Възможно ли е нашата Вселена да е само една от многото, в които вие четете тази статия? През 1952 г. в гр. Дъблин австрийският физик Ервин Шрьодингер изнася публична лекция. Шеговито казва, че онова, което присъстващите ще чуят, може да им се стори откачено. След това обяснява, че уравнението, за което по-рано е получил Нобелова награда, описва не просто последователни, а едновременно случващи се „истории". Това вероятно е първата референция към понятието за мултивселенa.
През 1957 г. американският учен Хю Еверет III предлага нова интерпретация на квантовата механика, наречена „Хипотеза за многото светове". Според Еверет при наблюдение на дадено събитие във вселената не се променя само изследваният обект, а и наблюдателят. Взаимодействието между тях води до „разклоняване" на реалността, което обхваща както бъдещето, така и миналото. Ето защо всички следствия са реални и съществуват паралелно във вселени, които произлизат една от друга.
Тази идея в началото е била считана за прекалено фантастична и не е намирала много привърженици сред учените. Популяризирана е години по-късно от американския физик Брайс де Вит (на когото дължим и популярното название „Хипотеза за многото светове") и става достатъчно популярна, че да предизвика търсене на доказателства от космически мисии в началото на XXI в.
Да се върнем към началото – теорията за Големия взрив, която възниква като хипотеза от белгийския свещеник и физик Жорж Льометър. Той предполага, че Вселената води началото си от експлозия на т.нар. първичен атом – състояние с безкрайно голяма плътност и температура. През 1973 г. американският физик Алън Гут предлага нов модел, базиран на Големия взрив, но включващ кратък период на изключително бързо космическо разширение, наречено инфлация. Десет години по-късно американският космолог Пол Стайнхард и физикът Александър Виленкин предлагат идеята за вечна инфлация. Те разглеждат квантовите флуктуации в енергията на вакуума като начало на нова инфлация, която става причина за възникване на отделни вселени с различни характеристики и физични константи. Тези вселени приличат на мехурчета и растат като паралелни части от обща мултивселена.
Космологът Макс Тегмарк създава класификация от 4 различни теоретични типа мултивселени. Всичко, което можем да видим от нашата вселена, е поместено в сфера с радиус от около 46,5 милиарда светлинни години и е с възраст 13,82 милиарда години. Това е нашият космичен хоризонт, наречен още мехур на Хъбъл. Вселената обаче далеч не е само онова, което можем да видим. В нея ще могат да се поместят безброй обеми на Хъбъл с едни и същи физични константи. От друга страна, началните условия при възникването на всеки от тях ще са различни и това би довело до различно разпределение на материята.
Все пак в безкрайността ще има място и за мехури на Хъбъл с идентични начални условия и подредба на материята. „Ако приемем, че в нашата видима Вселена има 10118 субатомни частици, то възможните подредби на материята в нея ще бъдат 2 на 10118 степен", пише Тегмарк в най-популярната си статия „Паралелни вселени". Ако умножим подредбите по диаметъра на видимата Вселена, получаваме разстоянието от 10 на 10118 метра до най-близкия мехур на Хъбъл, който представлява копие на нашия. На това разстояние, а защо не и по-близо, ще съществува планета като Земята, населена с наши двойници! И това е директно следствие от космологичния принцип за хомогенна и изотропна вселена.
Десислава Антонова
