Ако встъпвате в брак с цел самореализация за сметката на партньора, то гответе се за развод, защото най-вероятно от вас очакват същото.
До съвсем скоро бракът се смяташе за успешен, ако са налице покрив над главата, храна на масата и повече или по-малко редовен секс.
Достатъчно било да се разбере, че жената умее да се грижи за домашното огнище, а мъжът – да поддържа в прилично състояние мястото, където двамата да могат да се крият от лошото време. И ето ви прекрасна двойка...
Тези времена са отминали. Съпрузите чакат един от друг нещо повече и не е чудно, че в края на краищата им е по-лесно да махнат с ръка и да се разделят.
Социалният психолог Илай Финкел от Северозападния университет (САЩ) го обяснява с това, че днес хората узряват много по-късно отпреди. Създавайки семейство, смяташ, че партньорът ще ти помогне да станеш личност, ще те преведе през всички подводни камъни, ще разкрие твоя потенциал. „Половинката" на свой ред чака от теб същото. Но дори в ситуации на пълно взаимно разбирателство нито един от двамата няма нито сили, нито време да възпитава другия.
Финкел е сигурен, че именно с това – несбъдващите се психологически очаквания – се обяснява високото ниво на разводите. Ако преди беше достатъчно да се удовлетворят материалните потребности на партньора, то сега в семейния живот надделява копнежът за любов. Това е такава форма на любов, когато партньорът се разглежда като духовен наставник.
Съответно тридесетгодишното капризно дете изисква от него (нея) почти свръхестествени способности, а именно изтънчен психологизъм, огромно търпение и опит, отказ от самия (самата) себе си. Далеч не всеки може да намери в себе си необходимото количество душевни сили, за да издържи тази игра. Да не говорим вече за баналното неумение да се играе ролята на психолог.
И това далеч не е целият проблем. На годишната конференция на Американската асоциация за съдействие на науката Финкел подчертал, че ние живеем не само в епоха, когато съпрузите изискват един от друг много повече, но и във времена, когато просто имаме по-малко време за личен живот.
Разбира се, казаното трябва да се докаже, още повече че тази хипотеза изглежда повече като морализаторство, отколкото като наука. Но Финкел не се смущава. Той твърди, че е стигнал до своите изводи, прехвърляйки тонове изследвания по психология, социология и история на брака. Според това как страните и хората са забогатявали, се е променяло и отношението към семейния живот.
В средата на XIX век животът в Европа се е подобрил толкова, че вече не е било необходимо сключването на брак заради удовлетворяването на прости потребности. Мъжете и жените започнали да жадуват за приятелство и любов.
Още по-кардинални промени според Финкел са се случили през 60-те години, когато към любовта и приятелството се прибавило и желанието за личностен ръст и самоутвърждаване.
Според учения ние живеем в епоха на „влошаване" на класическия брак. И все пак той е оптимистичен за бъдещето на тази обществена институция. Достатъчно е да осъзнаеш, че не изискваш от половинката прекалено много, особено ако имате деца и проблеми в работата. Според оценката на Финкел съвременните двойки посвещават за разговори помежду си едва половин час на седмица.
Коментирайки мнението на колегата си, Лин Джеймисън от Единбургския университет (Великобритания) отбелязва, че семействата живеят много различно в зависимост от социалните и икономическите условия, затова не може да се правят такива обобщения.
За последните няколко века в начина на живот наистина са настъпили сериозни изменения, но същината е останала същата. Например днес обикновено работят и двамата съпрузи и имат по-малко време един за друг, затова преди са се раждали повече деца и в резултат времето за гукане и изясняване на отношения също не е било много.
Що се отнася до високите изисквания на съпрузите един към друг, то модата за самоизразяване и вътрешно търсене за сметка на другия може да е следствие от развитието на капиталистически отношения, поощряващи личната инициатива, циничната пресметливост и т.н.
Джеймисън смята, че би било полезно отново да се научим да служим един на друг, а не да се опитваме да пием кръвта на най-близкия си човек.
