Милиони години звездното небе привлича човека със своята загадъчност. Нашите далечни предци са били сигурни, че всичко, случващо се на Земята, е спуснато свише.

С времето хората са се научили да четат звездното небе като книга. Но много тайни на Космоса остават неразгадани и до днес. Една от тях е свързана с изчезването на планетата Фаетон.

Стара загадка за учените астрономи е полето астероиди, намиращо се в пространството между Марс и Юпитер. Още в древността звездобройците са се дивили на това разположение на космическите тела. Мнозина били на мнение, че на това място трябвало да има още една планета.

В Грузия се пази копие на документ от 1561 г., в който се споменава, че около Марс има още една звезда. На глинени таблички на древни шумади (V-IV в. пр.н.е.) са фиксирани сведения, от които следва, че между орбитите на Марс и Юпитер хората са наблюдавали „планета невидимка". Подобни тайни може да се срещнат и в древнокитайските летописи.

Случайността помогнала да се хвърли светлина на загадъчната планета. През 1766 г. немският астроном, физик и математик Йохан Тициус формулирал, а друг немски астроном – Йохан Боде, обосновал числова закономерност в разстоянията на планетите от Слънцето. Според тази закономерност между Марс и Юпитер трябва да съществува „планета №5".

Това, че правилото Тициус–Боде работи, се доказва от откриването на Уран, Нептун и Плутон. В края на XVIII век на конгрес в немския град Гота било решено да се започне търсене на липсващата планета. Но никой от астрономите, на които било възложено наблюдението, не сполучил.

Планетата била открита през 1801 г. от Джузепе Пиаци, директор на обсерваторията в Палермо (о. Сицилия). Когато изчислили орбитата на това космическо тяло, се оказало, че то се движи точно на разстоянието от Слънцето, предсказано от правилото Тициус–Боде. Астрономите ликували – открита била липсващата планета. Нарекли я Церера, в чест на богинята покровителка на Сицилия.

Но скоро радостта на учените била помрачена от редица нови открития. През 1802 г. между Юпитер и Марс е открита още една малка планета – Палада. През 1804 г. – трета планета – Юнона, а през 1807 г. – Веста.

И така, там където очаквали да открият една голяма планета, открили 4 малки.

Междувременно потокът открити малки планети (наричат ги още астероиди, тоест „звездоподобни") не спирал и към 1890 г. вече били известни над 300. Астрономите стигнали до твърдото убеждение, че между Марс и Юпитер по орбита около Слънцето се върти цял рояк малки планетарни тела. Днес са известни около 2000 астероида и по някои оценки броят им може да надвиши 7000.

Всички те се движат на разстояние от Слънцето, както и Церера – 2,8 астрономически единици (една астрономическа единица е равна на разстоянието от Земята до Слънцето, или 150 млн. км). Именно това обстоятелство позволило на немския астроном Хайнрих Олберс още през 1804 г. да изкаже хипотеза, че малките планети са се образували в резултат на разпадането на една голяма планета на парчета. Тази планета той нарекъл Фаетон.

Така според древногръцкия мит наричали сина на Бога Слънце – Хелиос. Веднъж Фаетон помолил баща си да му позволи да управлява златната колесница на Слънцето, в която Хелиос извършвал своя дневен път по небосвода. Бащата дълго не се съгласявал, но накрая отстъпил пред желанието на младежа.

Но Фаетон загубил пътя сред небесните съзвездия. Конете, чувствайки несигурната ръка на колесничаря, се понесли. И когато колесницата се приближила на опасно разстояние към Земята, пламък обхванал нашата планета. Бог Зевс Гръмовержеца, за да спаси Земята, хвърлил мълния в колесницата. Фаетон паднал на Земята и загинал.

Така красивата легенда получила реално научно обоснование. Макар че някои съвременници на Олберс (Хершел, Льоверие, Лаплас) изказали други предположения за произхода на астероидите, с най-голяма популярност се ползвала гледната точка на Олберс, която най-добре обяснявала всички известни по това време факти.

Хипотезата на немския учен се оказала толкова правдоподобна, че съществуването на Фаетон се смятало за общопризнато до 1944 година, до появата на космологичната теория на Ото Шмит, който обяснил възникването на астероидите по друг начин. Според тази теория астероидите не са отломки на Фаетон, а материя на необразувала се планета.

В зората на раждането на планетите преди около 4 млрд. години младото Слънце било заобиколено от газово-прахов облак. Поради относително малките скорости прашинките започнали бързо да се слепват, образувайки космически тела, сравними по размери със съвременните астероиди. Най-бързо процесът на раждане на такива тела вървял в района на орбитата на Юпитер, където се образувала най-голямата планета.

Растящият Юпитер с времето започнал да изтласква протоастероидите от зоната на своето влияние, пораждайки хаотично движение сред тях. Те вече не можели да се обединят, процесът на раздробяване започнал да преобладава над процеса на растеж. Част от протоастероидите напуснала Слънчевата система, друга част от време на време се връща във вид на комети, достигайки Земята.

Изучаването на падналите метеорити станало един от начините да се изясни съществувала ли е планетата Фаетон. Акад. А. Заварницки, въз основа на анализа на състава на метеоритите, се опитал да реконструира строежа на загиналата планета. Железните метеорити той смятал за отломки от планетното ядро, каменните – за остатъци от кората, а желязо-каменните – за мантията.

