Преди Рождество едно от най-старите и престижни медицински издания – The British Medical Journal, е решило да повдигне настроението на своите читатели с няколко статии, които с лекота може да се отложат за първи април.

С тази разлика, че нещата, за които ще стане дума, наистина са имали своето място и остава само да се чудим и маем колко буйна може да е фантазията на учените при избор на обекти на изследване.

И така, да започнем с Вагнер. Този човек е достигнал онази степен на величие, когато публиката започва да се интересува не само от творческите му постижения, но и от личния му живот барабар с медицинските анализи.

Например известно е, че през голяма част от живота си Вагнер е страдал от жестока мигрена и дори е наричал постоянното главоболие първо свое нещастие (макар нещастният живот да бил доста щедър).

И ето че Карл Гьобел, Анна Гьобел и Хартмут Гьобел от Изследователския център на болката в Кил (Германия) се заели да изяснят как главоболието е въздействало на съчинените от Вагнер опери.

Оказало се, че болката му влияела по най-непосредствен начин. В статия изследователите дават за пример „Зигфрид”, третата опера от знаменитата тетралогия „Пръстенът на нибелунга”. Операта започва с пулсиращ ритъм, който се усилва и завършва с първата реплика – думите на джуджето Миме: „Проклета напаст! Безкрайна болка!”

Вярно, Миме изобщо не говори за главоболие, а за това, че трудът му не води до успех, тоест тук страданието по-скоро е психологическо, отколкото физиологическо.

Но изследователите смятат, че в пулсиращото, ритмично начало на операта е отразено физиологическото страдание на Вагнер. През септември 1865 г., когато композиторът съчинявал „Зигфрид”, той нееднократно се оплаквал от главоболие и доста художествено описвал болковите усещания като искрящи, мигащи и уподобявал мигрената на зигзагообразна мелодия, което напълно съответства на музиката.

Авторите привеждат редица аргументи в полза на това, че музиката корелира с болковия рисунък на мигрената, и стигат до извода, че Вагнер по такъв начин е оставил на потомците свидетелство за своите мъчения.

Възможно е в операта „Зигфрид” да е зашифрована мигрената на Вагнер.
© AixFestival

Е, ако мигрената е мъчила Вагнер цял живот, то би ни се искало да открием нещо подобно и в други опери. Например не е съвсем понятно какви нови интерпретационни възможности може да открият пред музикантите тези сведения – дали вече няма да търсят за изпълнител на ролята на Миме само певци с мигрена.

Макар че за учените от Германия вероятно е простено да проявяват толкова патологичен интерес към мигрената на Вагнер, самото изследване, изглежда, не е глътнало много средства на данъкоплатците.

Но изследователите могат да се вълнуват не само от реални знаменитости, а и от измислени, както става ясно от друга статия, посветена на алкохолните вкусове на… Джеймс Бонд.

Иде реч, както може да се досетите, за прочутото мартини с водка, което се смесва, но не се разбърква. Патрик Дейвис от Нотингамския университет и колегите му изчислили колко пъти си сръбва Бонд в романите на Флеминг.

Оказало се, че „дозата” на агент 007 четири пъти превишава нормата за средностатистическите зрели мъже. Тоест Бонд трябва да страда от цял букет болести, свързани с прекомерната употреба на алкохол, като се започне с цироза и се завърши с импотентност – и изобщо той трябва отдавна да е умрял.

Трябва да споменем, че изследователите подходили абсолютно непрофесионално – те прочели всичките 14 романа, което им отнело половин година. Освен това оценявали нивото на алкохол по названието на напитките, а когато конкретната напитка оставала неизвестна, изхождали от обичайния вкус на героя.

И разбира се, отчитали се „безалкохолните” дни, когато Бонд например бил затворен. Накрая се оказало, че агент 007 изпива по 920 мл чист алкохол на седмица (което, както беше споменато, четири пъти превишава препоръчваната доза). В особено успешни дни суперагентът успявал да цапне почти половин литър.

Авторите на изследването смятат, че известната формула „смесване без разбъркване” може да е възникнала от обичайното треперене на ръцете при алкохолизма. Именно треморът вероятно е накарал Бонд да обикне този коктейл.

Приятно ми е – Бонд. Джеймс Бонд.                                                                    © UA

Впрочем, както всички знаем, влечението към алкохола не се е отразило върху състоянието на Бонд – във всички книги (и филми) той демонстрира прекрасна физическа форма, да не говорим за сексуална. Така че, според авторите, в медицински смисъл Бонд се явява изключително фантастичен персонаж – да прави такива трикове с такова количество алкохол в кръвта, не е по силите на нормалния човек.

Всичко това, разбира се, е доста забавно и можем да благодарим на изследователите, ако не за научната значимост на тяхната работа, то поне за смеха, който, както е известно, е здраве и удължава живота…

Но! По-внимателно със смеха, ако обичате. Според Робин Фернер от Бирмингамския университет и Джефри Аронсън от Оксфорд неудържимият смях може да доведе до фатални последствия.

В своята статия изследователите привеждат анализ на данни за физиологичния ефект от смеха от 1946 до 2013 г. Сред положителните ефекти те отбелязват повишения болков праг, снижаването на кръвното налягане (чрез намаляване на твърдостта на стените на артериите) и снижаването на вероятността от инфаркт.

Освен това смехът подобрява състоянието на хора с хронични заболявания на дробовете, изгаря калории (до 2000 всекидневно) и намалява нивото на глюкоза в кръвта при диабетици. Накрая смехът повишава шансовете при оплождане инвитро – ако без смях процентът на успешно присаждане на ембрион е 20, то след „смехотворен” сеанс той нараства на 36%.

Само че смехът си има и минуси. Изследователите дават за пример жена с тахикардия, която смехът буквално отнесъл в гроба. Описани са и случаи, когато прекалено силният смях е завършвал с разкъсване на хранопровода и увреждане на сърцето.

Понякога бурният смях може да доведе до херния. Освен това рязкото вдишване при избухнал смях е свързано с попадането в дихателните пътища на странични предмети, които едва ли ще преминат през гърлото, но може да предизвикат пристъп на астма.

Общо взето, смехът е хубаво нещо, но както се казва – в умерени дози, без да се захласваме и без да губим самоконтрол. Ако човек е склонен именно към неудържим и див смях, то това може да посочи смеха му като симптом на някое неврологично заболяване – например епилепсия.

Що се отнася до самото изследване, то в него – ако има нещо смешно, то е само това, че случаите на вредното въздействие на смеха не са измислица, а медицински факти.

Традицията за забавни коледни статии в British Medical Journal не е нова, но и трябва да споменем, че много изследователи специално извършват изследвания, които не изискват особени разходи и не отнемат прекалено време.

Много научни работи носят печата на хумор, който могат да оценят само самите учени, но се появяват изследвания, способни да удивят и най-широката публика – като в случая с мигрената на Вагнер и алкохолизма на Джемс Бонд.