перес да износва детето, след като мозъкът ѝ престанал да работи, екип от повече от сто лекари, медицински сестри и други служители на болницата трябвало да влязат в ролята на нещо като диригенти.
Те денонощно следели показанията на уредите, измерващи артериалното налягане, функцията на бъбреците и баланса на електролити и постоянно внасяли изменения в състава на течностите, въвеждани в тялото на Перес през катетри.
Но дори изпълнявайки функциите на загиналия мозък на Перес, лекарите не можели да я възприемат като мъртва. Всички без изключение се отнасяли към нея така, сякаш тя била в дълбока кома, и влизайки в стаята, я поздравявали по име, а отивайки си – се сбогували.
Отчасти те постъпвали така, уважавайки чувствата на роднините на Перес – лекарите не искали да създават впечатлението, че се отнасят към нея като „кувьоз за бебето“. Но понякога поведението им излизало извън рамките на обичайната любезност и ставало ясно, че хората, грижещи се за Перес, всъщност се отнасят с нея като с жива.
Тод Ловгрен, един от ръководителите на екипа медици, знае какво е да загубиш дете – неговата дъщеря, загинала в ранно детство, най-голямото от петте му деца, можеше да е на двадесет години сега.
„Не бих уважавал себе си, ако не се отнасях към Карла като към жив човек – казва той. – Видях младата жена с лак на ноктите, майка ѝ ѝ решеше косата, тя имаше топли ръце и пръсти на краката… Дали мозъкът ѝ функционира, или не, аз не мисля, че тя е престанала да бъде човек.“
Според Сам Парния смъртта принципно е обратима. Клетките в организма на човека, казва той, обикновено не умират заедно с него – някои клетки и органи могат да остават жизнеспособни няколко часа и може би дори дни. Въпросът: кога можем да обявим човека за мъртъв, понякога се решава в съответствие с личната гледна точка на лекаря. В годините на своето обучение, казва Парния, масажът на сърцето прекратявал след пет-десет минути, смятайки, че след това време мозъкът необратимо е пострадал.
Но учените реаниматолози са намерили начини да предотвратят смъртта на мозъка и другите органи дори след спирането на сърцето. Те знаят, че за това допринася понижението на температурата на тялото. На Гардел Мартин е помогнала студената вода, а в някои реанимационни отделения всеки път преди началото на масаж на сърцето пациентът се охлажда специално. Учените също знаят колко важни са упоритостта и настойчивостта.
Сам Парния сравнява реаниматологията с аеронавтиката. През цялата история на човечеството е изглеждало, че хората никога няма да полетят, и все пак през 1903 година братя Райт са се издигнали в небето със своя аероплан.
Невероятно е, отбелязва Парния, че от този първи полет, продължил 12 секунди, до кацането на Луната са изминали само 66 години. Той смята, че подобни успехи ще бъдат постигнати и в реаниматологията. Що се отнася до възкресяването на мъртвите, разсъждава ученият, то тук ние все още се намираме на стадий първия аероплан на братя Райт.
И все пак лекарите вече са способни да отвоюват живота от смъртта по невероятни, даващи надежда начини. Едно такова чудо се случило в щата Небраска в навечерието на Пасха, към обяд на 4 април 2015 година, когато с цезарово сечение в Методистката женска болница било родено момченце, получило името Анхел Перес.
Всеки ден Берта Хименес разговаря със снимката на своята дъщеря Карла Перес, чийто мозък умира, когато е в 6-ия месец на бременността. Лекарите направили всичко, за да може организмът на Карла да функционира още 54 дни – достатъчно, за да са появи детето на бял свят. Така се родил Анхел.
© Lynn Johnson, National Gegraphic
Анхел се появил на този свят, защото лекарите успели да поддържат жизнената дейност на организма на неговата майка, чийто мозък бил мъртъв, в продължение на 54 дни – достатъчни, за да се развие плодът до малко, но съвсем нормално новородено с тегло 1300 грама. Това дете се оказало чудото, за което се молели неговите баба и дядо.