Науката, доказваща реалността на съществуването на Фаетон в миналото, се опира на факта, че падащите на Земята метеорити имат само два класа стойности на средни плътности, които са могли да възникнат само при разрушаването на обвивката и ядрото на небесно тяло, тоест метеоритите се явяват част от една планета, в състава на която са преминали процеси на уплътняване, претопяване, смесване и кристализация.

Палеонтолозите открили в каменните материи фосилизирани бактерии, подобни на земните цианобактерии. Подобен род микроорганизми живеят в планинските масиви и горещите източници, хранят се от химични реакции и не се нуждаят от кислород и слънчева светлина. Този факт доказва, че метеоритното вещество е било образувано на голямо небесно тяло и на него е съществувал живот.

Независимо от изложените аргументи повечето съвременни учени поставят под съмнение теорията на Олберс. През 70-те години на ХХ век започнало да преобладава мнението, че Фаетон не е съществувал, а е имало останки от нереагирало първично вещество от протослънчевата мъглявина, от което е възникнал астероидният пръстен между Марс и Юпитер.

Московският астроном А. Чибисов, използвайки методи на небесната механика, се опитал да „събере" астероидите заедно и да определи приблизителната орбита на родителската планета. Той стигнал до извода, че е невъзможно да се определи нито областта, където се е взривила планетата, нито орбитата, по която тя се е движила преди това.

Азербайджанският учен И. Султанов подходил към този въпрос от различна страна. Той изчислил как трябва да са се разпределили в пространството отломките при взрива на планетата. Получените данни сравнил със съществуващото разпределение на астероидите. Резултатът се оказал не в полза на теорията на Олберс.

Но в началото на 70-те години на ХХ век астрономите изчислили хипотетичната маса на планетата и предположили, че разрушението се е случило приблизително преди 16 млн. години. За толкова дълго време под въздействието на планетите орбитите на астероидите са се оплели толкова, че просто е невъзможно да се възстановят началните условия.

Много защитници на Фаетон поставят под съмнение тази дата. Ако Фаетон се е взривил преди 16 млн. години, то откъде се е взела следата от астероида, паднал на Земята преди 65 млн. години? Като алтернатива те предлагат по-задна дата – 4 млрд. години.

Няма единство сред специалистите и за причините за гибелта на планетата. Едни смятат, че Фаетон е загинал в резултат на вулканична активност, други – че планетата е разкъсана от центробежната сила поради бързото ѝ въртене. Някои виждат причината за нейната гибел в сблъсък със собствения ѝ спътник или опасно сближаване с Юпитер.

Редица астрономи свързват гибелта на Фаетон с движението на Слънчевата система през струйните потоци на Млечния път. Преминаващата покрай звездата сила е разрушила Фаетон със своята гравитация. С такова развитие на събитията не са съгласни привържениците на звездната теория, които смятат Фаетон не за обикновена планета от Слънчевата система, а за звезда джудже.

Съдбоносна роля в гибелта на планетата е изиграл струен поток, който буквално бил натъпкан с комети. Най-голямата от тях нанесла съкрушителен удар по Фаетон, в резултат на който настъпил взрив. Парчета от разкъсаната звезда, смесени с кометите, са се разлетели в различни посоки. Излизайки от орбитата между Марс и Юпитер, те се сблъсквали с планетите в Слънчевата система, оставяйки чудовищни кратери върху тях.

Такива сблъсъци до неузнаваемост обезобразили най-близката планета – Марс. Земята, в сравнение с Марс, пострадала по-малко. Някои учени свързват взрива на Фаетон с гибелта на динозаврите и началото на новия еволюционен кръг от жизнени форми на Земята.

Специалистите от изследователския център на НАСА виждат причините за гибелта на планетата Фаетон в неустойчивостта на нейната орбита между Юпитер, Марс и астероидния пояс. В резултат на взаимодействието на планетите и астероидите последните също започнали да променят своите орбити. Част от тези астероиди започнали да пресичат орбитата на Земята и да бомбардират нея и Луната. Внасяйки хаос във вътрешната част на Слънчевата система, Фаетон е изчезнал – по-скоро движейки се по силно разтеглена орбита, тази планета опасно се е приближила към Слънцето и е била погълната от него.

Сега активно се разработва хипотеза, според която планетата Фаетон не е загинала, а продължава да съществува отвъд орбитата на Плутон. При преминаването на новия етап на развитие (от планета в звезда) преди около 4 млрд. години тя е „изхвърлила" около 10% от своята маса (кората или „черупката"), която и станала астероидният пояс на Слънчевата система.

Досега всички опити да се открие Фаетон са били неуспешни, макар присъствието на странично гравитационно поле в Слънчевата система да е забелязано отдавна. През 80-те години на миналия век американските космически апарати „Пионер" и „Вояджър" с приближаване към границите на Слънчевата система започнали все повече да се отклоняват от изчислените траектории.

Изчисленията показали, че отклоненията са предизвикани от наличието на гравитационно поле на неизвестна планетна маса зад орбитата на Плутон. А през 1997 година американските астрономи обяснили, че открили малка планета в периферията на Слънчевата система. Тя се върти около Слънцето по елиптична орбита, приближава се към него на минимално разстояние 35 а.е. и се отдалечава максимално на 130 а.е.

Вероятно тази планета трябва да смятаме за Фаетон? И именно тази звезда преди 2000 години са видели влъхвите от Изтока, а нейното описание се среща в древните хроники?

Отговорите на тези въпроси и множество други, свързани с тайните на „планетата невидимка", тепърва предстои учените да дадат в бъдеще.