Радиоактивeн прах дълбоко под океанските вълни предполага, че Земята се движи през масивен облак, оставен от експлодирала звезда. През последните 33 000 години космосът непрекъснато засява Земята с рядък изотоп от желязо, образуван в свръхнови.
Не за първи път изотопът, известен като желязо-60, запрашава нашата планета. Но това допринася за все по-голям брой доказателства, че подобно запрашаване продължава – все още се движим през междузвезден облак прах, който може да е възникнал от свръхнова преди милиони години.
Желязото-60 е било фокус на няколко проучвания през годините. То има период на полуразпад от 2,6 милиона години, което означава, че напълно се разпада след 15 милиона години – така че всички проби, намерени тук на Земята, трябва да са били депонирани от другаде, тъй като няма начин някакво желязо-60 да е оцеляло от образуването на планетата преди 4,6 милиарда години. Освен това са открити и депозити.
Ядреният физик Антон Уолнър от Австралийския национален университет е датирал отлагания на морското дъно отпреди 2,6 милиона и 6 милиона години, предполагайки, че отломки от свръхнови са валяли върху нашата планета по това време. Но има и по-скорошни доказателства за този звезден прах – много по-скорошни. Открит е в антарктическия сняг и според учените е трябвало да падне през последните 20 години.
Преди няколко години учените обявиха, че желязо-60 е било открито в пространството около Земята, измерено за 17-годишен период от базираният в космоса Advanced Composition Explorer на НАСА. Сега Уолнър е открил повече от залежите на желязо-60 в пет проби дълбоководни утайки от две места, датиращи от преди 33 000 години. А количествата желязо-60 в пробите са доста постоянни през целия период от време. Но тази констатация всъщност поставя повече въпроси, отколкото отговори.
Земята в момента се движи през регион, наречен Местен междузвезден облак, съставен от газ, прах и плазма. Ако този облак е създаден от експлодиращи звезди, тогава е разумно да се очаква, че запрашава Земята с много слаб дъжд от желязо-60. Това е, което Уолнър и екипът му се опитваха да потвърдят, като изследваха океанските утайки.
Но ако Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60, трябваше да има рязко увеличение, когато Слънчевата система навлиза в облака – което според данните на екипа вероятно е настъпило през последните 33 000 години. Най-малкото, най-старата проба е трябвало да има значително по-ниски нива на желязо-60, но това не е така.
Възможно е, отбелязват в статията си изследователите, Местният междузвезден облак и остатъците от свръхнова да са съвпадащи, а не една структура, като остатъците са останали в междузвездната среда от свръхновите, които са се случили преди милиони години. Това предполага, че Местният междузвезден облак не е слаб остатък от свръхнова.
„Има неотдавнашни изследвания, които предполагат, че желязо-60, уловено в прахови частици, може да се движи наоколо в междузвездната среда“, каза Уолнър. „Така че желязото-60 може да произхожда от още по-стари експлозии на свръхнови и това, което измерваме, да е някакво ехо.“
Най-добрият начин да се разбере, отбелязват изследователите, е да се търси повече желязо-60, покривайки разликата между преди 40 000 години и преди около милион години.
Ако изобилието от желязо-60 нараства още по-назад във времето, това би предполагало древни свръхнови. По-голямото изобилие обаче напоследък предполага, че Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60.